АНГЕЛИТЕ СА В НАС, НО И ДЯВОЛИТЕ – СЪЩО

Спектакълът „Дебелянов и Ангелите“ на Пловдивския театър те поглъща като бурно море, оставя те без дъх и остава в теб за дълго, може би – завинаги. Изписаха се много красиви думи за него, но те не стигат. Защото театърът е преживяване, което не винаги се случва. Тук обаче преживяването е пълноценно, пречистващо, вдъхновяващо, богато и сложно.

Сега малко статистика. Пиесата е написана от Александър Секулов и обхваща последните десет дни от живота на поета, който загива 29-годишен на Южния фронт на Първата световна война. Използвани са части от книгата „Слепият градинар“ на проф. Валери Стефанов, откъси от книгата на полковник Борис Дрангов „Помни войната! Съвети за строеви офицери“, много документи и писма на Димчо Дебелянов. Но дали това е за войната и него, за смъртта, която тя носи и поезията? За мен връзката с действителните лица и събития е по-скоро привидна, по-скоро повод да се тръгне от конкретното, за да се достигне до едно много по-голямо, по-значително и по-общочовешко обобщение. И затова не случайно веднага в съзнанието ми изникнаха романите и сборникът с разкази „Врагът“ на Ерих-Мария Ремарк за Първата и Втората световни войни. Мисля си не толкова за Дебелянов, поезията и войната, колкото за обикновените хора, смъртници по бойните полета и доживелите мира, смазани, унищожени, завинаги белязани съдби и духовността, която тлее и се разгаря в човешката душа, духовност възвишена, духовност скромна, тиха и носеща светлина, хармония и надежда.

Режисьорка на представлението „Дебелянов и Ангелите“ е Диана Добрева. Не ми допадат част от постановките й – прекалено мащабни, някои дори леко грандомански, облечени в една разсейваща пищност, красиви, но им се губят съдържанието, смисълът, идеята, посланието. Тук въпреки че стилът е същия, нещата са различни. От него е взето най-стойностното, най-ценното. Визията е завладяваща, картинна, обрана, без излишества, с мярка и така смисълът излиза на преден план. За това несъмнено голям принос има авторката на сценографията и костюмите Мира Каланова. Графичност, сивота, мъгла (дим), стръмна пътека, която надолу се разширява, пътеката на Ангелите. Пътека към нищото, към отвъдното. А може би – Голгота. Останалото наоколо е тъмнина. Усещане за кал. Фронт. И броди из мрака Слепият градинар (Добрин Досев), символ на грозното разкривено лице на войната, но и на мъдростта. Младият Ненчо Костов (Дебелянов) грее в устрема си към смъртта. Не мога да спомена всички актьори – българските войници, немския и френския, гръцкия селянин, любимите на поета, майка му… общо 17. Всички те се раздават докрай. Има обаче един малък проблем, но поправим – на някои от тях в дадени моменти не им се разбира какво говорят и рецитирането също е слабо място, особено това на стихотворението на Кирил Христов.

Музикалната картина на Петя Диманова е невероятна, ту гали слуха, ту го оглушава. Звуците са ту нежни, ту зловещи. Тътена на войната. Те въплъщават поезията на духа и нищетата на духа. Обгръщат те.

И финалът! Бравурен, стягащ сърцето, спиращ дъха. Изключителен. Срещата на всички загинали, и наши, и врагове, отвъд смъртта. Мъже вече в бяло си прощават с усмивка. Поклон!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Февруари 2019 г., София

Блог за театър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *