Месец: май 2016

Мислех си, че влизам в Народния театър, а се озовах в окоп – брезент, торби с пясък, дървени палети… Но този окоп на сценографката Елица Георгиева е най-хубавото нещо в представлението „Ничия земя“. Сценична адаптация, режисура и звукова картина Стоян Радев. Не съм гледала едноименния филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович за конфликта от 90-те години между босненските сърби и босненските мюсюлмани, който през 2001 г. получи „Оскар“ за чуждоезичен филм, както и много други награди на международни фестивали. Но знаех, че Танович казва: „Сценарият беше като театрална постановка. Така и го написах.“ Бях чувала също, че филмът е страхотен. Така че очакванията ми бяха прекалено големи (а не биваше).

За войната знаем толкова много, гледали сме, чели сме, слушали сме. Тя е една и съща и всъщност нищо не знаем, защото макар и същността й да е една, смъртта в нея винаги е различна.

Картечни откоси, изстрели, взривове… Паника и страх, дезориентация в ничията земя сред минираното поле. Един сърбин Нино (Валери Йорданов) и двама босненски мюсюлмани Чики (Филип Аврамов) и Цера (Йосиф Шамли) попадат в окопа случайно. Цера лежи ранен върху скачаща мина, която ако помръдне ще се взриви. Врагове. И няма изход. Карат се. Наше, ваше. Кой започна войната? Единият по-нападателен, другият – по-дружелюбен… но врагове. Ту единия държи оръжието, ту другия… Близки врагове, с обща земя, с общи спомени, с общи близки и познати, запяват една и съща песен. На моменти злощастието ги сближава, на моменти обстановката е нажежена. Безизходица. Има нещо абсурдно, нелепо и трагикомично, но без сълзи и без усмивки. Помощ идва от сините каски, но войната си е война и в нея врагът си е враг въпреки всичко и двамата взаимно се застрелват. „Нема мой, нема твой, всичко пуца на месо.“, казва Чики. Остава раненият върху мината в очакване на смъртта.

Валери Йорданов и Филип Аврамов играят неистово, отдадени до последен дъх, но похвалните им усилия са ощетени от режисьора. Стоян Радев не се справя с психологическия реализъм, заложен в този текст, който при това е особено важен за сцената поради спецификата на театралното изкуство. В постановката агресивно се набляга на външните неща, а не на вътрешното движение. Затова и Йосиф Шамли става безпомощен да изцеди нещичко от без това безцветната си роличка. А можеше повече, много повече. Сега, накрая не си равнодушен, а някакси незадоволен и оставаш с впечатлението за много шум за почти нищо.

 

P.S. „Аскеер“-а на Йосиф Шамли няма да го коментирам. Аз казах, каквото имах да казвам.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Май 2016 г.

София

Книгата на Екатерина Томова „Забравени от небето“ много пъти е влизала в театъра. Но всички помним едно от тези техни сливания, онова, в което Мама Злата (Златина Тодева) събра целият свят в малкото пространство на Театър 199. Затова и всяко следващо стъпване на „Забравени от небето“ на сцена поставяме под съмнение, поглеждаме го с леко недоверие и доста голямо предубеждение. Не можем да се освободим от спомена. Досега.

Тръгнах и аз в една снежна виелица да гледам проекта на Театър „Грифон“ с чувството, че пропилявам поредната си вечер в този невероятно слаб театрален сезон. Млад актьор и моноспектакъл са трудно съвместими, пък отгоре на всичко и целият екип млад. Така нещата стават просто непосилни. Но както казват някои мои колеги, аз съм „бройкаджийка“ и съм готова да загубя времето си, за да се убедя с очи, уши, сърце и разум. И ето ме в Столичната библиотека на „Забравени от небето“, моноспектакъл на младия актьор Светозар Кнезовски – Заро и младите му съучастнички Кристина Бояджиева (режисьор), Весела Вълчинова (сценограф)и Бистра Диляноф (музикална среда). И още отсега ще кажа нещо, което би трябвало да оставя за накрая – Мама Злата беше там, но като вдъхновение, не като спомен. Защото това е друго представление и всякакви асоциации са невъзможни и биха били спекулативни. Не само и не толкова заради привнесените от Светозар Кнезовски текст и герой.    Те просто спояват,  доближават до нас днес и оправдават съприкосновението ни с чудото „Забравени от небето“.

Сценичното пространство, сиреч декорът – аскетичен, точно толкова, че да попаднеш в Родопа планина, истинската, а не онази с луксозните хотели, СПА-центровете и басейните. Две-три черги, малко трикрако столче с преметнат чембер, което за кратко става козичката на баба София, домашен олтар с кандило от ония времена, няколко дървени копанки с пясък, за да приемат свещите на гробищата и ясно сините очи на дядо Мануш, изпълнени с почуда, доверие, мъдрост и благост, въпреки, че е кукла на конци. И усещаш аромата на поляните, чуваш звъна на чановете, в Родопа планина си. Църковна музика, обзема те чувство за святост. Актьорът в гръб на колене в началото в безмълвна молитва, а после простичко се моли на „Господко“ за закрила на България, за народа, всъщност ,усещам го, зная го – за мен.

И започва да разказва Момчето (героят на Светозар Кнезовски) сладкодумно за това как е попаднал и заживял в затънтеното родопско селце и за столетниците – автентичните герои на Екатерина Томова. Преобразява се в тях и ти ги виждаш и чуваш, чувстваш ги и вече не забелязваш пуловера, мъжките панталони и брадата. Изповядват се старците и те боли, и тъгуваш, и се усмихваш с умиление за загубите на бързо отминаващото време, за нещата, които постепенно то взима със себе си и за това, което остава за лапите на Смъртта, за небето и звездите, които са направени да приютяват душите на хората след края. И дядо Мануш, бродещ по света, чиято душа го дърпа към безкрая на морето, на всемира, а той иска в пазвата на Родопа планина, у дома, при своите. Дядо Мануш, куклата. Всички сме марионетки в ръцете на съдбата поне в тоя живот и не случайно е казано: „Човек предполага, Господ разполага.“ И интимно тихият глас на Борис Христов ни обгръща с мисли за човека и неговата душа. Баба Тъжина пали свещи на гробищата и разговаря със звездите-души, а баба Дафина си уговаря среща със Смъртта. Космичното е в нас. Ние сме Космосът.  Гледаш и слушаш в захлас Актьора, който не е себе си, а е всички тях и много други. Удивително превъплъщение за миг от Младото в мъдрия Столетник, който говори с вечността. Вярваш му омагьосан, „чуваш“ дълго след края песента му. И знаеш, че всичко това е мислено, мислено, изпипвано, извайвано, работено, а се излива ей така, като планински поток.

„Забравени от небето“ на Светозар Кнезовски. Представление за съкровищата и чудесата дълбоко вътре в нас, които можем и да не открием, но ще е жестоко да живеем и да умрем без да сме се докоснали до тях.

Даниела Стрелкова-Дянкова

февруари 2012 г.

Не само любопитство, но и доста притеснение изпитвах, отивайки да гледам постановката „Крадецът на праскови“ по мотиви на едноименната повест на Емилиан Станев на камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“. Притеснението идваше от предишния, неуспешен опит на режисьора Бойко Илиев да пресъздаде духът на романа на Димитър Димов „Осъдени души“ на театрална сцена. От него се получи сълзливо преживяване за домакини. Какво ли е станало сега?, се питах. Приятна изненада, би било твърде меко казано, за да опиша професионалното си удовлетворение от спектакъла „Крадецът на праскови“. Гледах го два пъти и с удоволствие бих потретила, защото всеки път откривам нещо ново, интересно и заслужаващо адмирации. Бойко Илиев не само постига свой личен успех с тази си най-добра постановка, но представлението е и едно от най-успешните за сезона. Тук преживяването е разтърсващо и дълбоко, чувствата и мислите остават дълго след този час и нещо, прекаран в театралния салон, вълнението е истинско и искрено. Драматизацията на Бойко Илиев не просто се докосва, а плътно навлиза в света на Емилиан Станев, такъв, какъвто го помним, знаем и разбираме.

От векове театралните специалисти се питат за какво е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир – за любовта или за омразата? Същият въпрос буди и произведението на Емилиан Станев „Крадецът на праскови“. В решението на Бойко Илиев отговорът не е еднозначен. По-скоро става дума за сблъсъка на два светогледа, ставащи все по-непримирими един към друг в опитите си да се помирят. И развръзката е съвсем естествена. Без компромиси.

Декорът и костюмите на Нина Пашова без да шашват и потрисат с нещо изключително, чудесно изпълняват задачата си напълно да слеят сценичното пространство с действието и колизиите, които протичат в него. Имаш чувството, че извънградската колиба и градината с праскови просто не биха могли да бъдат други – уют, хармония и носталгия, тъга…

Поздравления за музиката на Иван Лечев. Лирико-поетична, тя не само се появява много на място и допълва цялостната атмосфера, но и се превръща в още едно действащо лице, което e в пълен синхрон с останалите, най-вече с тези, чиято вселена приемаме за наша. Един немаловажен акцент. И тук липсата на сълзлива мелодраматичност заслужава да бъде отбелязана.

А сега – актьорите. Които всъщност са и най-важните в тази психологическа драма. Ще повторя някои думи, използвани дотук. Правя го не от безсилие, а от желанието си да подчертая достоинства. Синхрон. Сливане. Хармония. Екип в буквалния смисъл на тази дума и всичките й значения. Не само един за всички и всички за един, но и всеки със своята индивидуалност и уникалност.

Като Лиза Аня Пенчева блести с неотразима светлина, различна, непозната, нова. Бавно, постепенно и почти незабележимо развива образа си от покорната, измъчена, примирена и безразлична жена в откриващата надежда в безнадеждността героиня. Придава и на страданието, и на щастието зрялост и мъдрост, неподозирани стойности. Красива е, но не само, одухотворена е, но не само, земна е, но не само… Обръща внимание на дребните неща – детайли, нюанси, мимики, жестове, потръпвания, паузи… Милва, гали, извайва, изпълва образа докрай. До нея пълната й противоположност Полковника на Мариус Донкин е недосегаем властелин и педант, груб до жестокост, ограничен и сляп за истинското в живота. Но актьорът го дарява и с чисто човешки измерения, само мигове, които като че ли го плашат и той бързо се затваря в по-силната си същност. Мариус Донкин заслужава овации за героя си, защото бяга от едноплановостта и го прави сложен и едроскроен. Макар че трудно издържа конкуренцията му, Юлиан Вергов, въпреки голямата си популярност, именно тук, в „Крадецът на праскови“ с военнопленника Иво осъществява най-доброто си постижение. Мъжественост и топлота, доброта и простота са преплетени в образа му. За съжаление, както винаги мястото започва да свършва и не мога да отдам заслуженото внимание на изпълнителите на поддържащите роли – Марин Янев (Учителят), Стоян Пепеланов (Ординарецът) и Ванча Дойчева (Майката). Но без направеното от тях тримата, „Крадецът на праскови“ в Народния театър нямаше да бъде това, което е – едно невероятно стойностно и силно въздействащо представление.

Даниела Стрелкова-Дянкова

януари 2009 г., София

Признавам, че не е сред любимите ми драматурзи. Но не отричам, че е създал шедьоври. Наричат го „бащата на съвременната драма“ и казват, че е най-поставяният автор в света след Шекспир. В това, последното не съм съвсем убедена. Шведският литературен историк Мартин Лам пише, че творчеството му „е Рим на модерния театър – всички пътища водят към него… и от него.“ Сещате се вече. Става дума за Хенрик Ибсен.

В луксозната и много уютна нова камерна зала на Театъра на Българската армия „Миракъл“, открита в края на миналия сезон с „Откраднати разкази“ на Доналд Маргулис, постановка Красимир Спасов и с изумителната Меглена Караламбова, се играе „Жената от морето“ на норвежкия драматург. Василена Попилиева, режисьорката на представлението, направи ярък и запомнящ се дебют на професионална сцена с „Вампир“ на Антон Страшимиров в театър „София“. Така че очакванията ми от нея бяха големи и тя в голяма степен ги оправда. Обикновено в рецензиите си започвам с декора, защото спокойно го разглеждам, докато чакам да започне представлението. Така беше и снощи. Сив, дървен подиум, пилон, няколко места за завръзване на акустиращи лодки, стените, изрисувани с бурно и тъмно море и мрачно небе и… една люлка. Само това. Този избор на сценографката Даниела Николчова е много по-красноречив, отколкото би бил твърде конкретният и буквален дом на семейство Вангел. Всичко е много изчистено и цветовете, а на моменти и осветлението носят усещането за студенина, за хладен повей.

Василена Попилиева е създала интересна, сериозна и вярна на автора постановка на „Жената от морето“ (или „Морската жена“ в по-старите преводи на пиесата). Водещ за нея е бил фактът, че това е психологическа драма и че действието й е по-скоро вътрешно.

„Морето има магнетична власт. Копнежът по морето…Морето въздейства със сила над нечии настроения, то действа със своята воля. Морето може да хипнотизира.“, пише в предварителните си бележки към пиесата Ибсен. Влиянието на морето е погълнало Елида Вангел (Гергана Плетньова). Копнежът й за него изразява копнежа й за свобода. Усеща брака си като затвор, живее с миналото, със странния ритуал, с който се е врекла на Непознатия моряк, изчезнал някъде в морската шир. Той се завръща и тя получава свободата си, физическата си свобода, но не към нея са отправени стремленията й, страстите й, любовта й. Бори се за вътрешната си свобода, за пространство за душата си, за необятни хоризонти за индивидуалността си. Затова е обсебена от морето. Люлката е символ на неспокойствието й, на несигурността й, на неувереността й, на крехкото й душевно равновесие. Заслушана в шума на раковината, тя мечтае за собствена воля, за неизвестното и непознатото, за право на избор. Според мен Гергана Плетньова е малко неопитна и недостатъчно зряла за образа на Елида Вангел. Затрудняват я по-дълбоките психологически пластове и нюансирането, което те изискват. Но пък от друга страна младата актриса се отдава напълно на героинята си, посвещава й се и с това компенсира до голяма степен останалото.

Люлката обаче за Болете, дъщерята на д-р Вангел, очарователната Десислава Касабова, има своята обикновена, първична функция, макар че и тя е със своята драма.

Тук мъжете не са толкова важни. Д-р Вангел на Георги Кадурин е добър, но традиционен. Подобен е и Арнхолм на Владислав Виолинов. Люнгстрен на Йордан Ръсин е или несполучливо режисьорско решение, или е откровено слаб. Специално оставих Тигран Торосян (Непознат) за накрая. Не мога да разбера защо режисьорите не забелязват този страхотен актьор и той се губи в малки, незначителни ролички. Защо доста семплият му брат Ованес Торосян се радва на популярност и много роли? Хора, слепи ли сте?

А колкото до „Жената от морето“ на сцена „Миракъл“, достоинствата й си струват да бъдат видени и оценени.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2016 г.  София