10 април 2012 г. Трябва да пътувам за няколко часа до Пловдив и да се върна. Ужасно ме мързи. Но го направих. Доволна съм. Всеки метър до там и обратно си заслужаваше усилието.
А когато попитали Брехт може ли да се осъвременява класиката, той отговорил: „Да, който може.“ За някои може би звучи абстрактно неясно, но когато човек има късмета да го види „черно на бяло“, всичко си идва на мястото. Такъв късмет е рядък, но се случва. Е, такъв късмет ми струваше всеки метър до Пловдивския театър и „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, видян и усетен от Крис Шарков. Незнам къде обаче са им били очите, ушите и ума на членовете на журито на Съюза на артистите в България за наградите „Икар“, че накрая пропуснаха двете номинации, тази на режсьора и на Веселина Конакчийска (Нора) за дебют. Да не говорим, че със сигурност можеха да бъдат в „по-тежките“ категории. Но това са незначителни подробности, защото Явлението е факт и този факт никой не може да подмине и да не забележи. А наградите са от Лукавого.
Сцената е напълно закрита от голям екран. И за да не пропусна, още тук ще кажа, че това е едно от малкото театрални представления, в които съм видяла аудио-визията да има наистина смисъл, а да не е хаотично щуране в търсенето на някаква оригиналност. Платното се вдига и идва ред на декора (сценография и костюми Огняна Серафимова). Стерилен. Едно остъклено сценично пространство с маса и няколко безлични офисни стола подобно на заседателна зала, постлано с пух. Като колба в лаборатория. Защото всъщност героите са опитни мишки на Живота и на Смъртта. Не ти се вярва, че тук ще се появят до болка познатите персонажи на Ибсен. И е точно така, защото тук са не само те, но и духът на режисьора Крис Шарков, който е провидял в тях нашето Днес. Осъвременил е класиката и е от тези малко на брой театрали, които могат да го направят.
Парите като олицетворение на охолството, на бита, на материалното, на насладата, на всичко в живота, като едва ли не самият живот, вземат връх в първата част на спектакъла. И тук сексуалността, която струи през цялото време е изкусителна, продажна и търсеща изгода, за да се преобрази постепенно в жажда за живот извън колбата, за спасение от всичко, което тя носи и налага. И идват въпросите за относителността на етичните стойности, какво е редно и какво – не, какво се вписва в понятието морал и кой го определя, доколко е непоклатимо и неотменно? И нравственост като тази на Хелмер (блестящо превъплъщение на Любен Кънев), достигаща до фанатичен максимализъм, не е ли по-скоро опасна? Къде е истината? Коя е истината? Има ли една истина? Каква е ролята на фалша, който се стеле навсякъде? Грешна ли е Нора? Великолепно изпълнение на съвсем младата Веселина Конакчийска във всеки един миг на сцената. Поздравления! Нейната леко истерична Нора израства бавно и постепенно. Сблъсъкът с ефимерността на всичко в живота сред летящите пухчета и неизбежния пореден срив са чудесна находка на режисьора и актрисата. А танцът на масата и монологът й, изискващи толкова много умения и качества, доказват присъствието на един разцъфтяващ талант. Докато зрелият талант на учителя й Атанас Атанасов създава един интересен и загадъчен доктор Ранк. Доктор Ранк не преследван от смъртта, а доктор Ранк – самата Смърт.
И ето го балът. Всички слагат маските преди окончателно да ги свалят. Маски на птици в най-ужасното им, зловещо и хищно изражение с огромни клюнове. Няма спасение от перушината, която полепва навсякъде. Накрая само тя, Нора се отърсва от нея и съблича дрехите си като освобождение, като очистване. Рядко на сцената голотата е толкова красива и смислена. И рядко на сцената минутите текат толкова наситени с творчески заряд.
Пътуването беше невероятно.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Април 2012 г., София
(Снимка © Георги Вачев)
Тъжна пиеса ли е „Четири“ по „Квартет“ на Раналд Харвут в Нов театър-НДК? Зависи. На едни ще се стори тъжна, на други – весела. Според мен зависи от зрителя, защото всъщност тя буди едновременно и смях, и тъга. Четирима прочути оперни певци, звезди в своето изкуство са заедно в старчески дом. Всеки е попаднал там по свои собствени причини, случайности, минали грешки и съдба. Свързват ги не само мястото и времето, но и общото минало – пели са заедно, дори имат световноизвестен квартет от „Риголето“, свързва ги и желанието да изживеят оставащите си дни в мир и покой, с поне малки радости и вълнения и най-вече с достоинство. Девизът им е: „Никакво самосъжаление!“ Дали успяват? Макар и трудно, понякога мъчително – да.