Месец: април 2016

Излезе „Арт“ на Ясмина Реза в Сатиричния театър. Пропуснах премиерата. Беше преди три сезона. И както често става в подобни случаи,  започнах все да отлагам кога да го гледам. И така… чак досега. Отлагах и по две съвсем конкретни причини. Боях се да не си разваля вкуса от невероятното представление на Пламен Марков в Малък градски театър „Зад Канала“ с Атанас Атанасов, Иван Петрушинов и Владимир Пенев, което се играе вече 15 сезона. Освен това съм много резервирана към мечките в театъра, защото някои от тях правят доста долнопробни и комерсиални боклуци. Затова не бях сигурна, че именно този екип, Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, като изключвам режисьора Антон Угринов и донякъде сценографа Никола Тороманов и композитора Калин Николов, може да ми даде нещо ново, интересно, находчиво. И съжалявам за пропуснатото време.

„Арт“ е първата рожба на продуцентската къща на тримата приятели актьори. Избират пиесата на Ясмина Реза, защото в нея става дума също за трима приятели отпреди 15 години, каквито са и те. Опасно начинание е за един актьор да играе себе си. Така че незнам дали приятелството им е помогнало, но таланта и професионализма – със сигурност. Както и режисьорът Антон Угринов. Той се „крие“ зад актьорите, но присъствието му се усеща стабилно, уверено и категорично, съумял е да ги увлече в стихията си и да извлече най-доброто от всеки от тях. Личи си, че освен решение, им е дал и свобода.

Дългогодишна дружба е поставена на кантар. Ябълката на раздора е картина, която си е купил дерматологът Серж (Захари Бахаров) за ужасно много, за неприлично много пари. На пръв поглед – нищо чак толкова лошо. Но платното на прочут художник е изцяло бяло. Такъв е и декорът на Никола Тороманов. Върху черното на естественото „облекло“ на сцената всичко е бяло – мебелите, стената… Сценографът майсторски играе с нюансите на белия цвят. Подчертава абсурдността и комичността на прескъпата картина. Но абсурдна и комична ли е само пиесата? Категорично не. Покупката е само поводът на „бял“ свят да излязат стаените дълбоко противоречия между тримата приятели. Прямият, директен и малко суховат Марк (Юлиан Вергов) нарича творбата „лайно“ и е непримирим в оценката си. Докато Иван (Владимир Карамазов), по-обикновен, малко наивен, дори привидно глуповат, не преуспял в живота, въпреки че е шокиран от видяното, се опитва да разбере приятеля си и да приеме факта, че щом тази картина му доставя удоволствие, вида й и парите нямат чак такова голямо значение. Владимир Карамазов буквално извайва образа на добряка, толерантния, сговорчив Иван. Обръща голямо внимание на детайлите в поведението си, присъствието му е ярко и впечатляващо. Монологът на героя за сватбените му вълнения и проблеми е изключително забавен, смешен и искрен.

Звучи музиката на Калин Николов, жива, модерна, жизнена, активна. А приятелите стоят пред картината и покрай това безкрайно гледане и обсъждане се разкриват много неща, за тях, за отношенията им, наяве изскачат сериозни различия, всякакви негативни натрупвания. Марк и Серж като че ли не могат да се примирят с другостта си и с повод и без повод се дърлят помежду си. Иван се опитва да балансира, докато и двамата се нахвърлят върху него, нещастния, неуспелия, безперспективния. И изведнъж престава да бъде смешно. Стига се дори и до омраза и като че ли до край на приятелството. Все пак всички правят компромиси и то остава. Но никога вече няма да е същото. А може би то никога не е било…

На тримата приятели актьори обаче им се е получило представлението.

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2016 г.

София

 

Режисьорът Теди Москов винаги е бил изключително противоречива творческа личност в българския театър. Около него се чуват викове от „осанна“ на тези, които го намират за забавен, изобретателен, с невероятно въображение и чувство за хумор, до „разпни го“ на онези, които го смятат за скучен, повтарящ се и че като си гледал един негов спектакъл е достатъчно, все едно си видял всичките му постановки. Сега при срещата му със сицилианеца Луиджи Пирандело на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, откриваме един неочакван, различен и нов Теди Москов.

„Пирандело е източник на голяма гордост за  нас италианците. Той е авторът, който смени лицето на театъра на ХХ век, без неговия гений щяхме да изглеждаме по-малко сложни…“, пише режисьорът Франко Дзефирели. Други театрални специалисти откриват във фарсовите елементи на драматургията му намек за и наченки на появилия се по-късно театър на абсурда. Но за съжаление не може да се каже,че българският театър е отделил заслуженото от него внимание на Пирандело. Постановките на пиесите му не са много чести в историята на театъра ни, но със сигурност в нея ще остане една, която се е превърнала в знакова и емблематична – „Хенрих IV“ на починалия неотдавна режисьор Енчо Халачев в Народния театър с участието на великолепния и незабравим Апостол Карамитев.

Но сега става дума за пиесата на Пирандело „Каквато ти ме искаш“, появяваща се за първи път в България като преводът е поръчан специално от Теди Москов на актрисата Ернестина Шинова. Творбата е била вдъхновена от действителния случай в следствие на Първата световна война, познат в съдебните анали и в медиите като „случаят Брунети-Канела“, интересът, към който не отслабнал повече от 40 години.

Първото особено ярко впечатление, което прави постановката на Теди Москов е визуалната й среда, чието решение е на самия режисьор като негови съмишленици и съавтори са художникът Чавдар Гюзелев и костюмографката Свила Величкова. Влизайки на голямата сцена, където е настанена, публиката се изправя на сантиметри от голям, прозрачен екран, който е използван не само по предназначение, но и като стена, зад която са актьорите. Декорът е в дълбока перспректива сякаш е отправен към отвъдното на миналото. Освен, че се прожектират образи, през цялото време на тази първа част по завесата трепкат бели петънца като на стара филмова лента. Зад нея всичко е черно-бяло или по-скоро в различни нюанси на сивото. Непознатата (Снежина Петрова, която за първи път се среща с Теди Москов и играе чудесно, както винаги), е попаднала в дома на известния писател Карл Салтер (Стоян Алексиев) без съзнание за собствената си идентичност, без спомени, без представа за бъдещето, надянала маска, непозната за самата нея. Появява се неизвестен мъж и нещата постепенно започват да се разплитат донякъде, което става във втората част в директен контакт с публиката и синьо-зелена окраска, перспективата е още по-дълбока. На сцената са и роднините: бившият съпруг Бруно Пиери (Цветан Алексиев), леля Лена (Жорета Николова), чичо Салезио (Марин Янев), сестрата Инес Маспери (Вяра Табакова) и други познати.

В случая Първата световна война е довела до тоталното объркване на героинята, но конкретният повод може да бъде всякакъв друг. Пиесата и постановката, повтарям, в съвсем неочаквана за Теди Москов естетика и стилистика са за човешката идентичност, за съзнанието и знанието за самия себе си, за евентуалната лъжовност на маските, които надяваме в търсене на тази идентичност и сменяме с надеждата, че всяка следваща е истинската. Какъв е импулсът да търсим и да променяме? Желанието да бъдем приемани, обичани, харесвани? И може ли да се постигне еднозначен резултат, еднозначна реалност? Сметкаджийство, лични интереси, измами, алчност. А човечността, истината? Краткото като времетраене представление синтезирано и силно наситено с вътрешна енергия събира всичко това и още много. Актьорският екип е хем сплотен, хем изграден от строги индивидуалности, в съзвучие и с отделни бляскави арии. Това още са: Никола Додов (Боффи), Илияна Коджабашева (Моп), Сава Драгунчев (Силвио Маспери), Елена Телбис (Дементната) и др.

„Каквато ти ме искаш“ е явление в театралния ни сезон дотук. Поздравления, г-н Москов!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2014 г.

София

 

След наградите „Аскеер“ за поддържаща женска роля на Донка Аврамова-Бочева за ролята на Мартирио, Жана Рашева за ролята на Понсия, Лиляна Шомова за ролята на Магдалена, Николина Янчева за ролята на Адела, Филипа Балдева за ролята на Ангустиас и Яна Кузова за ролята на Амелия и за най-добро представление,  „Къщата на гнева“ в театър „Възраждане“ на режисьорката Диана Добрева трябваше да получи и отличието на Съюза на артистите в България „Икар“ за музика, за което беше номинирано. Трябваше също така да бъде удостоено и с „Икар“-и в други категории, защото напълно ги заслужава. Обаче журито на Съюза предпочете спектакли със съмнителна стойност. Но да не си разваляме настроението, говорейки за тях. Не си струват усилието.

В „Домът на Бернарда Алба“ великият испански поет и драматург Фредерико Гарсия Лорка разказва една история, спомен от детството му, прототип са му хората от съседната къща. Бернарда се връща от погребението на мъжа си заедно с петте си дъщери и по стара традиция в испанските села, обявява осемгодишен траур. Пиле не може да прехвърчи през зидовете на къщата. Само на най-голямата сестра Ангустиас е разрешено нощем да се среща на прозореца си с годеника си, много по-младият, красив Пепе Ел Ромеро. Пиесата е последната от селската трилогия на Лорка, включваща „Кървава сватба“ и „Йерма“. Тя е и последната творба на автора, който малко след като я завършва е зверски убит от франкистите. На сцената на Театър Българска армия се играе постановката на Диана Добрева „Йерма“. Дали ще направи и „Кървава сватба“?

В текста на „Домът на Бернарда Алба“ Диана Добрева умело е вплела и стихове на Лорка, Мигел Ернандес, Рафаел Алберти и други испански поети. Освен това нейна работа са костюмите и сценографията на представлението, за която, твърдо убедена съм, трябваше също да получи награда. Променила е заглавието на „Къщата на гнева“, защото нейната къща е изпълнена с и буди гняв. В нея бушуват чувства, емоции, копнежи, страсти, борби, любов и омраза, завист, ревност, отчаяние и надежда, въобще живот и смърт. В едно интервю режисьорката казва, че в спектакъла я занимава темата за диктатурата и може би за това, за да направи Бернарда още по-властна, жестока, сурова и деспотична, е поверила ролята на мъж, актьорът Георги Златарев. Една находчива и сполучлива идея. Но за мен постановката е не само и не главно за диктатурата, а по-скоро за нейната противоположност – свободата. Всичко в нея крещи и вие, жадува за независимост, за простор, духовен и физически. В малката заличка на театър „Възраждане“ декорът е задушаващ. Черен кръст с дупки, под който се движат героините, показвайки се оттук оттам. Тъма и мрак. Приглушено, насочено осветление, акцентиращо върху мистиката и подтиснатостта, които витаят на сцената. Подчертава ги не само играта на актрисите, но и великолепната музика на Петя Диманова.                                        Усещането е зловещо. Няма ги ярките бликове, помпозността и визуалната вакханалия от другите постановки на Диана Добрева. Тук всичко е също стилно и естетско, но е мислено в дълбочина, за да ни погълне бездната, в която живеят петте млади жени, да усетим докрай трагичната им съдба, да се изпълним със стремежа им към свободна воля, да изпитаме и гняв, и жал. Актрисите като че ли се молят, като че ли свещенодействат сякаш опиянени от страданието си. Трудно е да се открои една от тях като по-добра и затова не случайно „Аскеер“-а е за всички. Но за мен много интересна и извайваща плътен образ е Жана Рашева в ролята на слугинята Понсия. Нейният разказ за срещата между двама млади прелива от еротика и сласт и се превръща във въплъщение на стремежа към свобода, на жаждата за любов и човешка топлинка. Макар и мигновенни да са появяванията на Ивет Радулова като лудата майка на Бернарда, те остават трайни следи и силно впечатление.

Жегата тегне над домът на Бернарда Алба. Раздори го разкъсват. Мъката го изпепелява. А смъртта се прокрадва, за да го погуби.

Навън, всичко и навън. И свободата, и светлината, и щастието, и живота. А нас близо два часа ни обгръщат мрак, пустота, страдание, гняв, чувство за трагична обреченост, смърт. Да, всичко това е представлението „Къщата на гнева“. Но зрителят си излиза от него вдъхновен, облагороден, изпълнен с радостните трепети от докосването до висотата на изкуството.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2016 г.

София

Ако искате да се заливате от смях, но и сърцето ви да трепва от тъга, ако искате да изпитате желание да влезете в диалог с героите, ако искате да излезете от театъра с пълна душа, тогава идете и гледайте новата постановка в Театър 199 – „Брудершафт“ (оригинално заглавие „Дом за събаряне“) от украинеца Анатолий Крим, реализирана от доайена на българската режисура Асен Шопов.

Анатолий Крим е световноизвестен освен с прозата си, най-вече с драматургията си. Лауреат е на много национални и международни награди. Пиесите му се играят по цял свят и в един момент едновременно 27 театъра в родната му Украйна поставят драматургията му. От няколко години България не прави изключение. Вече сме се срещали с „Квартет за двама“, режисьор Владимир Петков в театър „Възраждане“, „Цената на успеха“ режисьор Владлен Александров в Пазарджик, „За ползите от алкохолизма“, режисьор Владимир Петков в Търговище, „Прелестта на изневярата“, режисьор Йосиф Сърчаджиев в Сатиричния театър и режисьор Боил Банов в Хасково, „Телефонен звън от миналото“, режисьор Владлен Александров в Пазарджик и „Завещанието на целомъдрения женкар“, режисьор Ивайло Христов в Театър Българска армия.

Постановчикът Асен Шопов и сценографът Владо Шишков на „Брудершафт“ са жертвали егото си в името на текста. И това тяхно решение им се отблагодарява стократно в спектакъла. Декорът – маса с два стола, малко шкафче с телефон, една снимка на жена и няколко грамоти по стените, две врати и прозорец, от който се виждат железопътни релси. Шум от преминаващи влакове, малко тиха музика, великият Булат Окуджава: „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви…“

Важни са героите, не толкова това, което ги заобикаля и озвучава. Две самотни души по дългия и сложен път към наздравицата брудершафт (ритуал за сближаване на двама души, които с преплетени ръце пият до дъно чаша с алкохол).

Пенсионираният железничар Степан Николаич (Васил Михайлов, великолепен) живее сам в къщата си и изведнъж му се налага да посрещне необичайна гостенка – бившата учителка София Александровна (прекрасната Стефка Янорова). Защо? Неговият син му казва, че му изпраща кандидатка за женитба, за да не е сам. Дъщерята на учителката обаче й обяснява съвсем друго нещо. Замесени са пари, които децата им изхарчват и долнопробна измама от тяхна страна. Безизходица. Но това се разбира по-късно. Още в началото двамата самотници, добродушният, открит и забавен железничар: „Наблюдавах живота само през прозореца на влака.“ и учителката, сдържана, притеснена и отчаяна интелектуалка, трябва да намерят начин да се разберат, да се сближат. Може ли наистина да има единство на противоположностите? Трудно, мъчително и заедно с това много смешно и трогателно. Човешка история, много истинска и реалистична, много близка, много наша. Случва се непрекъснато и навсякъде, от векове. Мислиш, че животът вече е свършил и трябва просто да го дочакаш да отмре, но ти се искат все още малки, дребни радости, ръка в ръката ти, обич, топлина и… надеждица за тях. Иначе: „За самотника целият свят е пустиня.“ (Степан Николаич).

Режисурата на Асен Шопов е изключително чувствителна, нежна, с внимание към детайла, към нюанса, към крехкостта на човешката душа. Той е извадил най-доброто от най-доброто от актьорския талант, възможности и умения на Васил Михайлов и Стефка Янорова.

Тази роля на Васил Михайлов ще се помни винаги, ще се цитира и възхвалява. Удивителната гъвкавост на преживяванията му, непосредственост и искреност в поведението му, щедрото му раздаване и изумителното му чувство за хумор, го правят недостижим като Степан Николаич.

Стефка Янорова е като че ли по-прибрана, по-строга, но в това се изразява майсторството й – зад тази привидност, която крие буря чувства, несподелени желания, неосъществени мечти да изгради един богат образ. Пак ще кажа – прекрасна акстриса.

Не се лишавайте от насладата да изпиете един брудершафт в Театър 199.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2014 г.

София