Категория: Рецензии

И ОЩЕ…  ЗА ПЕТТЕ „С“

Актрисата блести като двойничка, като второто „аз“ на прочутата криминална писателка през погледа на австралийската драматуржка Джоана Мъри-Смит.

За всички, които са я следили още от явяването й на конкурса за актьори в Младежкия театър с откъс от пиеса на Фредерико Гарсия Лорка (доколкото си спомням беше „Кървава сватба“), поредното й надвърхово постижение едва ли би трябвало да е изненада. Но е! Превъплъщението й в образа на Патриша Хайсмит надскача върховете и полита в облаците, Свободно, Силно, Смело, Светло и Сияещо. Следвам я задъхано, с удивление и възторг. Като хипнотизирана. Благодаря ти, Станке, за полета, който ми подари!

Сцените на много театри по света са прегърнали пиесата „Швейцария“ на родената в Мелбърн авторка, посветена на последните години от живота на Патриша Хайсмит, скандалната бунтарка, особнячка и чешитка, създала гениални психотрилъри с много алкохол, цигари, любовни истории само с жени, отглеждане на котки в дома си и  с безброй  охлюви в градината си. И най-вече с безумна страст, омагьосала самият Колос Алфред Хичкок да заснеме един от най-добрите си филми по романа й „Непознати във влака“ и колегата си Реймънд Чандлър да напише киносценария по него.

И Станка Калчева спокойно може да каже като Гюстав Флобер: „Патриша Хайсмит – това съм аз!“ Рязка, иронична, дръзка, непокорна, пряма, дори груба в началото на срещата си с нахълталия в самотното й уединение млад редактор Едуард Риджуей (Боян Арсов) от издателството в Ню Йорк, с което работи цял живот, за да изтръгне от нея подписът й под договор за още един, последен роман за Том Рипли, най- успешният й и популярен герой. Едуард Риджуей е боготворящ и дързък. Патриша Хайсмит – с чувство за хумор, иронична и до болка директна. Тя е приключила с това и не иска нито да го чуе, нито допусне до себе си, обладана от мизатропията си, расизма, антисемитизма и безбожието си. Плах, неуверен, несигурен в себе си, младокът се страхува като че ли от нея… Но постепенно става непоклатим, твърд като скала, напорист, дори арогантно нахален, агресивен в сблъсъка с думи, аргументи, факти, съображения, мотиви, нападки и желание за надмощие. И въпреки това сме свидетели на елегантно надиграване като в красив, аристократичен мускетарски дуел.

Изборът на Боян Арсов за партньор на Станка Калчева е само една от находките на режисьора Владимир Люцканов в спектакъла. Най-добрата! Младият актьор е гъвкав, изобретателен, неустоим, макар и хладен… С времето естествено се превръща в чувствителен, раним, разбиращ събеседник и съучастник.

Детайл! Детайл! Детайл! За театъра (понеже говорим за театрално представление), той е като маслото за френската кухня, тоест – най-важният! За постановката на пиесата „Швейцария“ той е най-подходящ и е навсякъде на сцената на „Театър 199“ и в актьорските изпълнения. Не отричам едрият щрих, но зависи как и къде…

Страхотна е идеята на композитора Емилиян Гацов-Елби да избере за лайтмотив тракането на клавишите на механична пишеща машина. А преди поредният словесен „звън на шпагите“, се чуват ритмични звуци, предвестници на неизбежното. И един интересен режисьорски и музикален детайл – върти се грамофнна плоча с песен на един от любимите на Патриша Хайсмит мюзикъли, а върху нея се върти и чашата й с уиски. Онова, което я убива и вдъхновява!

Незнам със сигурност дали наистина сценографът Венелин Шурелов се е съобразил с реалната обстановка на швейцарския кабинет на Патриша Хайсмит или този на сцената на „Театър 199“ е само плод на неговото въображение, но землистите му тонове се сливат с тези в душите на двамата герои. Иначе… бюро, столове, канапе и масичка с грамофон.  Всичко от епохата. На две от стените – закачени колекции от огнестрелни и хладни оръжия.

Макар и бавно дуелът прелива в танц, във взаимно проникване на две души. Елица Георгиева, освен че с грима си е направила Станка Калчева копие на Патриша Хасмит, с костюмите си е преоблякла двете действащи лица накрая в едно. Фикцията е сътворена. Сливането на Патриша Хайсмит и героят й Том Рипли е завършено.

Гласът, интонациите, погледите, движенията, потръпванията на мускулите на лицето и ръцете, излъчването, дали са на Станка Калчева или пък са на самата Патриша Хайсмит?

 

Даниела Стрелкова – Дянкова

Март 2025г.

София

 

 

 

Да. Отива й! Озарява я с блестящ ореол! Винаги съм я харесвала. Но сега направо ме порази! Като прохладен, освежаващ летен дъжд! Слънчев лъч и топлина. Като зловеща, страшна зимна виелица! Студ и мрак.

Елена Телбис в моноспектакъла „Prima facie“. Латински юридически термин, който означава „На пръв поглед“. Авторката на пиесата, австралийката Сузи Милър, бивша адвокатка, зарязала професията си след създаването на „Prima facie“, за да се отдаде на писането. Успехът на дебюта й е главозамайващ. От Сидни през 2019 г. до „Уест Енд“ и „Бродуей“, а сега вече местата и театрите по цял свят са толкова много, че ако се изброяват списъкът ще е твърде дълъг. Наградите и номинациите – също. Всичките могат да се видят в Интернет.

Постановката в Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ няма режисьор. Консултантката Светлана Янчева (актриса за тези, които се чудят), е свършила неговата работа със завидно умение, повече от отлично. Тандемът от две актриси и по-важното -приятелки, е скочил много над летвата. Помощници са му Радослав Петкашев с добрия си  и прецизен превод, Ванина Цандева с костюмите и сценографията, великолепно простичка – стол, маса, катедра и микрофон и Теодора Симова с графичния си дизайн. Интересно и успешно.

Заглавие на пиесата от юридическата терминология. Има ли по-конкретна връзка с нея или е просто някаква алюзия? Естествено следва въпросът за какво всъщност иде реч в моноспектакъла? Веднага отговарям. Заглавието и съдържанието имат пряка връзка, но не е само тя…

Младата Теса Енслър безприкословно вярва в правосъдието. Затова е избрала да стане адвокатка и това й се отдава. Кариерата й светкавично върви нагоре. Няма загубени дела. Почти. Наслаждава се на уменията си в съдебната зала. Знае, че може. Смела е и силна. Винаги спазва правилата на играта, наречена правосъдие, защото вярва в тях. За нея животът е страхотен, дори и когато напуска напудрения си квартал, за да посети бедното си семейство, на което помага, защото единствено тя е могла да излезе от калта. Но… щастието не е вечно, казват. Всичко се обръща наопаки и тя се оказва от другата страна на бариерата, за да види, да се сблъска с фалша на правосъдната система, за да загуби играта с нея и с това и вярата си, защото правилата са лъжовни и не еднакви за всички. Казва: „Не е честно!“ Хубавото в пиесата на Сузи Милър е, че сексуалното насилие над жени е само повод за по-дълбоки и всеобхватни разсъждения за справедливостта, за честото й отсъствие, за мъките и терзанията на живота без нея. Тя може да бъде навсякъде и във всякаква форма и е съдбовно важно да я има. Защото житейският път без справедливост е каменист и хлъзгав, безкрайно тежък. Невъзможен.

За Елена Телбис съвсем не е трудно да изпълни голата сцена с аурата си. Прави го prima facie с лекота, но само тя си знае какво чувства и усеща. Теб обаче те омайва. Вторачваш се в нея. Можеш само да предполагаш, че всеки детайл, всеки нюанс е многократно премислен, отрепетиран и закован. Но не е сигурно. Защото в сценичното й присъствие – движение, жест, мимика, поглед, излъчване, извират от сърцето и душата й. Това е Дар от Бога! Не намирам достатъчно подходящи и точни думи в речниковия си запас, може би не е особено богат, за да опиша всичко, което преживявам като я гледам и слушам на сцената и чета интервютата й. Елена Телбис буди възторг. Мисълта, че има хора като нея те вдъхновява.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Януари 2025 г.

София

P.S. Съжалявам, ако не сте доволни от прочетеното. Грешката е моя. Понеже много, ама много исках текста ми да стане супер, от напъване май се издъних. Случва ми се понякога, когато съм силно впечатлена, дори обсебена от магическото излъчване на някой актьор или спектакъл, от голям мерак, резултатът да е под нивото на стремежът. Емоции са това. Не мога да ги контролирам. Но не мога и без тях!

Идете в Театрална работилница „Сфумато“ и ще чуете една чудна приказка. Една мъдра, чиста, бистра, блестяща и ценна като брилянт история за живота, тоест за любовта, защото всичко е любов най-накрая. Ще ви я разкажат британецът Дънкан Макмилан, режисьорът Марий Росен и актьорите Елена Телбис и Бойко Кръстанов. Нарекли са я „Дишай“. Може би, защото първото което прави новороденото човече е да започне да диша. И така… До края, когато изпуска последното си дихание, за да се превърне в ангел.

За да потънете в тази история-приказка, нямате нужда от декори и оригинални сценографски решения. Само от танцуваща по голямата сцена светлина. Защото след словото Бог създаде светлината! Тя озарява и най-тъмните и мрачни кътчета на Земята и на човешката Душа.

Ежедневие. На опашката в ИКЕА са Тя и Той. Без имена. Не е нужно. Млади, образовани, интелигентни, модерни. Влюбени. И точно там, в магазина внезапно Той поставя въпроса за бебе. Шок! И за Нея, и за нас. Тя – с избухлива, гневна, нервна реакция. Има ли смисъл от нов човек на тази обречена Земя?! Въглероден диоксид, въглероден отпечатък, страх от идващите дни и години. Въобще ще има ли бъдеще за човечеството или то бавно загива, отива си…?! Няма музика, нямо звуци. Тишина. Марий Росен, експериментатор и оригинал, мести лъча на прожектора по празната сцена. Той и Тя са ту сами, ту заедно в светлия му кръг, ту ги поглъща тъмнината в черните им дрехи, с които ги е облякла Ванина Цандева.

Събират се, разделят се, нараняват се, любят се, докосват телата и Душите си, сливат ги. Имат дете. Заедно са до края. Живеят. Дишат. Обичат се. Казват ни, че въпреки страха и отчаянието има смисъл. В безизходицата се намира изход. Просто трябва да сме по-отговорни, по-грижовни към себе си, към другите, към всичко около нас. Тогава светлината никога няма да угасне, Слънцето и Луната ще изгряват всеки ден и всяка нощ.

Елена Телбис е като оголен нерв. Трепти, задъхва се, изгаря и пак се ражда от пепелта си. Крехка и силна. Нежна и страстна. Невероятна, изумителна, вдъхновяваща. Категорично не съм съгласна с тези, които смятат, че Бойко Кръстанов не й е равностоен като актьорско изпълнение. Те просто са различни, както и героите им. Но е сигурно, че без Бойко Кръстанов, нямаше да я има Елена Телбис и без Елена Телбис, нямаше да го има Бойко Кръстанов. Те дишат в един ритъм. Заедно.

Гледах „Дишай“ два пъти. Бих могла обаче да го гледам и още… Защото Дънкан Макмилан, Марий Росен, Елена Телбис и Бойко Кръстанов, ме даряват всеки път с нови неща за размисъл. Гледайте, слушайте, чувствайте, мислете! Дишайте!

 

Даниела Стрелкова- Дянкова

Ноември 2023 г.

София

 

 

„Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стои гений!“ Това някога е казал великият Фредерик Шопен за великия Роберт Шуман. Аз съм далеч от величието, но също искам да ви кажа: Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стоят Галин Стоев, Саша Денисова, представлението им „Хага“ в Народния театър „Иван Вазов“, както и целият им екип: актьори, художници, музиканти, всички! Те ме стиснаха за гърлото, напълниха очите ми със сълзи, а сърцето и душата ми – с възторг! Поклон пред таланта им, достойнството им, пред силата и смелостта им!

Моите адмирации към написаното от Искра Ангелова! Не е нужно да си журналист или театрален критик, достатъчно е да имаш душа, чест и усет за истината, а тя ги притежава. Сякаш даваше глас на мислите и чувствата ми докато четях публикацията й. И също така срам и позор за жълтуркото Недялко Недялков и празноглава русофилска подлога, който съска и плюе отрова в безсилието си пред истината и таланта. Обаче с минимален резултат и то само сред неколцината подлизурковци като него и посредственият режисьор и създател на „Нов театър“ НДК Бойко Илиев, който се перчи, че прави „Театрален фестивал на българската класическа литература“, но със свои постановки и само една чужда за оправдание. И още нещо за пасквилите на тези двамата: Нямам нищо против традициите. Напротив. Но когато те носят тежестта на принудително налаганото задължение, ми е трудно да ги приема. Все пак всичко тече, всичко се променя… Светът, изкуството и театърът също. Стига толкова за злобата!

Сега най-важна е постановката „Хага“! Текстът на украинката Саша Денисова и брилянтната режисура на Галин Стоев сливат в перфектно съзвучие фантазия и въображение с документална прецизност и автентичност. Смях и сълзи. Адът и мечтата за Рая. Кошмарен, ужасяващ Ад на реалността и светъл, спокоен и обикновен Рай на миналото. Едно момиченце в Украйна мечтае сред руините от руските бомби. Няма си никого, няма вече баща, дядо, майка… Останала й е само мечтата за справедливост в Международния съд в Хага. Много истинска и близка Кремена Деянова. Неочаквано зряла за младостта си, един все още не докрай обработен диамант, подсказващ бъдещото си ослепително сияние.

В своебразния екзорсизъм на Галин Стоев подсъдимите (част от руския воинстващ елит), са абсурдни и гротесктни, жалки във фантасмагоричните сцени в затворническата столова, където се вайкат и чудят как да се измъкнат от присъдата, обвинявайки се един друг. Изобретателният размах на таланта на режисьора е сътворил безумни в своята супер театралност, сцени – хорът на затворниците, сълзливият монолог за „прекрасното соц. минало“ и песента на Валентина Матвиенко (чудесна София Бобчева), танцът от „Лебедово езеро“ на Николай Патрушев (Пламен Димов), „Хамлетовският“ разговор на Евгений Пригожин (Юлиан Вергов, както винаги от висока класа) с говорещата глава на убит войник от „Вагнер“. Има още много такива сред практичните и съзнателно ненабиващи се на очи декори на Борис Далчев за сметка на ефектното осветление на Иля Пашнин. Доста се шушукаше, че Путин ще бъде изигран от жена – Радена Вълканова. И композиторът Емилиян Гацов-Елби е озвучил появата на Главния с гърмът на руския химн. Впечатляващо и зловещо. Радена Вълканова е изключителна актриса. Разбрах го още преди години, когато гледах нейната Исмена в постановката на Маргарита Младенова „Антигона“ от Софокъл в Народния театър и тя го доказваше с всяка следваща своя роля. И Путин й ляга като ръкавица. Добра е, безкрайно добра! Дръзка, но изключително находчива е асоциацията, която Галин Стоев прави на Путин със злата кралица от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол на финала.

Дълбоки следи остават в съзнанието не само документалните кадри с върховните играчи във войната с Украйна, но извращенията на руски войници, оправдаващи се, че са изпълнявали заповеди.

Още по-силно и страшно въздейства театралното им превъплъщение. Сцените в покрития със стъкла от ракетните удари дом на украинското момиченце, както и в съда са умопомрачителни. И тук е мястото да пиша за Радина Кържилова! Да ме прощава Деян Донков, когото много харесвам като актьор. Но Радина Кържилова е на по-малко от крачка, за да го надмине с дарованието и постигнатото си майсторство. Двете й роли – на прокурорката в съда и на майката на момиченцето, добра и състрадателна украинска жена, толкова далечни една от друга, са страхотно изпипани и изиграни. Поздравления!

Още много похвали мога да изсипя върху Галин Стоев и хората му. Заслужили са ги. По-добре идете и съпреживейте всичко сами!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова, октомври 2023 г., София

Режисьорът Антон Угринов остърга мухъла от „Госпожица Юлия“ на Аугуст Стринберг и я посипа със златен прашец на сцената на театър „Възраждане“. Много му помогна поетът Стефан Иванов, създавайки осъвременена драматургична версия на творбата на шведския автор. Известно е, че това е една от най-поставяните му пиеси. В България – също. По повод дългият сценичен живот- повече от 10 години, на „Жюли, Жан и Кристин“ („Госпожица Юлия“) в Театрална работилница „Сфумато“, режисьорката Маргарита Младенова казва: „…театър трябва да се прави за нещата извън времето, а не в конюнктурите на деня и злободневието. Театърът трябва да се домогва до по-големи истини за човека.“ Към това се стреми и Антон Угринов и го постига с тази съвременна версия в погледа си към оригинала – възбуждаща, стресираща и смразяваща. Прави го сурово, жестоко, грубо и завладяващо неповторимо. Уникално. При него няма място за сълзи, охкания и ахкания.

Режисьорът е дал главна роля на музиката в спектакъла и на нейния автор, композиторът Калин Николов. И не е сбъркал. Създаденият образ е великолепен. Събира в себе си много лица, които изникват на точното място, в точния момент – църковна, класика и модерна, електронна и гробовна чрез звуците, изтръгнати от органа. Музика, която подчертава акцентите и самата тя е акцент. За сметка на това декора и костюмите на Никола Тороманов са много изчистени, конкретни, ясни и открояващи се. Най-вече военните ботуши и компота от ябълки – власт и подчинение, страст и любов, социалните различия, изкушенията за богатството и бедността. Човекомразецът и най-вече женомразеца, но познавач на женската душа  Аугуст Стринберг ги посочва докато, Антон Угринов и Стефан Иванов ги вклиняват в съзнанието.

Нощта на катаклизмите. Еньовден. Слугата става господар и заповядва с камшик в ръка и високи черни кожени ботуши, от ония, десетките, които преди това боядисва и лъска. А господарката – тя се превръща в просякиня, моли за милостиня в краката му с побеляло лице.

Гледах за първи път „Госпожица Юлия“ на Антон Угринов преди година и през цялото това време, тя все е с мен, дълбоко в ума и мислите ми. Не ме оставя. Затова реших да се срещна с нея пак и да пиша. И тогава и сега най-силно ме впечатли и омагьоса актрисата Лили Шомова във второстепенната роля на Кристин.  Дребничка, слабичка, но покоряваща. Дива, подскачайки като маймуна, примирена и покорна като слугиня, силна и горда като човек, като жена със своите мечтания и стремления.“ Аскеер“-ът й отива! Това, разбира се не означава, че подценявам превъплъщенията на колегите й: Виттория Иванова като госпожица Юлия и Боян Младенов като Жан. Без тях спектакълът нямаше да бъде цялостен, стойностен и както казах вече Уникален. И двамата убедително и майсторски, в детайли ни показват разместването на пластовете, довели до коренната промяна на героите им.

В едно свое интервю режисьорът Антон Угринов казва: „Когато работя в театри, в които очевидно срещата с публиката трябва да се случи, подхождам по един начин. Когато работя в по-камерни пространства, в които целта е да се стигне до по-малък, но по-специфичен кръг хора, които биха те разбрали в още по-голяма дълбочина, си позволявам да разгърна по-смело и по-дръзко това, което е в мен.“ Казва го скромно и деликатно. И аз мисля като него, но не съм толкова скромна и деликатна. Затова ще го формулирам с мои думи: има традиционни представления за обикновена, масова публика и елитарни – за интелектуална,специална, отбрана публика. И неговата „Госпожица Юлия“ е от втория вид представления.

Антон Угринов ми помогна истински, дълбоко да проникна в текста на Аугуст Стринберг, да го разбера и най-после да го приема в себе си. Благодаря!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г.

София

Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“

Албена Ставрева ме впечатли мигновено още когато я видях за първи път преди много, много години в ателието на оператора Радослав Спасов в стара, красива къща на улица „Иван Шишман“. Току що се бе снимала във филма на Рангел Вълчанов „А, сега накъде?“. Нейното фино и деликатно излъчване, нейната крехкост и нежно, благо и дискретно обаяние, нейната енигматичност, ме завладяха и заинтригуваха. Предизвикаха ме да следя с нетърпение развитието й. Обаче изброените по-горе качества, които толкова ми допаднаха, често пречеха на Албена да се изявява, да изпъква, да блести, както заслужава. Скромността може да краси човека, но и понякога да му пречи. Актрисата не използваше лактите си и другите средства за борба за роли и това много често, мисля, че я лишаваше от тях. Лишаваше я от нещо, което талантът й напълно заслужава. Той има право да даде живот на много повече образи и героини. Да тържествува по сцени и екрани. Исках да споделя всичко това преди да пристъпя към основното – авторският й моноспектакъл „Неведение“. Тук Албена Ставрева е и актрисата, и драматуржката, и режисьорката, и сценографката, и костюмографката, и художничката на плаката заедно с Николай Димитров. Песента в представлението е на гръцкия композитор Никос Кипургос, музиката – на Мира Искърова, а звуковата картина на Юлиян Стоичков. Консултант на постановката е Явор Гърдев.

В тъмните салон и сцена заиграва пламъчето на кибритена клечка и едвам осветява лицето на на героинята Гичка Кукуто, родена на този свят и напуснала го като Евангелияна. Светва самотната крушка в камбанарията на църквата. Показва ни висок дървен стол, старовремски картонен куфар с железен обков, много голям буркан със сладко. Два бели камъка се открояват на черния под, по-едър и по-дребен.

Ето го момичето с късичка, бухнала, бяла, детска рокля и кожена ушанка на главата. Настанява се удобно на стола, гушнала огромния буркан, облизвайки сладкото от дървената лъжица. Заговаря…

Човеците изначално са различни, а някои от тях – още по-различни, други… Другостта е тежък товар, трудно се носи и в душата, и в тялото. Гичка Кукуто е такава. Личи си по това как сама се нарича и как й казват обикновените различни. Тя е добра и… самотна. Готова е на всичко, за да не бъде сама. Дори да скочи в силоза със зърно и да се довери на злото, на лошотията, на лъжовността, на жестокостта като наивно ги приема за добронамереност. „Много обичам да ме харесват. …само и само да не спрат да ме харесват!“ От нея струи невероятна доброта и тя щедро я раздава. Никой обаче не я иска, не се интересува, не я разбира. Единствено кучето й Вълкан я обича и пази. Но „Те“ го убиват. Затова седи сама в църковната камбанария и сладкодумно на мелодичен родопски диалект разказва истории, свои спомени от детството, от живота. И смешни до сълзи, и много тъжни, пак до сълзи. И държи на връв около шията съкровището си – кибритена кутийка пълна със светулки и други чудеса. Като нея, защото самата тя е чудо. Съчетание на простодушност и мъдрост. Притежава неистово привличане. Не можеш да откъснеш поглед от нея. Влизаш в нейния магичен свят, усещаш изгарящата я болка: „…натежала съм от тъгъ!“

Тъжни очи. Весели очи. Мъка и радост. Винаги благо изражение на лицето. Като името й – Евангелияна, което на гръцки означава „блага вест“ (или Благовеста по нашенски). Това са изразните средства на актрисата Албена Ставрева. Немногословни, но силни и всепоглъщащи, необятни. Глас, който дълбоко прониква в душата ти и остава в нея. Не си ли и ти малко Гичка Кукуто, малко Евангелияна?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г. София

Помня, като че ли беше вчера вечерта, когато гледах Йорданка Стефанова в моноспектакъла „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, дипломна работа на младия тогава режисьор Йордан Славейков. Мъжът ми ме чакаше на вечеря в ресторант с приятели. Преди да вляза при тях, седях дълго в колата и пуших цигара след цигара. Бях толкова разтърсена от това, което видях, чух и почувствах, че исках да остана в тишината на късната вечер, сама с мислите и усещанията си. С тъгата и радостта от сблъсъка си с Йорданка Стефанова, защото тя е буря, която те завихря. Годината беше 2007-ма.

И ето я снощи в авторския спектакъл по разкази на Ерик-Еманюел Шмит на нейния състудент професор Ивайло Христов, сама с героинята си Габриел и още десетина образа, в които се превъплъщава в „Хроника на едно убийство“ на камерна сцена в Сатиричния театър.

Обикновено като чуя актьор да режисира, независимо дали е специализирал допълнително режисура или не, ме полазват ледени тръпки, чуствам се неконфортно, неудобно в очакване на поредното разочарование. Ноооо… Да. Понякога се появява и едно голямо „Но“. Говоря за изключение, което както казват, всъщност подчертава даденото правило. Изключението Ивайло Христов. Преди няколко вечери гледах най-новата му постановка „Без асансьор“ от Себастиен Тиери в Малък градски театър „Зад Канала“, която отново потвърди, казаното от мен за режисирането му. Вижте и нея!

А на сцената в Сатирата изплува осветено лицето на жена, която безстрастно, безчувствено и учудващо спокойно разказва за убийството на мъжа си, което хладнокръвно е замислила и извършила. Убийството на любимия си в продължение на тридесет години без последните три. Да, любовта може да бъде и опасна. Не случайно казват за нея, че освен безкрайно щастие, понякога може да носи и дълбока мъка

В сумрака жената се раздвижва и вече в светлина я виждаме цялата. Попреминала средната възраст, но не стара – черна пола, бяла риза, мъжка жилетка без ръкави и груби обувки с връзки. Около нея – две каменни стени, разбити, полуразрушени, на едната – малко прозорче с решетки, а на другата е окачен животински череп с рога като бялото на костта проблясва от време на време. Дървени маса и стол. И усещане за упадък, развала, студ… Това е декорът на Марина Янева. И стая, и затворническа килия, и всичко… Немногословен, но – достатъчен. Невъзможно е да си го представиш друг. Както и деликатната намеса на пианото. Музика, подбрана, предполагам, от автора на представлението.

Съмнението. Гробокопачът на доверието. Убиецът на вярата. Разрушителят на спокойствието, на щастието, на всичко. Всеки се е сблъсквал с него и винаги е губел или… почти винаги.

У Йорданка Стефанова то е подло, настъпателно, смазващо. Изтрива всичко хубаво или го обезобразява. Подклажда желанието да открие истината. Но каква се оказва тази истина? Смъртоносна. Защото заблудата е смъртоносна.

В главата ми се блъскат суперлативи за превъплъщенията на актрисата. Толкова са много, че едвам се побират в нея. Но все още не мога да открия онзи, точния, необикновения, нестандартния, който тя заслужава. Нюансите, детайлите, резките промени в поведението на героинята й, прескачанията й от един образ в друг. Всичко това не може да бъде оценено по обичайните начини, с обичайните думи. И тази дума, която ще използвам за изпълнението на Йорданка Стефанова не е достатъчно достойна за нея. И все пак ще я напиша. ВЕЛИКА!

И отново за изключението Ивайло Христов. Гледах представлението „Хроника на едно убийство“ два пъти, а ми се иска да го гледам още и още… Защото авторът му го е построил така изкусно и мъдро, че при всяка среща с него все едно си на археологически разкопки – откриваш пласт след пласт и дълбочината му сякаш няма край.

И още нещо. Последно. На времето в българския театър публиката ставаше на крака в невероятно редки случаи. Спомням си един такъв. При гостуването преди двадесетина години в Театър Българска Армия на постановката на Бургаския театър „Кралят умира“ от Йожен Йонеско с режисьор Борислав Чакринов и в главната Йосиф Сърчаджиев, публиката скочи на крака да го аплодира и вика на бис. В последните години обаче същата тази публика по неведоми за мен пътища реши, че трябва да се изправя на всеки поклон, на всеки спектакъл и във всеки театър. Нещо, което ме възмущава, защото мисля, че не е честно. Затова си седя на стола и ръкопляскам.

Снощи, след много години пак станах права! Защото си струваше!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2022 г.

София

Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.

В спектакъла „Какво да правим с виолончелото?“, режисьорът Николай Поляков също е поканил Марин Янев заедно със Снежина Петрова, Валентин Танев и великолепния музикант проф. Анатоли Кръстев.

Сюжетът. Безвремие. В анонимна чакалня трима души чакат неизвестно какво, а четвърти – встрани от тях свири без да спира, преливайки една в друга мелодии на Йохан Себастиян Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай, Георги Арнаудов. За виолончелиста е ясно – той е в черен концертен костюм. Зад него се спуска дълга бледожълта, почти бяла тясна завеса, с която на финала покриват празния му стол. Авторката на сценографията и костюмите Марина Райчинова е облякла тримата чакащи – Мъжът с вестника (Валентин Танев), Дамата с воала (Снежина Петрова) и Старецът с бастуна (Марин Янев) също извън времето и пространството, в черно и с дрехи с безброй копчета, които сякаш ги задушават и им пречат да „излязат“ извън себе си, да се надскочат. Декорът също е неконкретен – черно кадифе и синкаво-сиви столове като тези в салона. А може би, защото всички ние все нещо чакаме в живота си?!

А навън? Дъждът вали, вали, гърми, гърми. Леко потискащо… Но героите се наслаждават на музиката, хвалят музиканта, оценяват изпълнението му. Той мълчи е само свири… Но нали казват, че понякога от много сладко започва да горчи. Лека-полека им става досадно, дори прекалено. Режисьорът Николай Поляков постепенно насища въздуха с напрежение. Умоляват виолончелиста да направи пауза, той спира и само след миг – продължава. Заражда се нетърпимост към другостта, към изкуството, омраза към елитарността на избраните за него. Обикновените, масата, ужким се борят за правата си, но превръщат всичко в слободия, противоречат си, викат, мразят до смърт. Убиват! И сядат да си хапват сладко, сладко халва (страхотно измислена и осъществена сцена), а виолончелото продължава само да свири ли, свири…

Vita brevis, ars longa! Животът е кратък, изкуството е вечно!

Може да не звучи изискано, но Николай Поляков е „изстискал“ докрай това, на което са способни актьорите. А то е много. Невероятната хармония помежду им прави отделните превъплъщения от изключително висока класа. Невъзможно е да се определи кое е по- най-. Снежина Петрова се хвърля от удоволствието от музиката до истеричната ненавист към нея. Марин Янев пестеливо изявява чувствата и мислите на героя си. Докато Валентин Танев, жив да го оплачеш преди да покаже острите си зъбки. Анатоли Кръстев е „друга опера“, спокоен, непроницаем, непобедим като музиката. Тя продължава да гърми в салона, когато развълнуваната публика го напуска. Не спира и след това. Никога. Още древните са го казали: „Животът е кратък, изкуството е вечно!“

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г.

Касиел Ноа Ашер. Странна. Различна. Особнячка. Чешитка. Необикновена. По някакъв свой начин специална. Забележителна. Такава я виждам аз. А сигурно и повечето от вас. Сега тя празнува два юбилея – 50 изживени години и 30 от тях – на сцената. Празнува ги с пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, с която той е най-известен. Но използва първоначалното й заглавие „Нощта на покера“. Защо ли? Посвещава постановката и актьорското си изпълнение на любимия си професор Крикор Азарян. В неговия театър.

И така, защо е предпочетено първото заглавие „Нощта на покера“? Защото режисьорката акцентира върху тезата, че животът е игра. Игра от първия миг, та чак до последния, до падането в бездната или до полетът сред облаците на небето. Ние играем пред другите, за другите, играем пред себе си, за себе си. Не спираме. Така дишаме, така съществуваме, така живеем… Играейки. Игра страст, игра забавление, игра риск, игра мъка, игра болка. Тук, в постановката от време на време белязана от интересно хореографско решение. А музиката на Емилиан Гацов-Елби префърцунено наречена „звуков дизайн“? Не мога да кажа нищо по-добре и по- точно от Ирина Гигова: „Музиката на Емилиан Гацов-Елби сама по себе си е спектакъл.“ Овации!

В сценичната среда и в костюмите, дори и в тези на изисканата и финна по автор Бланш Дюбоа (Касиел Ноа Ашер), преобладава светът на Стенли Ковалски (Йордан Ръсин). И прелюбопитно и нестандартно е изграден неговият образ – не тип разярения бик а ла Марлон Брандо, а безхаберен нехранимайко, перфиден и жесток психологически насилник. Една силна „ръка“ на Йордан Ръсин в тази игра на покер. Неговата партньорка Ели Колева (Стела), макар и дошла от онзи, „красивият“, „благовъзпитан“ живот, прегръща с любов „дивото“ и в „джунглата“ й харесва.

И сега, по обратен ред стигам до Бланш, за мое разочарование и съжаление  – най-слабата „ръка“ в тази игра на покер. Това не е прочутата и мечтана от всички актриси героиня на Тенеси Уилямс. Тази на Касиел Ноа Ашер сякаш е родена в един квартал със Стенли. Прекалено груба, недодялана, дори не се опитва да се преструва на изящна аристократка, израсла в голямо имение. Защо я прави такава режисьорката и актрисата? Нямам отгавор на този въпрос. Не откривам и отговора на въпроса не разбира ли Касиел Ноа Ашер, че това обезсмисля всичко?

Енигмата, загадката понякога са хубаво нещо. Но не съм сигурна, че в случая е така.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г., София