Категория: Рецензии

„Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стои гений!“ Това някога е казал великият Фредерик Шопен за великия Роберт Шуман. Аз съм далеч от величието, но също искам да ви кажа: Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стоят Галин Стоев, Саша Денисова, представлението им „Хага“ в Народния театър „Иван Вазов“, както и целият им екип: актьори, художници, музиканти, всички! Те ме стиснаха за гърлото, напълниха очите ми със сълзи, а сърцето и душата ми – с възторг! Поклон пред таланта им, достойнството им, пред силата и смелостта им!

Моите адмирации към написаното от Искра Ангелова! Не е нужно да си журналист или театрален критик, достатъчно е да имаш душа, чест и усет за истината, а тя ги притежава. Сякаш даваше глас на мислите и чувствата ми докато четях публикацията й. И също така срам и позор за жълтуркото Недялко Недялков и празноглава русофилска подлога, който съска и плюе отрова в безсилието си пред истината и таланта. Обаче с минимален резултат и то само сред неколцината подлизурковци като него и посредственият режисьор и създател на „Нов театър“ НДК Бойко Илиев, който се перчи, че прави „Театрален фестивал на българската класическа литература“, но със свои постановки и само една чужда за оправдание. И още нещо за пасквилите на тези двамата: Нямам нищо против традициите. Напротив. Но когато те носят тежестта на принудително налаганото задължение, ми е трудно да ги приема. Все пак всичко тече, всичко се променя… Светът, изкуството и театърът също. Стига толкова за злобата!

Сега най-важна е постановката „Хага“! Текстът на украинката Саша Денисова и брилянтната режисура на Галин Стоев сливат в перфектно съзвучие фантазия и въображение с документална прецизност и автентичност. Смях и сълзи. Адът и мечтата за Рая. Кошмарен, ужасяващ Ад на реалността и светъл, спокоен и обикновен Рай на миналото. Едно момиченце в Украйна мечтае сред руините от руските бомби. Няма си никого, няма вече баща, дядо, майка… Останала й е само мечтата за справедливост в Международния съд в Хага. Много истинска и близка Кремена Деянова. Неочаквано зряла за младостта си, един все още не докрай обработен диамант, подсказващ бъдещото си ослепително сияние.

В своебразния екзорсизъм на Галин Стоев подсъдимите (част от руския воинстващ елит), са абсурдни и гротесктни, жалки във фантасмагоричните сцени в затворническата столова, където се вайкат и чудят как да се измъкнат от присъдата, обвинявайки се един друг. Изобретателният размах на таланта на режисьора е сътворил безумни в своята супер театралност, сцени – хорът на затворниците, сълзливият монолог за „прекрасното соц. минало“ и песента на Валентина Матвиенко (чудесна София Бобчева), танцът от „Лебедово езеро“ на Николай Патрушев (Пламен Димов), „Хамлетовският“ разговор на Евгений Пригожин (Юлиан Вергов, както винаги от висока класа) с говорещата глава на убит войник от „Вагнер“. Има още много такива сред практичните и съзнателно ненабиващи се на очи декори на Борис Далчев за сметка на ефектното осветление на Иля Пашнин. Доста се шушукаше, че Путин ще бъде изигран от жена – Радена Вълканова. И композиторът Емилиян Гацов-Елби е озвучил появата на Главния с гърмът на руския химн. Впечатляващо и зловещо. Радена Вълканова е изключителна актриса. Разбрах го още преди години, когато гледах нейната Исмена в постановката на Маргарита Младенова „Антигона“ от Софокъл в Народния театър и тя го доказваше с всяка следваща своя роля. И Путин й ляга като ръкавица. Добра е, безкрайно добра! Дръзка, но изключително находчива е асоциацията, която Галин Стоев прави на Путин със злата кралица от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол на финала.

Дълбоки следи остават в съзнанието не само документалните кадри с върховните играчи във войната с Украйна, но извращенията на руски войници, оправдаващи се, че са изпълнявали заповеди.

Още по-силно и страшно въздейства театралното им превъплъщение. Сцените в покрития със стъкла от ракетните удари дом на украинското момиченце, както и в съда са умопомрачителни. И тук е мястото да пиша за Радина Кържилова! Да ме прощава Деян Донков, когото много харесвам като актьор. Но Радина Кържилова е на по-малко от крачка, за да го надмине с дарованието и постигнатото си майсторство. Двете й роли – на прокурорката в съда и на майката на момиченцето, добра и състрадателна украинска жена, толкова далечни една от друга, са страхотно изпипани и изиграни. Поздравления!

Още много похвали мога да изсипя върху Галин Стоев и хората му. Заслужили са ги. По-добре идете и съпреживейте всичко сами!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова, октомври 2023 г., София

Режисьорът Антон Угринов остърга мухъла от „Госпожица Юлия“ на Аугуст Стринберг и я посипа със златен прашец на сцената на театър „Възраждане“. Много му помогна поетът Стефан Иванов, създавайки осъвременена драматургична версия на творбата на шведския автор. Известно е, че това е една от най-поставяните му пиеси. В България – също. По повод дългият сценичен живот- повече от 10 години, на „Жюли, Жан и Кристин“ („Госпожица Юлия“) в Театрална работилница „Сфумато“, режисьорката Маргарита Младенова казва: „…театър трябва да се прави за нещата извън времето, а не в конюнктурите на деня и злободневието. Театърът трябва да се домогва до по-големи истини за човека.“ Към това се стреми и Антон Угринов и го постига с тази съвременна версия в погледа си към оригинала – възбуждаща, стресираща и смразяваща. Прави го сурово, жестоко, грубо и завладяващо неповторимо. Уникално. При него няма място за сълзи, охкания и ахкания.

Режисьорът е дал главна роля на музиката в спектакъла и на нейния автор, композиторът Калин Николов. И не е сбъркал. Създаденият образ е великолепен. Събира в себе си много лица, които изникват на точното място, в точния момент – църковна, класика и модерна, електронна и гробовна чрез звуците, изтръгнати от органа. Музика, която подчертава акцентите и самата тя е акцент. За сметка на това декора и костюмите на Никола Тороманов са много изчистени, конкретни, ясни и открояващи се. Най-вече военните ботуши и компота от ябълки – власт и подчинение, страст и любов, социалните различия, изкушенията за богатството и бедността. Човекомразецът и най-вече женомразеца, но познавач на женската душа  Аугуст Стринберг ги посочва докато, Антон Угринов и Стефан Иванов ги вклиняват в съзнанието.

Нощта на катаклизмите. Еньовден. Слугата става господар и заповядва с камшик в ръка и високи черни кожени ботуши, от ония, десетките, които преди това боядисва и лъска. А господарката – тя се превръща в просякиня, моли за милостиня в краката му с побеляло лице.

Гледах за първи път „Госпожица Юлия“ на Антон Угринов преди година и през цялото това време, тя все е с мен, дълбоко в ума и мислите ми. Не ме оставя. Затова реших да се срещна с нея пак и да пиша. И тогава и сега най-силно ме впечатли и омагьоса актрисата Лили Шомова във второстепенната роля на Кристин.  Дребничка, слабичка, но покоряваща. Дива, подскачайки като маймуна, примирена и покорна като слугиня, силна и горда като човек, като жена със своите мечтания и стремления.“ Аскеер“-ът й отива! Това, разбира се не означава, че подценявам превъплъщенията на колегите й: Виттория Иванова като госпожица Юлия и Боян Младенов като Жан. Без тях спектакълът нямаше да бъде цялостен, стойностен и както казах вече Уникален. И двамата убедително и майсторски, в детайли ни показват разместването на пластовете, довели до коренната промяна на героите им.

В едно свое интервю режисьорът Антон Угринов казва: „Когато работя в театри, в които очевидно срещата с публиката трябва да се случи, подхождам по един начин. Когато работя в по-камерни пространства, в които целта е да се стигне до по-малък, но по-специфичен кръг хора, които биха те разбрали в още по-голяма дълбочина, си позволявам да разгърна по-смело и по-дръзко това, което е в мен.“ Казва го скромно и деликатно. И аз мисля като него, но не съм толкова скромна и деликатна. Затова ще го формулирам с мои думи: има традиционни представления за обикновена, масова публика и елитарни – за интелектуална,специална, отбрана публика. И неговата „Госпожица Юлия“ е от втория вид представления.

Антон Угринов ми помогна истински, дълбоко да проникна в текста на Аугуст Стринберг, да го разбера и най-после да го приема в себе си. Благодаря!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г.

София

Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“

Албена Ставрева ме впечатли мигновено още когато я видях за първи път преди много, много години в ателието на оператора Радослав Спасов в стара, красива къща на улица „Иван Шишман“. Току що се бе снимала във филма на Рангел Вълчанов „А, сега накъде?“. Нейното фино и деликатно излъчване, нейната крехкост и нежно, благо и дискретно обаяние, нейната енигматичност, ме завладяха и заинтригуваха. Предизвикаха ме да следя с нетърпение развитието й. Обаче изброените по-горе качества, които толкова ми допаднаха, често пречеха на Албена да се изявява, да изпъква, да блести, както заслужава. Скромността може да краси човека, но и понякога да му пречи. Актрисата не използваше лактите си и другите средства за борба за роли и това много често, мисля, че я лишаваше от тях. Лишаваше я от нещо, което талантът й напълно заслужава. Той има право да даде живот на много повече образи и героини. Да тържествува по сцени и екрани. Исках да споделя всичко това преди да пристъпя към основното – авторският й моноспектакъл „Неведение“. Тук Албена Ставрева е и актрисата, и драматуржката, и режисьорката, и сценографката, и костюмографката, и художничката на плаката заедно с Николай Димитров. Песента в представлението е на гръцкия композитор Никос Кипургос, музиката – на Мира Искърова, а звуковата картина на Юлиян Стоичков. Консултант на постановката е Явор Гърдев.

В тъмните салон и сцена заиграва пламъчето на кибритена клечка и едвам осветява лицето на на героинята Гичка Кукуто, родена на този свят и напуснала го като Евангелияна. Светва самотната крушка в камбанарията на църквата. Показва ни висок дървен стол, старовремски картонен куфар с железен обков, много голям буркан със сладко. Два бели камъка се открояват на черния под, по-едър и по-дребен.

Ето го момичето с късичка, бухнала, бяла, детска рокля и кожена ушанка на главата. Настанява се удобно на стола, гушнала огромния буркан, облизвайки сладкото от дървената лъжица. Заговаря…

Човеците изначално са различни, а някои от тях – още по-различни, други… Другостта е тежък товар, трудно се носи и в душата, и в тялото. Гичка Кукуто е такава. Личи си по това как сама се нарича и как й казват обикновените различни. Тя е добра и… самотна. Готова е на всичко, за да не бъде сама. Дори да скочи в силоза със зърно и да се довери на злото, на лошотията, на лъжовността, на жестокостта като наивно ги приема за добронамереност. „Много обичам да ме харесват. …само и само да не спрат да ме харесват!“ От нея струи невероятна доброта и тя щедро я раздава. Никой обаче не я иска, не се интересува, не я разбира. Единствено кучето й Вълкан я обича и пази. Но „Те“ го убиват. Затова седи сама в църковната камбанария и сладкодумно на мелодичен родопски диалект разказва истории, свои спомени от детството, от живота. И смешни до сълзи, и много тъжни, пак до сълзи. И държи на връв около шията съкровището си – кибритена кутийка пълна със светулки и други чудеса. Като нея, защото самата тя е чудо. Съчетание на простодушност и мъдрост. Притежава неистово привличане. Не можеш да откъснеш поглед от нея. Влизаш в нейния магичен свят, усещаш изгарящата я болка: „…натежала съм от тъгъ!“

Тъжни очи. Весели очи. Мъка и радост. Винаги благо изражение на лицето. Като името й – Евангелияна, което на гръцки означава „блага вест“ (или Благовеста по нашенски). Това са изразните средства на актрисата Албена Ставрева. Немногословни, но силни и всепоглъщащи, необятни. Глас, който дълбоко прониква в душата ти и остава в нея. Не си ли и ти малко Гичка Кукуто, малко Евангелияна?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г. София

Помня, като че ли беше вчера вечерта, когато гледах Йорданка Стефанова в моноспектакъла „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, дипломна работа на младия тогава режисьор Йордан Славейков. Мъжът ми ме чакаше на вечеря в ресторант с приятели. Преди да вляза при тях, седях дълго в колата и пуших цигара след цигара. Бях толкова разтърсена от това, което видях, чух и почувствах, че исках да остана в тишината на късната вечер, сама с мислите и усещанията си. С тъгата и радостта от сблъсъка си с Йорданка Стефанова, защото тя е буря, която те завихря. Годината беше 2007-ма.

И ето я снощи в авторския спектакъл по разкази на Ерик-Еманюел Шмит на нейния състудент професор Ивайло Христов, сама с героинята си Габриел и още десетина образа, в които се превъплъщава в „Хроника на едно убийство“ на камерна сцена в Сатиричния театър.

Обикновено като чуя актьор да режисира, независимо дали е специализирал допълнително режисура или не, ме полазват ледени тръпки, чуствам се неконфортно, неудобно в очакване на поредното разочарование. Ноооо… Да. Понякога се появява и едно голямо „Но“. Говоря за изключение, което както казват, всъщност подчертава даденото правило. Изключението Ивайло Христов. Преди няколко вечери гледах най-новата му постановка „Без асансьор“ от Себастиен Тиери в Малък градски театър „Зад Канала“, която отново потвърди, казаното от мен за режисирането му. Вижте и нея!

А на сцената в Сатирата изплува осветено лицето на жена, която безстрастно, безчувствено и учудващо спокойно разказва за убийството на мъжа си, което хладнокръвно е замислила и извършила. Убийството на любимия си в продължение на тридесет години без последните три. Да, любовта може да бъде и опасна. Не случайно казват за нея, че освен безкрайно щастие, понякога може да носи и дълбока мъка

В сумрака жената се раздвижва и вече в светлина я виждаме цялата. Попреминала средната възраст, но не стара – черна пола, бяла риза, мъжка жилетка без ръкави и груби обувки с връзки. Около нея – две каменни стени, разбити, полуразрушени, на едната – малко прозорче с решетки, а на другата е окачен животински череп с рога като бялото на костта проблясва от време на време. Дървени маса и стол. И усещане за упадък, развала, студ… Това е декорът на Марина Янева. И стая, и затворническа килия, и всичко… Немногословен, но – достатъчен. Невъзможно е да си го представиш друг. Както и деликатната намеса на пианото. Музика, подбрана, предполагам, от автора на представлението.

Съмнението. Гробокопачът на доверието. Убиецът на вярата. Разрушителят на спокойствието, на щастието, на всичко. Всеки се е сблъсквал с него и винаги е губел или… почти винаги.

У Йорданка Стефанова то е подло, настъпателно, смазващо. Изтрива всичко хубаво или го обезобразява. Подклажда желанието да открие истината. Но каква се оказва тази истина? Смъртоносна. Защото заблудата е смъртоносна.

В главата ми се блъскат суперлативи за превъплъщенията на актрисата. Толкова са много, че едвам се побират в нея. Но все още не мога да открия онзи, точния, необикновения, нестандартния, който тя заслужава. Нюансите, детайлите, резките промени в поведението на героинята й, прескачанията й от един образ в друг. Всичко това не може да бъде оценено по обичайните начини, с обичайните думи. И тази дума, която ще използвам за изпълнението на Йорданка Стефанова не е достатъчно достойна за нея. И все пак ще я напиша. ВЕЛИКА!

И отново за изключението Ивайло Христов. Гледах представлението „Хроника на едно убийство“ два пъти, а ми се иска да го гледам още и още… Защото авторът му го е построил така изкусно и мъдро, че при всяка среща с него все едно си на археологически разкопки – откриваш пласт след пласт и дълбочината му сякаш няма край.

И още нещо. Последно. На времето в българския театър публиката ставаше на крака в невероятно редки случаи. Спомням си един такъв. При гостуването преди двадесетина години в Театър Българска Армия на постановката на Бургаския театър „Кралят умира“ от Йожен Йонеско с режисьор Борислав Чакринов и в главната Йосиф Сърчаджиев, публиката скочи на крака да го аплодира и вика на бис. В последните години обаче същата тази публика по неведоми за мен пътища реши, че трябва да се изправя на всеки поклон, на всеки спектакъл и във всеки театър. Нещо, което ме възмущава, защото мисля, че не е честно. Затова си седя на стола и ръкопляскам.

Снощи, след много години пак станах права! Защото си струваше!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2022 г.

София

Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.

В спектакъла „Какво да правим с виолончелото?“, режисьорът Николай Поляков също е поканил Марин Янев заедно със Снежина Петрова, Валентин Танев и великолепния музикант проф. Анатоли Кръстев.

Сюжетът. Безвремие. В анонимна чакалня трима души чакат неизвестно какво, а четвърти – встрани от тях свири без да спира, преливайки една в друга мелодии на Йохан Себастиян Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай, Георги Арнаудов. За виолончелиста е ясно – той е в черен концертен костюм. Зад него се спуска дълга бледожълта, почти бяла тясна завеса, с която на финала покриват празния му стол. Авторката на сценографията и костюмите Марина Райчинова е облякла тримата чакащи – Мъжът с вестника (Валентин Танев), Дамата с воала (Снежина Петрова) и Старецът с бастуна (Марин Янев) също извън времето и пространството, в черно и с дрехи с безброй копчета, които сякаш ги задушават и им пречат да „излязат“ извън себе си, да се надскочат. Декорът също е неконкретен – черно кадифе и синкаво-сиви столове като тези в салона. А може би, защото всички ние все нещо чакаме в живота си?!

А навън? Дъждът вали, вали, гърми, гърми. Леко потискащо… Но героите се наслаждават на музиката, хвалят музиканта, оценяват изпълнението му. Той мълчи е само свири… Но нали казват, че понякога от много сладко започва да горчи. Лека-полека им става досадно, дори прекалено. Режисьорът Николай Поляков постепенно насища въздуха с напрежение. Умоляват виолончелиста да направи пауза, той спира и само след миг – продължава. Заражда се нетърпимост към другостта, към изкуството, омраза към елитарността на избраните за него. Обикновените, масата, ужким се борят за правата си, но превръщат всичко в слободия, противоречат си, викат, мразят до смърт. Убиват! И сядат да си хапват сладко, сладко халва (страхотно измислена и осъществена сцена), а виолончелото продължава само да свири ли, свири…

Vita brevis, ars longa! Животът е кратък, изкуството е вечно!

Може да не звучи изискано, но Николай Поляков е „изстискал“ докрай това, на което са способни актьорите. А то е много. Невероятната хармония помежду им прави отделните превъплъщения от изключително висока класа. Невъзможно е да се определи кое е по- най-. Снежина Петрова се хвърля от удоволствието от музиката до истеричната ненавист към нея. Марин Янев пестеливо изявява чувствата и мислите на героя си. Докато Валентин Танев, жив да го оплачеш преди да покаже острите си зъбки. Анатоли Кръстев е „друга опера“, спокоен, непроницаем, непобедим като музиката. Тя продължава да гърми в салона, когато развълнуваната публика го напуска. Не спира и след това. Никога. Още древните са го казали: „Животът е кратък, изкуството е вечно!“

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г.

Касиел Ноа Ашер. Странна. Различна. Особнячка. Чешитка. Необикновена. По някакъв свой начин специална. Забележителна. Такава я виждам аз. А сигурно и повечето от вас. Сега тя празнува два юбилея – 50 изживени години и 30 от тях – на сцената. Празнува ги с пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, с която той е най-известен. Но използва първоначалното й заглавие „Нощта на покера“. Защо ли? Посвещава постановката и актьорското си изпълнение на любимия си професор Крикор Азарян. В неговия театър.

И така, защо е предпочетено първото заглавие „Нощта на покера“? Защото режисьорката акцентира върху тезата, че животът е игра. Игра от първия миг, та чак до последния, до падането в бездната или до полетът сред облаците на небето. Ние играем пред другите, за другите, играем пред себе си, за себе си. Не спираме. Така дишаме, така съществуваме, така живеем… Играейки. Игра страст, игра забавление, игра риск, игра мъка, игра болка. Тук, в постановката от време на време белязана от интересно хореографско решение. А музиката на Емилиан Гацов-Елби префърцунено наречена „звуков дизайн“? Не мога да кажа нищо по-добре и по- точно от Ирина Гигова: „Музиката на Емилиан Гацов-Елби сама по себе си е спектакъл.“ Овации!

В сценичната среда и в костюмите, дори и в тези на изисканата и финна по автор Бланш Дюбоа (Касиел Ноа Ашер), преобладава светът на Стенли Ковалски (Йордан Ръсин). И прелюбопитно и нестандартно е изграден неговият образ – не тип разярения бик а ла Марлон Брандо, а безхаберен нехранимайко, перфиден и жесток психологически насилник. Една силна „ръка“ на Йордан Ръсин в тази игра на покер. Неговата партньорка Ели Колева (Стела), макар и дошла от онзи, „красивият“, „благовъзпитан“ живот, прегръща с любов „дивото“ и в „джунглата“ й харесва.

И сега, по обратен ред стигам до Бланш, за мое разочарование и съжаление  – най-слабата „ръка“ в тази игра на покер. Това не е прочутата и мечтана от всички актриси героиня на Тенеси Уилямс. Тази на Касиел Ноа Ашер сякаш е родена в един квартал със Стенли. Прекалено груба, недодялана, дори не се опитва да се преструва на изящна аристократка, израсла в голямо имение. Защо я прави такава режисьорката и актрисата? Нямам отгавор на този въпрос. Не откривам и отговора на въпроса не разбира ли Касиел Ноа Ашер, че това обезсмисля всичко?

Енигмата, загадката понякога са хубаво нещо. Но не съм сигурна, че в случая е така.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г., София

или главоблъсканицата на Иван Пантелеев

 

Когато преди няколко години гледах в Народния театър постановката на Иван Пантелеев „NeoДачници“ по пиесата на Максим Горки „Дачници“, си помислих колко е неУдачна тя. Но… това беше тогава… Сега с новия му спектакъл пак в Народния театър, този път по мотиви на пиеси от Йодьон фон Хорват, нещата са още по-зле. Озаглавен е „Капитал(на) грешка“ и наистина е грешка, но на режисьора, при това фатална. Излизаш от представлението с такива бурни чувства на негодувание, възмущение и отвращение, че бушуването им в теб направо те задушава.

Имах за вършене много работи и по-естествено беше да забравя… обаче фаталната грешка не ме оставяше на мира. Бодеше съзнанието ми като таралеж. Много упорит таралеж. Принуди ме да седна и да пиша.

Връщам на така нареченото „по мотиви на…“, често пъти определение на онези, които са неспособни да се справят с… Изходната точка на представлението според някои изявления пиесата „Казимир и Каролине“, както и другите драматургични текстове на автора, осакатени, разчленени на миниатюрни, неузнаваеми частици, са натикани в ъгъла. А самият австро-унгарски драматург – натирен, наврян някъде „на дъното“.

„Същинският“ автор на текста в постановката „Капитал(на) грешка“ Иван Пантелеев, я превръща в ужасяваща, уморителна и за актьорите, и за зрителите говорилня, в която несръчното и неумело жонглиране с думите я превръща в безсмислица. Защото когато искаш да кажеш всичко, накрая се оказва, че не си казал нищо.

В едно интервю, като че ли за свое оправдание между другото Иван Пантелеев казва: „Аз много ругая превръщането на театъра в музей.“ И продължава неясно да говори нещо за връзката на театъра с интеграцията ни със света… Но това няма нищо общо с театъра. Той се преобразува в музей, когато в постановката няма режисьорско решение, гледна точка, концепция, а не когато режисьорът прави „сценична редакция“, тоест променя, дописва или пренаписва по-голямата част от пиесата. Тогава театърът се превръща в хаос, в нищо, по-точно – няма театър.

„Капитал(на) грешка“ е изградена от лошо съчетан колаж, нехармонично и безконтактно разхвърляни фрагменти – цитати от Платон под звуците на Котешкия марш, Шуберт и откъси от стихове на Вапцаров, шеговити песнички и „ни в клин, ни в ръкав“ – „Питат ли ме дей зората“. Жалко за талантливия музикант Антони Дончев. (всъщност винаги съм се питала какво общо може да има той с режисьори като Теди Москов и Иван Пантелеев?)

И след всичко това е нормално оформлението на сценичното пространство, костюмите, гримът и прическите на актьорите да „стоят“ в съзвучие с другото. Еклектика с много, много, много отрицателен знак.

„ВСЕКИМУ ЗАСЛУЖЕНОТО“, е неонов надпис, който свети нон стоп окачен на сцената.

Едно голямо НЕ за „Капитал(на) грешка“!

Остава само утешението, че снобите може и да одобрят…

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Юни 2021 г.

София

 

Първото ми докосване до Шекспир, великия, неповторимия, уникалния, беше съвсем естествено с трагедията му „Ромео и Жулиета“. Филмът на Франко Дзефирели. Бях омагьосана. Година по-млада от 14-годишната героиня. Гледах го 14 пъти и дълго време след това вечер преди да заспя казвах финалния монолог на Жулиета и се „самоубивах“ с нож за отваряне на писма поради липса на кама. Родителите ми, театрали, вместо да се тревожат какво става с детето им, ме оставиха да потъвам в този чуден свят и да препрочитам до безкрай пиесата.

От тогава минаха много години. Срещнах моя Ромео. Станах театрална критичка. Изгледах много и най-различни постановки на пиесата, кои по-добри, кои по-лоши, но никога повече не получих онова усещане за полет, на възторг, което ми даде Дзефирели с неговите Ромео и Жулиета. Безсмислено е да се впускам в обяснения защо. Това е тема на съвсем друг разговор. Не й е мястото тук.

„Ромео и Жулиета“ на режисьорката Анастасия Събева в Младежкия театър „Николай Бинев“. Необичайно, модерно. Затова колегите определят спектакъла като „нов прочит“ на вечната трагедия. Но тук отново, не знам за кой път, ще се позова на Брехт, когото попитали може ли да се осъвременява класиката, а той отговорил: „Да, който може.“ Не знам дали има някаква официална статистика, но аз самата съм срещала много малко такива можещи, за които говори Брехт.

И така… Сега Верона е на сцената на Младежкия театър. Не знам дали е нов, съотнесен към световния театър, но за нас, зрителите е непознат, необичаен, провокиращ, интересен, от висока художествена класа и нещо изключително важно – много, много верен на автора спектакъл. Режисьорката Анастасия Събева е „забравила“ за традиционното наблягане на враждата, омразата, мъстта. В Главната роля тя е разпределила Любовта. „…млада, нахална и гола.“ Дала й е криле. Също така се покланя пред Младостта. Жулиета (Кремена Деянова) не е както обикновено на 30 или на 35, а само на 17 години, още ученичка. Красива, чиста, очарователна, невинна, искрена, трептяща от любов, тя самата е Любов. Не винаги опитът върши работа. Някой път по-силни и по-нужни са чувството и вярата. Кремена Деянова, най-прекрасната Жулиета, която съм виждала след Оливия Хъси. Младостта искри и от нейния Ромео (Явор Вълканов), на 21 години, студент в Театралната академия. И при него с добър знак, вместо наученото, надделяват емоциите. Любопитно и находчиво е решението на режисьорката в началото на балконската сцена Ромео вместо да е с гръб към нас и да говори на своята любима, е на авансцената с лице към публиката. Същото е и при прощаването след любовната нощ.

Връщам се на враждата между Монтеки и Капулети. Физическите схватки между техните млади представители са като игра, изпълнени със закачки и смях. Бенволио (Ахмед Юмер) е предан, Тибалт (Юлиан Петров) – нахъсен, но не толкова, колкото събратята си от други интерпретации на пиесата. А от Меркуцио (Боян Арсов), ироничният, мъдрият скептик, приятелят и вечният остроумник и шегаджия очаквах повече. Боян Арсов не винаги намира верния тон, като че ли сам се пренавива и превъзбужда и губи мярката. Скороговорката му съсипва монолога на Меркуцио за кралица Маб. Но това са неща поправими.

За Койна Русева само ще кажа – не знаех, че така хубаво пее, иначе всичко е ясно. Тя е страхотна актриса. Интересно и много сполучливо е хрумването на Анастасия Събева да й даде ролите на Княза на Верона Ескал, на Хора, за мен по-скоро на Водещия и на стария Аптекар. Августина-Калина Петкова (Дойката) е не само великолепна актриса, но е написала и чудесни текстове за песните. А музикалните аранжименти и композиции на Добромир Кисьов, модерни, със запомнящи се мотиви допринасят за цялостното бравурно звучене на постановката. Защото това не е трагедия за смъртта на една любов, а апотеоз на Любовта въпреки и дори отвъд смъртта. Няма нищо тъжно в представлението на Младежкия театър. Както казва режисьорката: „Ромео и Жулиета“ е „най-щастливата трагедия в човешката култура.“ И го доказва на сцената.

На всяка цена искам да подчертая, че много й помага авторката на сценографията и костюмите Ада Паунова. Стилни, ненатрапващи се костюми. Почти гола сцена с игра на светлината по заобикалящите я завеси, която дава простор на въображението. Блестяща идея за визията на бала със спускащите се отгоре кукли-гости и вихреният танц, измислен от автора на хореографията и сценичния бой Александър Манджуков, който придава лекота и почти въздушност на движенията на актьорите.

Щастлива трагедия ли е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир? Незнам. Но я видях и почувствах такава на сцената на Младежкия театър. И си тръгнах, изпълнена само с Любов.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Януари 2020 г., София