Категория: Рецензии

За мен Оскар Уайлд е специален. Специален, защото ми е много близък. Обожавам неговите афоризми и често отварям томът, в който са събрани. Съзвучни са с моето мислене, с моето светоусещане. А приказките му, поезията му, драматургията му…? Като малка бях влюбена в съседско момче, кръстено на неговия Дориан Грей. Тогава чух за първи път за ирландския писател. Малко по-късно започнах да го чета и всеки написан от него ред се оказа и мой. Мои са и декадентските му възгледи, които проповядват идеята за „чисто изкуство“. Харесвам и скандалното му поведение и облекло, начинът му на живот, екстравагантен, провокиращ, смел, неподчиняващ се на нормите, на общоприетото, на консервативното викторианско общество, което успява да го унищожи. Харесвам и крайните му индивидуализъм и естетизъм. Въобще харесвам всичко в Оскар Уайлд. Затова винаги трепетно, с приятно предчувствие и наслада очаквам сценичните си срещи с него.

Възхищавам се на Бойка Велкова, че никога не се хвърля на случайни неща, и като актриса, и като режисьор. Подбира, мисли, отнася се сериозно към изборите си. Като режисьор мъдро се опира най-вече на стабилната основа на класиката. Не рискува излишно, не се увлича по лесното, носещо бързи овации. Работи със стабилни екипи, не разчита на случайното.

И сега на камерната сцена на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е същото. Оскар Уайлд и „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“. Затова и актрисата Силвия Лулчева (мисис Ърлин) казва: „Най-големият подарък за мен е срещата ми с Бойка Велкова, която през годините ме е респектирала с работата си и като актриса, а сега съм много впечатлена от режисьорския й подход…“

Бойка Велкова, сценографът и костюмограф Чавдар Гюзелев и авторът на музиката Теодосий Спасов не се съобразяват с епохата на Оскар Уайлд. Музиката – различни стилове, добре и подходящо подбрани, звучащи точно на място. Сценографията и костюмите, както винаги са елегантни и стилни при Чавдар Гюзелев. Много стъкло, дори и при мебелите, дава усещане за въздушност, за прозрачност. Паунът, свещената птица в много религии през хилядолетията, символизиращ царственост, власт, красота, любов, мъдрост, често се появява като проекция на централната стена. От неговите пера е изработено и фаталното ветрило на лейди Уиндърмиър (Стефания Кочева). На същата стена – празни рамки за картини, в които се появяват някои от героите и разкриват двуличието на пуританския морал на обществото. Чудесно сътрудничество между режисьорката и сценографа.

Идеята да се акцентират някои реплики на героите чрез повторението им, макар и не откритие за историята на театъра, е изключително находчива и подходящо решение за този спектакъл.

Личи си, че Бойка Велкова е работила много с актьорите, за да разкрият блестящата сатира на Оскар Уайлд, да поднесат възможно най-добре остроумията му, да покажат ироничното му намигване и да разгърнат напълно изяществото на езика му.

Стефания Кочева в началото закачлива, игрива, със звънлив, заразяващ смях, който по-късно преминава в плач. Актрисата улавя и пресъздава отлично разликата между тях. В поведението й няма нищо пошло или вулгарно, нещо, за което намекват някои колеги. За Силвия Лулчева какво да кажа? Само суперлативи, както винаги. И този неин гръмък, необуздан, пронизващ смях. Невероятна е! Страхотна е сплетницата херцогиня Берик на Добрина Гецова с толкова нюанси в поведението, и смешна, и жалка, и опасна. А появата на полупияната лейди Плимдейл (Росица Александрова), забавлява и буди усмивки дори, когато изрича сериозни истини. Чудесна актриса! Режисьорите трябва да й обръщат повече внимание. Мъжете достойно партнират на дамите. Лорд Уиндърмиър (Михаил Сървански), е влюбен, закрилящ, загрижен, плътно изграден образ. Константин Икономов (мистър Дъмби) и тук доказва, че не случайно ми е любимец. Лорд Дарлингтън на Симеон Гълъбов е наистина искрено влюбен и макар не много, но все пак се отличава от двуличните издънки на това общество. Актьорът деликатно, но убедително го подсказва. Васил Грънчаров (мистър Сесил Греъм), Иван Панев (лорд Огъстъс Лортън) и Паркър (Красимир Куцупаров) са също на ниво. Малко по-безлични ми се сториха Полин Лалова (лейди Агата Карлайл) и особено Мартин Христов (мистър Хопър). Но това не намалява блясъка на останалите.

„Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ на Оскар Уайлд в Сатиричния театър за мен е безспорно най-зрялата и добра постановка на режисьорката Бойка Велкова. Очаквам с интерес следващата!

* “Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат звездите.“ Оскар Уайлд

Даниела Стрелкова-Дянкова

февруари 2020 г.

София

 

Често, когато пиша за някоя постановка, започвам от декора. Но какво да се прави? Него първо виждам на сцената. Така е и тази вечер. Виждам страхотен, изобретателен, измислен с много въображение и вкус, с находчивост и точна идея, декор на няколко нива и сценични пространства, в които се развива действието. Елитен ресторант, иска ти се да попаднеш в такъв – елегантно, луксозно и уютно с градината, в която дръвчетата са като истински. Още едно доказателство за таланта на сценографката Мира Каланова.

Спектакълът е „Вечерята“ в театър „София“. Режисьорът Пламен Марков е и автор на драматизацията на едноименния роман на холандския писател Херман Кох, залял света, преведен на 55 езика, с три екранизации – холандска, италианска и американска с участието на Ричард Гиър. Не съм чела романа, издаден от „Колибри“, а и след представлението нямам нужда да го правя. Драматизацията на Пламен Марков напълно ме задоволява – цялостна, компактна, ясна.

Пристигат гостите – политикът Серж Ломан (Ивайло Герасков), на когото предстоят избори за висок пост, втората му жена Бабет (Дария Симеонова), по-малкият му брат Паул, учител без работа (Михаил Милчев) и съпругата му Клер (Лилия Маравиля) и сядат на усамотената ВИП маса на ресторанта. Разговорът им е неангажиращ, непринуден, само от време на време прехвърчат искрите на остри подмятания. Атмосферата разведрява почти комичният на моменти собственик на заведението Тонио (Пламен Манасиев) с префърцунените си подробни обяснения на ястията и превзети ритуали при сервирането им. Но все пак се усеща напрежение. Поводът за вечерята не е забава и семейна любов. Отбягват го, но той е плътно до тях и не им дава мира. Децата им са извършили престъпление, убийство и то е в Youtube, гледат го милиони хора по света. Какво да правят родителите? Кой е правилният начин да спасят децата си? Убийство ли е случилото се или инцидент? Какво поражда неконтролируемият гняв и насилието? Какво е нормално и какво – не? Има ли различни видове и степени на нормалност? Чуваме изповеди на децата и на родителите. Пламен Марков ги извежда на авансцената, възможно най-близо до нас. Спорът как да постъпят е ожесточен. Да предадат ли децата си или не? „Докато не разберат кой го е извършил, всичко е наред.“, казва Паул. Двете майки са на неговото мнение. Но може ли всичко да е наред, когато има жестокост и смърт? Срещу тримата, малко неочаквано за зрителите, се изправя политикът Серж, също така неумолим и категоричен. Напуска политиката, за да спаси сина си като го предаде. За него живот с такава страшна тайна е по-мъчителен от стените на затвора. Всеки има своите аргументи и позиция, от която се тревожи за детето си. Всички като че ли не са лоши хора пък… Историята е зловеща. Режисьорът не се намесва натрапливо, не сочи с пръст, не морализаторства. Акцентите му са деликатно поставени. За него всички можем да попаднем в подобна ситуация и да трябва да свалим маските, да покажем колко сме несъвършени и че такова понятие в реалния живот не съществува. Той не води актьорите, не ги командва. Дал им е посоките и ги е оставил да разсъждават, да чувстват и да си задават въпроси. И те го правят.

Най-добрата роля на Ивайло Герасков в последните доста години, непредсказуем, забележителен. С поведението си Михаил Милчев подсказва едно, а ни изненадва с коренно противоположното на това. Лилия Маравиля има повече възможности за изява от Дария Симеонова и ги използва умело. За Дария Симеонова е сложната задача от малко материал да извади въздействащи изразни средства. Музиката на Калин Николов е почти неосезаема и в това й е хубавото.

Финалът. Всъщност той остава извън сцената и представата за него е доста потискаща. Кой ще спечели? И въобще може ли да има победители и губещи в тази ситуация? За нас остава да си задаваме въпроси дълго време след преживяното в салона на театър „София“.

Даниела Стрелкова-Дянкова

декември 2019 г.

София

Седим с моята приятелка и колежка Анелия Янева в салона на Сатиричния театър на премиерното представление „Без задръжки“ от Жорди Галсеран, постановка на Антон Угринов. Харесвам каталунския драматург, но не прекалено, докато режисьора харесвам много. Затова и предчувствията ми са приятни. Тече си спектакълът и всичко ми е напълно непознато, а мислех, че съм наясно с повечето пиеси на Галсеран. Тихичко питам Анелия: „Това нещо ново ли е? Не се сещам да съм го гледала или чела.“ Отговорът ме сразява: „Нали го гледахме преди месеци на гастрола на Варненския театър под режисурата на Георги Михалков, само че със заглавие „Изборът на Марта“?“ Спомних си, но пак не можах да позная пиесата, сякаш не е същата. Тогава скучах, отегчих се и напълно я забравих. А сега… не откъсвах очи от сцената, смеех се, забавлявах се, наслаждавах се… И чак по средата усетих нещичко слабо познато и толкоз. Ужким една пиеса, а двамата режисьори правят от нея две тотално различни пиеси. Просто всичко зависи от класата. Вярно е, че оригиналният превод на български на „Без задръжки“ е „Без резерви“, играна е тук и като „Испанска афера“, а на каталунски заглавието й е „Fuita“ – „Бягство“, но съдържанието й е едно. Въпреки това зависи кой го интерпретира. Овации за Антон Угринов!

Както обикновено при него нещата са изчистени, минималистични, нищо, което разсейва. За режисьора не материята, по-важни са духът, съзнанието, характерът, актьорите, които ги пресъздават, превъплъщавайки се в своите герои. Луксозна вила в бяло като един от символите на богатство и охолство, две канапета в полукръг, маса, а отгоре висят две големи огледала (помислете защо!) Декорът е на три нива – авансцена, мебелите и в дълбочина – черното кадифено облекло на сцената, улична лампа, животът навън. Създателки на това пространство са художничките Свила Величкова и Ванина Цандева. Тук, както на безброй места по Земята властват лъжата и измамата. Ироничният начин, по който говори за тях в комедията си Жорди Галсеран привлича Антон Угринов и той прави представление, което както сам казва „… е комбинация от законите на комедията и естетиката на криминалния жанр film noir.“

Политикът Изидре Гали – неуморният, неудържимият, изобретателен Александър Кадиев, си е подал оставката като министър на промишлеността и енергетика, защото след като е бил благопристоен цял живот, си е позволил само една волност и е бил уличен в корупция. Иска да се самоубие, но преди това – да бъде с проститутка, което никога не си е позволявал, защото го е смятал за непристойно. Но преди нея на врата се появява служителката на газовата компания Висента (Стела Ганчева). Много добър е изборът й за тази роля. Преобразяваща се и различна в двата часа на представлението. И започват смехът и забавата през ироничния поглед на автора и на постановчика. Политиката е десятката, в която се целят. Тя е почти еднаква и в Испания, и в България, навсякъде по света. Фалш, далавери, егоизъм, самолюбие, угодничество… и пари… много пари. Асоциациите на места са ясно различими. Горе-долу същото е и при „бедните“ измамници – Висента, проститутката Йоланда (Рада Кайрякова), Маноло (Борислав Захариев), Мариано (Стефан Попов). Не е измислица, искрена е само любовта на Изидре към Висента.

Находчив, внимателен и прецизен е Антон Угринов към детайлите. Някои от тях разсмиват – пост терминалът, който Йоланда вади от чантата си, за да й плати Изидре. Други – изненадват и задават въпроси – финалният режисьорски ход – появата на Изидре Гали в рамката на вратата.

Това е истинската пиеса на Жорди Галсеран. Показа ни я, разкри ни я Антон Угринов! А за морската – не си заслужава да се мисли и да се говори, нея просто я няма. Идете в Сатиричния театър! Очакват ви постановката „Без задръжки“ и създателите й!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2019 г., София

Аз съм индивидуалистка. Затова и отидох да гледам постановката на Явор Гърдев „Празникът“ в Малък градски театър „Зад Канала“ доста предубедена, скептична и въоръжена с поговорките: „Много баби, хилаво бебе.“ и „Орташката работа и кучетата не я ядат.“ Те се отнасят за текста, който има много „бащи“: сценаристите на датския филм „Празненството“, който е първоизточник, Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Хансен, авторът на сценичната адаптация, британецът Дейвид Елдридж и накрая, режисьорът Явор Гърдев, който прави своя редакция. Освен това бях попрочела нещичко за драматургичния материал и гледах подозрително на факта, че е използвана една до болка позната формула – семейна сбирка, на която излизат наяве строго пазени тайни, сякаш са „забравени“, сякаш не са съществували. Всичко ми изглеждаше съмнително. Но… Изненадата ми беше огромна, завладяваща, поразяваща. Направи ми я Явор Гърдев. По принцип той не буди у мен сляп екстаз, безапелационно приемане. Някои негови работи харесвам ужасно много, други – не дотам, трети – направо не ми допадат. Тук ми направи показно как от малкото може да се роди нещо изключително, невероятно голямо и ценно. И за мен беше чест да го съпреживея!

В театъра всичко е важно, но в отделните случаи подредбата е различна. В този на първо място са актьорите, думите, които изричат, чувствата, които изпитват, характерите, психологията и мисленето на героите им. Интересно е решението на режисьора Явор Гърдев сред изпълнителите да не се открояват отделни „звезди“. Всички греят, всички блестят. Разбира се, най-трудно му е на Бойко Кръстанов (Кристиан), който трябва да предизвика взрив без много шум, емоции и илюминации, тихо, кротко, но дълбоко. И го прави успешно. Великолепно!

Да се върнем на всички! Няма да ги изреждам, макар че го заслужават. Странно е някак си това семейство и то още в началото на появяването на членовете му и приятелите им на сцената в имението за юбилея на бащата Хелгар (Иван Бърнев). Искат да се правят на нормални, но не са. Шумни, превъзбудено весели и радостни, с хумора си, с острите си шеги, с дрязгите помежду си, с ироничните си подмятания… Шумни, прекалено шумни… Затова и тишината се превръща всъщност в главния герой в „Празникът“. Само мигове тишина, обаче те поглъщат, изпълнени с неимоверно мощно съдържание и дълбок смисъл. А когато отсъства е „подсилена“ от гръмогласните детски песнички, разюзданите танци и от време на време – от тържествената, зловеща, предизвикваща тръпки музика на Калин Николов. Усещането е сякаш се появява призракът на Командора от „Дон Жуан“ на Молиер. Потресаващо! И това в една среда отлично съчетана с ограниченото сценично пространство на Малък градски театър „Зад Канала“. Повече не нужно. Така всичко ври и кипи и не се разстила и разпилява излишно. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Елица Рангелова. Те са черно-бели. Черна е предната част на сцената, където е тържеството, а над нея са трите спални на порасналите деца с белите чаршафи на леглата. Понякога действието тече и на четирите места едновременно. Получава се. Страхотна идея на режисьора! Костюмите, много изчистени и елегантни, при пристигането са в бяло, на празника – в черно, а на другата сутрин – отново в бяло. На закуската героите са седнали с гръб като че ли така ще избягат от разбушувалите се предишната вечер страсти и ще ги забравят. Нищо не се е случило! Животът продължава постарому! Така ли е? Не съм сигурна като гледам израженията на лицата на актьорите по време на поклона. Поразително представление!

Даниела Стрелкова-Дянкова

октомври 2019 г., София

Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.

Истината и лъжата, доброто и злото, миналото и настоящето, бъдещето, илюзиите и реалността и от античната драма – изкупването от децата греховете на родителите им. Тези неща най-общо се съдържат в прочутата и разтърсваща психологическа пиеса „Дивата патица“. Тя, според режисьора „…е и предчувствие за епохата на самонаблюдение, в която живеем и в която да снимаш замества това да живееш.“ Копия, копия, безброй копия. Къде е действителното? Къде е оригиналът? Като че ли се е загубил някъде…

Декорът на Никола Тороманов разсича на две сценичното пространство. Фотографското студио в дома на Ялмар, модерно оборудвано и с много плаки на портрети на любимата му жена Джина Екдал (Ана Пападополу), а в дъното – екран, на който се прожектират отвреме навреме кадри от партито на бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и на ранената дива патица. Костюмите са негови и на Елис Вели – модерни, също днешни.

Звучи напрегнатият ритъм на музиката на Асен Аврамов, не случайно отличен с толкова много награди. Олицетворява сблъсъка на едните и другите, на богатите (вечният социален акцент на Ибсен) и истинските.

От първият миг бях запленена от Цветан Алексиев (Грегерш Верле). Поразяващо присъствие. Като пръст на съдбата, като демон на истината, жестока и страшна. Актьорът се втурва към образа си стремглаво, фанатично, с убеденост и вяра, че това е справедливостта, че така трябва да бъде и докрай не осъзнава разрушителната си сила. До него Иван Бърнев, фотографът, търсещият, приятелят от детството, любящият съпруг и баща, сравнително доволен от ежедневието, неподозиращ миналото. Малко наивен, доста духовен, преживява покъртително драмата си, сбогуването с надеждите… Ана Пападополу му е достойна партньорка и чудесно се справя със сложността на образа си. И слънчицето – Елена Телбис (Хедвиг), нежна, изящна и невинна, докато истината не я прекърши, не погуби младостта и живота й. Очарова ме това момиче още с първата си роля и с всяка следваща! Убедена съм, че в небето на театъра е изгряла нова звезда! (извинете ме за шаблонния израз!)

Идеята на Крис Шарков в сцената на раздялата, Ялмар и Джина да се снимат едновременно един друг, е блестяща. Остава ли ни нещо в живота, освен копията?

Даниела Стрелкова- Дянкова

Февруари 2019 г., София

P.S. Снощи пак бях в Народния театър. На Деян Донков не му стигна, че унищожи Бекет с опита си върху „В очакване на Годо“, но сега и посегна към Пинтър и „Любовникът“ му. Ужас и безумие! Кой му дава на този човек да се упражнява така бездарно? Жалко, че учител му е професор Крикор Азарян. Да си до него и да не прихванеш нищо… Просто нямам думи! Добре, че беше музиката на Емилиан Гацов-Елби, че да издържа докрай!

Блог за театър

Спектакълът „Дебелянов и Ангелите“ на Пловдивския театър те поглъща като бурно море, оставя те без дъх и остава в теб за дълго, може би – завинаги. Изписаха се много красиви думи за него, но те не стигат. Защото театърът е преживяване, което не винаги се случва. Тук обаче преживяването е пълноценно, пречистващо, вдъхновяващо, богато и сложно.

Сега малко статистика. Пиесата е написана от Александър Секулов и обхваща последните десет дни от живота на поета, който загива 29-годишен на Южния фронт на Първата световна война. Използвани са части от книгата „Слепият градинар“ на проф. Валери Стефанов, откъси от книгата на полковник Борис Дрангов „Помни войната! Съвети за строеви офицери“, много документи и писма на Димчо Дебелянов. Но дали това е за войната и него, за смъртта, която тя носи и поезията? За мен връзката с действителните лица и събития е по-скоро привидна, по-скоро повод да се тръгне от конкретното, за да се достигне до едно много по-голямо, по-значително и по-общочовешко обобщение. И затова не случайно веднага в съзнанието ми изникнаха романите и сборникът с разкази „Врагът“ на Ерих-Мария Ремарк за Първата и Втората световни войни. Мисля си не толкова за Дебелянов, поезията и войната, колкото за обикновените хора, смъртници по бойните полета и доживелите мира, смазани, унищожени, завинаги белязани съдби и духовността, която тлее и се разгаря в човешката душа, духовност възвишена, духовност скромна, тиха и носеща светлина, хармония и надежда.

Режисьорка на представлението „Дебелянов и Ангелите“ е Диана Добрева. Не ми допадат част от постановките й – прекалено мащабни, някои дори леко грандомански, облечени в една разсейваща пищност, красиви, но им се губят съдържанието, смисълът, идеята, посланието. Тук въпреки че стилът е същия, нещата са различни. От него е взето най-стойностното, най-ценното. Визията е завладяваща, картинна, обрана, без излишества, с мярка и така смисълът излиза на преден план. За това несъмнено голям принос има авторката на сценографията и костюмите Мира Каланова. Графичност, сивота, мъгла (дим), стръмна пътека, която надолу се разширява, пътеката на Ангелите. Пътека към нищото, към отвъдното. А може би – Голгота. Останалото наоколо е тъмнина. Усещане за кал. Фронт. И броди из мрака Слепият градинар (Добрин Досев), символ на грозното разкривено лице на войната, но и на мъдростта. Младият Ненчо Костов (Дебелянов) грее в устрема си към смъртта. Не мога да спомена всички актьори – българските войници, немския и френския, гръцкия селянин, любимите на поета, майка му… общо 17. Всички те се раздават докрай. Има обаче един малък проблем, но поправим – на някои от тях в дадени моменти не им се разбира какво говорят и рецитирането също е слабо място, особено това на стихотворението на Кирил Христов.

Музикалната картина на Петя Диманова е невероятна, ту гали слуха, ту го оглушава. Звуците са ту нежни, ту зловещи. Тътена на войната. Те въплъщават поезията на духа и нищетата на духа. Обгръщат те.

И финалът! Бравурен, стягащ сърцето, спиращ дъха. Изключителен. Срещата на всички загинали, и наши, и врагове, отвъд смъртта. Мъже вече в бяло си прощават с усмивка. Поклон!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Февруари 2019 г., София

Блог за театър

            Не съм гледала всичките моноспектакли на Мариус Куркински, но от тези, които съм видяла най-много обичам „Сънят“ от Джулиан Бърнс и „Сътресение“ от Николай Хайтов. Навремето те ме потресоха. Писах за тях с изгарящо чувство на въодушевление.

Сега изпитвам същото чувство и се страхувам дали ще съумея да постигна нивото си от предишните две рецензии. Мариус Куркински пак се върна към Николай Хайтов. Моноспектакълът му „Черното пиле“ е изграден отново  от три разказа на един от най-българските разказвачи. Този път на пръв поглед те като че ли нямат връзка помежду си. Той обявява заглавието на всеки един. Като три глави от една книга. Свързва ги богатата българска душевност, чийто вдъхновен майстор познавач е авторът. Мариус Куркински го попива и преобразява в живот.

Сцената е, както винаги пестеливо подредена. Малки блещукащи фенерчета отпред. Три стола, подредени един зад друг, две дървени платформи и две фотопана на птичи крила. Невероятно измисленото осветление по време на представлението допълва сценичното оформление, атмосферата.

Високоговорител казва за мобилните телефони и спектакълът започва. Появява се първият селянин със сако и таке и обявява разказа – „Мерак“. И попадаш в друг свят – там, високо в планината при кошарите. Героят ни повежда из една приказка за любовта. Сладкодумен, разсмиващ ни до сълзи, актьорът описва красотата на балкана и как коча ухажва овцата. Не е като при хората, по-хубаво е, по-истинско, нежно, романтично, с внимание и обич. Хората има доста да се учат от животните. Много наблюдателен, героят описва тънкостите, подробностите, нюансите… Забравяш, че си в салона, с теб е само той, така те е приковал. Говори ти за разкаянието, за съжалението за това, че нищо не може да се върне назад, за суровия живот. Чистосърдечно, мъдро, дълбоко.

Миг. И идва „Пазачът на овесената нива“. Ново сако, ново таке. Нов образ. Той вече не е само смешен, но и ироничен, дори тъжен. Сблъскват се селския живот и градския, здравия селски разум и градските глезотии. Споделя проблемите си, тревогите и болежките си. Хората, най-близките му  причиняват мъка: „опразниха ми тия хора сърцето“. И същевременно пред мен е жилавия селски характер, който преборва всичко, дори смъртоносната болест. Работливият последен овчар има нужда да прави нещо, да се труди, да се чувства удовлетворен и посажда овесената нива. Походката вдървена, движенията му старчески, но с настървение варди нивата си, която го спасява от така мъчителното безделие. И сега Мариус Куркински те омагьосва, омайва и съвсем се забравяш. Пак сте само ти и той.

В дюкянчето на Гогоша долитат два черни коса. Започва „Черното пиле“. Историята е за сиромашията в малкия градец. Тъжната чаршия се усмихва, когато двете черни птици оправят алъш вериша на дюкянджиите и с песента си развеселяват мрачното им ежедневие. Всичко оживява, възражда си. Но радостта е кратка. Издъхват косовете заедно с Гогоша и настъпва всеобща скръб по замлъкналата птича песен. Драматизмът извира от цялото същество на актьора, той подчертава символите и им дава конкретен образ. Метафората е разпознаваема и ясна. В началото бяха сълзите от смях, а сега леката усмивка е през сълзи.

А музиката на Емилиан Гацов през цялото време, макар и пестелива е изключително подходящо избрана, ту игрива, ту нежна, ту драматична, тъжна.

Свърши. Искам още. Не ми се излиза от театралния салон. Мариус Куркински ми подари една прекрасна вечер, за която съм му безкрайно благодарна.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

Плагиатствам от самата себе си. „Страх от нежност“ бях нарекла едно свое интервю преди доста години с писателя Цветан Марангозов. Сега това заглавие пак ми е нужно, защото го намирам за най-подходящо за представлението на Пловдивския театър „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“, постановка на Ованес Торосян, който с нея тръгва по пътя си на дипломиран режисьор. Авторът на пиесата Джон Патрик Шанли е световноизвестно име в драматургията, сценаристиката и режисурата, но стъпва за първи път на българска сцена. Носител е на „Оскар“ за сценария на фирма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж и награди „Тони“ и „Пулицър“ за пиесата си „Съмнения“, която екранизира с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман в главните роли. Ованес Торосян открива тази трагикомедия чрез колегите си Параскева Джукелова, неин преводач и Малин Кръстев, които преди време не са успели да осъществят желанието си да я реализират на сцена. Макар и писана през 80-те години на миналия век „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“ е като че ли токущо излязла от компютъра на драматурга. Питате се какво общо има синьото море с танц на апашите? Този танц е вихрен танц за двама, изпълнен със сцени на насилие и произхожда от парижката ъндърграунд култура от началото на ХХ век. А героите на нашата пиеса са именно такива.

Действието се развива в един бар в Бронкс, най-опасния квартал в Ню Йорк. Не ви трябва да ходите там. Минавала съм през него с кола – страшно е, зловещо и мъртво. Питала съм се как може човек да живее в Бронкс и съм си отговаряла, че всъщност е по-добре да не знам.

Героите са двама млади, Роберта (Каталин Старейшинска) и Дани (Георги Гоцин), отхвърлени още с раждането си от обществото, живуркащи без надежда, непонасящи сами себе си и опасни, стигнали до предела на всичко в тоя живот. Морето ги покрива черно и бушуващо. Примирено чакат да се удавят. Може би изходът от „шибания живот, в който нищо не се  случва“ е самоубийството. Окаяни, груби, избухливи, той насилник, тя с чувство за вина, не съм сигурна дали трябва да им съчувствам или трябва да ги обвинявам.

И все пак колкото и невероятно да ви се струва, това е пиеса за любовта. Любовта, която прави морето синьо и спокойно, красиво и слънчево. Сред тъжната действителност постепенно като Афродита от морските дълбини излиза тя.

„Дани и дълбокото синьо море“ е актьорска пиеса и макар че заслугите му са огромни и личат, Ованес Торосян се отнася с уважение към този факт. Работил е задълбочено и обстойно, анализирал е и е тълкувал всяка секунда от действието. Избрал е актьори с качества и особено подходящи за този текст. Не случайно Каталин Старейшинска е номинирана за „Аскеер“ за „изгряваща звезда“. Колкото и да се мъча, въобще не мога да измисля друга актриса така подходяща за тази роля. Тя те грабва още от първия миг, сама с гръб на празната сцена (сценографско решение и костюми Маргарита Данчева) с всяко рязко движение или помръдване дори, приковава вниманието и внушава. После смешна с насечения си говор, примигването и нестабилната си стойка. Хем се променя бавно, хем изведнъж става съвсем друга, споделя открива се, става истинската, от която самата тя се страхува, пази се и бяга. Танцът й е така искрен, така жив, така автентичен и като че ли падат пластове мъка. Актрисата разкрива романтичната, нежната и чувствителната същност на героинята си. При Георги Гоцин преходите не идват така естествено, но е добър партньор. Неговият герой също се преобразява. Когато двамата си говорят, като че ли се учат на любов, на взаимност, на близост и достигат момента, когато започват да виждат сърцата си. Поезията е сурова, но все пак е поезия.

Гледах два пъти представлението, веднъж на Камерната сцена на Народния театър и веднъж на мъничката сцена на театър „Възраждане“. И колкото и невероятно и абсурдно да звучи, по-големите пространства в Народния театър я разкриват по-добре, всичко, което бушува в душите на героите, взривовете им, могат да се разгърнат цялостно. Но, за който не го е виждал, няма да има такова голямо значение.

Трябва да кажа нещо за  финал и се чудя какво. Може би: не се страхувайте от нежността.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

            Чели ли сте приказките на Оскар Уайлд? Приказки за пораснали деца. Те винаги са ме омайвали, мъдри, дълбоки, поетични, нежни, поглъщат те и никога не можеш да ги забравиш. Ако сте ги пропуснали, много сте сгрешили и трябва да се поправите. Намерете ги и четете, отдайте им се. Една от тях е омагьосала театралното изкуство и режисьорът Мариус Куркински я пресъздаде на сцената на Театър 199.

„Рибарят и неговата душа“. Влизаш в театралния салон. Сядаш на мястото си. Поглеждаш към сцената… вече си в приказката преди още да е започнала. Стар дървен шезлонг, върху него дълъг бял шал (има и такъв червен и режисьорът заедно с актьорите умело ги обиграва) и… шумът на морето. На брега си. С простички средства декорът на Петя Стойкова оживява и е съразказвач на историята. Жуженето от разговорите на зрителите изчезва, заглушено от морските вълни. Вече 13 години тези вълни обливат сцената на Театър 199. Дълъг живот за театрално представление. Гледах го на предпремиерата и сега пак. Спомените изникнаха, очарованието на ставащото ме обхвана и аз се потопих в дълбините на Оскар Уайлд, Мариус Куркински и четиримата актьори: Радена Вълканова, Ани Пападополу, Владимир Карамазов и Велислав Павлов. Те се превъплъщават едновременно като герои и като разказвачи, изпълнявайки по няколко роли. Съществуващите условност и оскъдност на средствата се превръщат в плюс, добре обмислен и богатство, защото дават простор за фантазията на зрителя. Силата и въздействието на словото се преобразуват във визия, която едновременно съществува, но и дава свобода на въображението. Оскъдни са и звуците и музиката в представлението, но въздействието им е оглушително. Тук Мариус Куркински продължава великолепно цялостния си замисъл.

Всъщност „Рибарят и неговата душа“ е една приказка за живота, една метафора за живота. А ето какво казва Оскар Уайлд за него: „Хората сега гледат на живота като на хазартна игра. А животът не е игра. Животът е тайнство. Неговият идеал е любовта. Неговото пречистване – жертвата.“ Да, любовта е по-силна от всичко, но не може да съществува без сърцето, без душата, без ума. Една епопея на любовта, тъжна и страстна. Красиво… до болка.  На сцената Мариус Куркински и екипът му успяват да разкажат с думи и образи неразказващото се, създадено само веднъж в гениалното съзнание на автора. И ни зашеметяват с енергията си, с умението си да вложат всичко от приказката в театралното й превъплъщение. Актьорите са прекрасни в единомислието си и в соловите си изпълнения. Съзвучието идва от дълбокото им потъване във въображението, символите, мъдростта и прелестта на това, което правят. Няма да ви го разказвам. Думите са безсилни. Или четете, или гледайте. А най-добре и двете. Без да искам до ощетявам другите актьори, държа да кажа за невероятното присъствие на Радена Вълканова в това представление, за тънката й чувствителност, за трептенията й и за стабилността й. Нейната магьосница е зла и лукава, но и по човешки търсеща и искаща щастието. А като Душата на Рибаря е направо изумителна. И страдаща и отчаяна, но и устремена, борбена, решена на всичко, за да получи това, което иска. Актрисата не пести сили и енергия и задълбава в детайлите, в нюансите и в почти незабележимото на пръв поглед мощно излъчване.

Думите ми не стигат, за да изразя чрез тях каква е приказката на Оскар Уайлд, представена от Мариус Куркински. Мога само да съжалявам, че нямам пред себе си хиляда и една нощ с тях. И последно. Само нежната душа, мъдрото сърце и острият ум на този режисьор могат да родят такъв спектакъл.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София