ДА УБИЕШ СЕБЕ СИ И ЗА ИЗКЛЮЧЕНИЕТО ИВАЙЛО ХРИСТОВ

Помня, като че ли беше вчера вечерта, когато гледах Йорданка Стефанова в моноспектакъла „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, дипломна работа на младия тогава режисьор Йордан Славейков. Мъжът ми ме чакаше на вечеря в ресторант с приятели. Преди да вляза при тях, седях дълго в колата и пуших цигара след цигара. Бях толкова разтърсена от това, което видях, чух и почувствах, че исках да остана в тишината на късната вечер, сама с мислите и усещанията си. С тъгата и радостта от сблъсъка си с Йорданка Стефанова, защото тя е буря, която те завихря. Годината беше 2007-ма.

И ето я снощи в авторския спектакъл по разкази на Ерик-Еманюел Шмит на нейния състудент професор Ивайло Христов, сама с героинята си Габриел и още десетина образа, в които се превъплъщава в „Хроника на едно убийство“ на камерна сцена в Сатиричния театър.

Обикновено като чуя актьор да режисира, независимо дали е специализирал допълнително режисура или не, ме полазват ледени тръпки, чуствам се неконфортно, неудобно в очакване на поредното разочарование. Ноооо… Да. Понякога се появява и едно голямо „Но“. Говоря за изключение, което както казват, всъщност подчертава даденото правило. Изключението Ивайло Христов. Преди няколко вечери гледах най-новата му постановка „Без асансьор“ от Себастиен Тиери в Малък градски театър „Зад Канала“, която отново потвърди, казаното от мен за режисирането му. Вижте и нея!

А на сцената в Сатирата изплува осветено лицето на жена, която безстрастно, безчувствено и учудващо спокойно разказва за убийството на мъжа си, което хладнокръвно е замислила и извършила. Убийството на любимия си в продължение на тридесет години без последните три. Да, любовта може да бъде и опасна. Не случайно казват за нея, че освен безкрайно щастие, понякога може да носи и дълбока мъка

В сумрака жената се раздвижва и вече в светлина я виждаме цялата. Попреминала средната възраст, но не стара – черна пола, бяла риза, мъжка жилетка без ръкави и груби обувки с връзки. Около нея – две каменни стени, разбити, полуразрушени, на едната – малко прозорче с решетки, а на другата е окачен животински череп с рога като бялото на костта проблясва от време на време. Дървени маса и стол. И усещане за упадък, развала, студ… Това е декорът на Марина Янева. И стая, и затворническа килия, и всичко… Немногословен, но – достатъчен. Невъзможно е да си го представиш друг. Както и деликатната намеса на пианото. Музика, подбрана, предполагам, от автора на представлението.

Съмнението. Гробокопачът на доверието. Убиецът на вярата. Разрушителят на спокойствието, на щастието, на всичко. Всеки се е сблъсквал с него и винаги е губел или… почти винаги.

У Йорданка Стефанова то е подло, настъпателно, смазващо. Изтрива всичко хубаво или го обезобразява. Подклажда желанието да открие истината. Но каква се оказва тази истина? Смъртоносна. Защото заблудата е смъртоносна.

В главата ми се блъскат суперлативи за превъплъщенията на актрисата. Толкова са много, че едвам се побират в нея. Но все още не мога да открия онзи, точния, необикновения, нестандартния, който тя заслужава. Нюансите, детайлите, резките промени в поведението на героинята й, прескачанията й от един образ в друг. Всичко това не може да бъде оценено по обичайните начини, с обичайните думи. И тази дума, която ще използвам за изпълнението на Йорданка Стефанова не е достатъчно достойна за нея. И все пак ще я напиша. ВЕЛИКА!

И отново за изключението Ивайло Христов. Гледах представлението „Хроника на едно убийство“ два пъти, а ми се иска да го гледам още и още… Защото авторът му го е построил така изкусно и мъдро, че при всяка среща с него все едно си на археологически разкопки – откриваш пласт след пласт и дълбочината му сякаш няма край.

И още нещо. Последно. На времето в българския театър публиката ставаше на крака в невероятно редки случаи. Спомням си един такъв. При гостуването преди двадесетина години в Театър Българска Армия на постановката на Бургаския театър „Кралят умира“ от Йожен Йонеско с режисьор Борислав Чакринов и в главната Йосиф Сърчаджиев, публиката скочи на крака да го аплодира и вика на бис. В последните години обаче същата тази публика по неведоми за мен пътища реши, че трябва да се изправя на всеки поклон, на всеки спектакъл и във всеки театър. Нещо, което ме възмущава, защото мисля, че не е честно. Затова си седя на стола и ръкопляскам.

Снощи, след много години пак станах права! Защото си струваше!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2022 г.

София

VITA BREVIS, ARS LONGA

Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.

В спектакъла „Какво да правим с виолончелото?“, режисьорът Николай Поляков също е поканил Марин Янев заедно със Снежина Петрова, Валентин Танев и великолепния музикант проф. Анатоли Кръстев.

Сюжетът. Безвремие. В анонимна чакалня трима души чакат неизвестно какво, а четвърти – встрани от тях свири без да спира, преливайки една в друга мелодии на Йохан Себастиян Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай, Георги Арнаудов. За виолончелиста е ясно – той е в черен концертен костюм. Зад него се спуска дълга бледожълта, почти бяла тясна завеса, с която на финала покриват празния му стол. Авторката на сценографията и костюмите Марина Райчинова е облякла тримата чакащи – Мъжът с вестника (Валентин Танев), Дамата с воала (Снежина Петрова) и Старецът с бастуна (Марин Янев) също извън времето и пространството, в черно и с дрехи с безброй копчета, които сякаш ги задушават и им пречат да „излязат“ извън себе си, да се надскочат. Декорът също е неконкретен – черно кадифе и синкаво-сиви столове като тези в салона. А може би, защото всички ние все нещо чакаме в живота си?!

А навън? Дъждът вали, вали, гърми, гърми. Леко потискащо… Но героите се наслаждават на музиката, хвалят музиканта, оценяват изпълнението му. Той мълчи е само свири… Но нали казват, че понякога от много сладко започва да горчи. Лека-полека им става досадно, дори прекалено. Режисьорът Николай Поляков постепенно насища въздуха с напрежение. Умоляват виолончелиста да направи пауза, той спира и само след миг – продължава. Заражда се нетърпимост към другостта, към изкуството, омраза към елитарността на избраните за него. Обикновените, масата, ужким се борят за правата си, но превръщат всичко в слободия, противоречат си, викат, мразят до смърт. Убиват! И сядат да си хапват сладко, сладко халва (страхотно измислена и осъществена сцена), а виолончелото продължава само да свири ли, свири…

Vita brevis, ars longa! Животът е кратък, изкуството е вечно!

Може да не звучи изискано, но Николай Поляков е „изстискал“ докрай това, на което са способни актьорите. А то е много. Невероятната хармония помежду им прави отделните превъплъщения от изключително висока класа. Невъзможно е да се определи кое е по- най-. Снежина Петрова се хвърля от удоволствието от музиката до истеричната ненавист към нея. Марин Янев пестеливо изявява чувствата и мислите на героя си. Докато Валентин Танев, жив да го оплачеш преди да покаже острите си зъбки. Анатоли Кръстев е „друга опера“, спокоен, непроницаем, непобедим като музиката. Тя продължава да гърми в салона, когато развълнуваната публика го напуска. Не спира и след това. Никога. Още древните са го казали: „Животът е кратък, изкуството е вечно!“

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г.

„ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ“. Може и така! Дали?

Касиел Ноа Ашер. Странна. Различна. Особнячка. Чешитка. Необикновена. По някакъв свой начин специална. Забележителна. Такава я виждам аз. А сигурно и повечето от вас. Сега тя празнува два юбилея – 50 изживени години и 30 от тях – на сцената. Празнува ги с пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, с която той е най-известен. Но използва първоначалното й заглавие „Нощта на покера“. Защо ли? Посвещава постановката и актьорското си изпълнение на любимия си професор Крикор Азарян. В неговия театър.

И така, защо е предпочетено първото заглавие „Нощта на покера“? Защото режисьорката акцентира върху тезата, че животът е игра. Игра от първия миг, та чак до последния, до падането в бездната или до полетът сред облаците на небето. Ние играем пред другите, за другите, играем пред себе си, за себе си. Не спираме. Така дишаме, така съществуваме, така живеем… Играейки. Игра страст, игра забавление, игра риск, игра мъка, игра болка. Тук, в постановката от време на време белязана от интересно хореографско решение. А музиката на Емилиан Гацов-Елби префърцунено наречена „звуков дизайн“? Не мога да кажа нищо по-добре и по- точно от Ирина Гигова: „Музиката на Емилиан Гацов-Елби сама по себе си е спектакъл.“ Овации!

В сценичната среда и в костюмите, дори и в тези на изисканата и финна по автор Бланш Дюбоа (Касиел Ноа Ашер), преобладава светът на Стенли Ковалски (Йордан Ръсин). И прелюбопитно и нестандартно е изграден неговият образ – не тип разярения бик а ла Марлон Брандо, а безхаберен нехранимайко, перфиден и жесток психологически насилник. Една силна „ръка“ на Йордан Ръсин в тази игра на покер. Неговата партньорка Ели Колева (Стела), макар и дошла от онзи, „красивият“, „благовъзпитан“ живот, прегръща с любов „дивото“ и в „джунглата“ й харесва.

И сега, по обратен ред стигам до Бланш, за мое разочарование и съжаление  – най-слабата „ръка“ в тази игра на покер. Това не е прочутата и мечтана от всички актриси героиня на Тенеси Уилямс. Тази на Касиел Ноа Ашер сякаш е родена в един квартал със Стенли. Прекалено груба, недодялана, дори не се опитва да се преструва на изящна аристократка, израсла в голямо имение. Защо я прави такава режисьорката и актрисата? Нямам отгавор на този въпрос. Не откривам и отговора на въпроса не разбира ли Касиел Ноа Ашер, че това обезсмисля всичко?

Енигмата, загадката понякога са хубаво нещо. Но не съм сигурна, че в случая е така.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г., София

ФАТАЛНО ОТБЛЪСКВАНЕ

или главоблъсканицата на Иван Пантелеев

 

Когато преди няколко години гледах в Народния театър постановката на Иван Пантелеев „NeoДачници“ по пиесата на Максим Горки „Дачници“, си помислих колко е неУдачна тя. Но… това беше тогава… Сега с новия му спектакъл пак в Народния театър, този път по мотиви на пиеси от Йодьон фон Хорват, нещата са още по-зле. Озаглавен е „Капитал(на) грешка“ и наистина е грешка, но на режисьора, при това фатална. Излизаш от представлението с такива бурни чувства на негодувание, възмущение и отвращение, че бушуването им в теб направо те задушава.

Имах за вършене много работи и по-естествено беше да забравя… обаче фаталната грешка не ме оставяше на мира. Бодеше съзнанието ми като таралеж. Много упорит таралеж. Принуди ме да седна и да пиша.

Връщам на така нареченото „по мотиви на…“, често пъти определение на онези, които са неспособни да се справят с… Изходната точка на представлението според някои изявления пиесата „Казимир и Каролине“, както и другите драматургични текстове на автора, осакатени, разчленени на миниатюрни, неузнаваеми частици, са натикани в ъгъла. А самият австро-унгарски драматург – натирен, наврян някъде „на дъното“.

„Същинският“ автор на текста в постановката „Капитал(на) грешка“ Иван Пантелеев, я превръща в ужасяваща, уморителна и за актьорите, и за зрителите говорилня, в която несръчното и неумело жонглиране с думите я превръща в безсмислица. Защото когато искаш да кажеш всичко, накрая се оказва, че не си казал нищо.

В едно интервю, като че ли за свое оправдание между другото Иван Пантелеев казва: „Аз много ругая превръщането на театъра в музей.“ И продължава неясно да говори нещо за връзката на театъра с интеграцията ни със света… Но това няма нищо общо с театъра. Той се преобразува в музей, когато в постановката няма режисьорско решение, гледна точка, концепция, а не когато режисьорът прави „сценична редакция“, тоест променя, дописва или пренаписва по-голямата част от пиесата. Тогава театърът се превръща в хаос, в нищо, по-точно – няма театър.

„Капитал(на) грешка“ е изградена от лошо съчетан колаж, нехармонично и безконтактно разхвърляни фрагменти – цитати от Платон под звуците на Котешкия марш, Шуберт и откъси от стихове на Вапцаров, шеговити песнички и „ни в клин, ни в ръкав“ – „Питат ли ме дей зората“. Жалко за талантливия музикант Антони Дончев. (всъщност винаги съм се питала какво общо може да има той с режисьори като Теди Москов и Иван Пантелеев?)

И след всичко това е нормално оформлението на сценичното пространство, костюмите, гримът и прическите на актьорите да „стоят“ в съзвучие с другото. Еклектика с много, много, много отрицателен знак.

„ВСЕКИМУ ЗАСЛУЖЕНОТО“, е неонов надпис, който свети нон стоп окачен на сцената.

Едно голямо НЕ за „Капитал(на) грешка“!

Остава само утешението, че снобите може и да одобрят…

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Юни 2021 г.

София

 

ДА ГЛЕДАМЕ ЗВЕЗДИТЕ*

За мен Оскар Уайлд е специален. Специален, защото ми е много близък. Обожавам неговите афоризми и често отварям томът, в който са събрани. Съзвучни са с моето мислене, с моето светоусещане. А приказките му, поезията му, драматургията му…? Като малка бях влюбена в съседско момче, кръстено на неговия Дориан Грей. Тогава чух за първи път за ирландския писател. Малко по-късно започнах да го чета и всеки написан от него ред се оказа и мой. Мои са и декадентските му възгледи, които проповядват идеята за „чисто изкуство“. Харесвам и скандалното му поведение и облекло, начинът му на живот, екстравагантен, провокиращ, смел, неподчиняващ се на нормите, на общоприетото, на консервативното викторианско общество, което успява да го унищожи. Харесвам и крайните му индивидуализъм и естетизъм. Въобще харесвам всичко в Оскар Уайлд. Затова винаги трепетно, с приятно предчувствие и наслада очаквам сценичните си срещи с него.

Възхищавам се на Бойка Велкова, че никога не се хвърля на случайни неща, и като актриса, и като режисьор. Подбира, мисли, отнася се сериозно към изборите си. Като режисьор мъдро се опира най-вече на стабилната основа на класиката. Не рискува излишно, не се увлича по лесното, носещо бързи овации. Работи със стабилни екипи, не разчита на случайното.

И сега на камерната сцена на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е същото. Оскар Уайлд и „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“. Затова и актрисата Силвия Лулчева (мисис Ърлин) казва: „Най-големият подарък за мен е срещата ми с Бойка Велкова, която през годините ме е респектирала с работата си и като актриса, а сега съм много впечатлена от режисьорския й подход…“

Бойка Велкова, сценографът и костюмограф Чавдар Гюзелев и авторът на музиката Теодосий Спасов не се съобразяват с епохата на Оскар Уайлд. Музиката – различни стилове, добре и подходящо подбрани, звучащи точно на място. Сценографията и костюмите, както винаги са елегантни и стилни при Чавдар Гюзелев. Много стъкло, дори и при мебелите, дава усещане за въздушност, за прозрачност. Паунът, свещената птица в много религии през хилядолетията, символизиращ царственост, власт, красота, любов, мъдрост, често се появява като проекция на централната стена. От неговите пера е изработено и фаталното ветрило на лейди Уиндърмиър (Стефания Кочева). На същата стена – празни рамки за картини, в които се появяват някои от героите и разкриват двуличието на пуританския морал на обществото. Чудесно сътрудничество между режисьорката и сценографа.

Идеята да се акцентират някои реплики на героите чрез повторението им, макар и не откритие за историята на театъра, е изключително находчива и подходящо решение за този спектакъл.

Личи си, че Бойка Велкова е работила много с актьорите, за да разкрият блестящата сатира на Оскар Уайлд, да поднесат възможно най-добре остроумията му, да покажат ироничното му намигване и да разгърнат напълно изяществото на езика му.

Стефания Кочева в началото закачлива, игрива, със звънлив, заразяващ смях, който по-късно преминава в плач. Актрисата улавя и пресъздава отлично разликата между тях. В поведението й няма нищо пошло или вулгарно, нещо, за което намекват някои колеги. За Силвия Лулчева какво да кажа? Само суперлативи, както винаги. И този неин гръмък, необуздан, пронизващ смях. Невероятна е! Страхотна е сплетницата херцогиня Берик на Добрина Гецова с толкова нюанси в поведението, и смешна, и жалка, и опасна. А появата на полупияната лейди Плимдейл (Росица Александрова), забавлява и буди усмивки дори, когато изрича сериозни истини. Чудесна актриса! Режисьорите трябва да й обръщат повече внимание. Мъжете достойно партнират на дамите. Лорд Уиндърмиър (Михаил Сървански), е влюбен, закрилящ, загрижен, плътно изграден образ. Константин Икономов (мистър Дъмби) и тук доказва, че не случайно ми е любимец. Лорд Дарлингтън на Симеон Гълъбов е наистина искрено влюбен и макар не много, но все пак се отличава от двуличните издънки на това общество. Актьорът деликатно, но убедително го подсказва. Васил Грънчаров (мистър Сесил Греъм), Иван Панев (лорд Огъстъс Лортън) и Паркър (Красимир Куцупаров) са също на ниво. Малко по-безлични ми се сториха Полин Лалова (лейди Агата Карлайл) и особено Мартин Христов (мистър Хопър). Но това не намалява блясъка на останалите.

„Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ на Оскар Уайлд в Сатиричния театър за мен е безспорно най-зрялата и добра постановка на режисьорката Бойка Велкова. Очаквам с интерес следващата!

* “Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат звездите.“ Оскар Уайлд

Даниела Стрелкова-Дянкова

февруари 2020 г.

София

 

ЕДИНСТВЕНО ЛЮБОВ

Първото ми докосване до Шекспир, великия, неповторимия, уникалния, беше съвсем естествено с трагедията му „Ромео и Жулиета“. Филмът на Франко Дзефирели. Бях омагьосана. Година по-млада от 14-годишната героиня. Гледах го 14 пъти и дълго време след това вечер преди да заспя казвах финалния монолог на Жулиета и се „самоубивах“ с нож за отваряне на писма поради липса на кама. Родителите ми, театрали, вместо да се тревожат какво става с детето им, ме оставиха да потъвам в този чуден свят и да препрочитам до безкрай пиесата.

От тогава минаха много години. Срещнах моя Ромео. Станах театрална критичка. Изгледах много и най-различни постановки на пиесата, кои по-добри, кои по-лоши, но никога повече не получих онова усещане за полет, на възторг, което ми даде Дзефирели с неговите Ромео и Жулиета. Безсмислено е да се впускам в обяснения защо. Това е тема на съвсем друг разговор. Не й е мястото тук.

„Ромео и Жулиета“ на режисьорката Анастасия Събева в Младежкия театър „Николай Бинев“. Необичайно, модерно. Затова колегите определят спектакъла като „нов прочит“ на вечната трагедия. Но тук отново, не знам за кой път, ще се позова на Брехт, когото попитали може ли да се осъвременява класиката, а той отговорил: „Да, който може.“ Не знам дали има някаква официална статистика, но аз самата съм срещала много малко такива можещи, за които говори Брехт.

И така… Сега Верона е на сцената на Младежкия театър. Не знам дали е нов, съотнесен към световния театър, но за нас, зрителите е непознат, необичаен, провокиращ, интересен, от висока художествена класа и нещо изключително важно – много, много верен на автора спектакъл. Режисьорката Анастасия Събева е „забравила“ за традиционното наблягане на враждата, омразата, мъстта. В Главната роля тя е разпределила Любовта. „…млада, нахална и гола.“ Дала й е криле. Също така се покланя пред Младостта. Жулиета (Кремена Деянова) не е както обикновено на 30 или на 35, а само на 17 години, още ученичка. Красива, чиста, очарователна, невинна, искрена, трептяща от любов, тя самата е Любов. Не винаги опитът върши работа. Някой път по-силни и по-нужни са чувството и вярата. Кремена Деянова, най-прекрасната Жулиета, която съм виждала след Оливия Хъси. Младостта искри и от нейния Ромео (Явор Вълканов), на 21 години, студент в Театралната академия. И при него с добър знак, вместо наученото, надделяват емоциите. Любопитно и находчиво е решението на режисьорката в началото на балконската сцена Ромео вместо да е с гръб към нас и да говори на своята любима, е на авансцената с лице към публиката. Същото е и при прощаването след любовната нощ.

Връщам се на враждата между Монтеки и Капулети. Физическите схватки между техните млади представители са като игра, изпълнени със закачки и смях. Бенволио (Ахмед Юмер) е предан, Тибалт (Юлиан Петров) – нахъсен, но не толкова, колкото събратята си от други интерпретации на пиесата. А от Меркуцио (Боян Арсов), ироничният, мъдрият скептик, приятелят и вечният остроумник и шегаджия очаквах повече. Боян Арсов не винаги намира верния тон, като че ли сам се пренавива и превъзбужда и губи мярката. Скороговорката му съсипва монолога на Меркуцио за кралица Маб. Но това са неща поправими.

За Койна Русева само ще кажа – не знаех, че така хубаво пее, иначе всичко е ясно. Тя е страхотна актриса. Интересно и много сполучливо е хрумването на Анастасия Събева да й даде ролите на Княза на Верона Ескал, на Хора, за мен по-скоро на Водещия и на стария Аптекар. Августина-Калина Петкова (Дойката) е не само великолепна актриса, но е написала и чудесни текстове за песните. А музикалните аранжименти и композиции на Добромир Кисьов, модерни, със запомнящи се мотиви допринасят за цялостното бравурно звучене на постановката. Защото това не е трагедия за смъртта на една любов, а апотеоз на Любовта въпреки и дори отвъд смъртта. Няма нищо тъжно в представлението на Младежкия театър. Както казва режисьорката: „Ромео и Жулиета“ е „най-щастливата трагедия в човешката култура.“ И го доказва на сцената.

На всяка цена искам да подчертая, че много й помага авторката на сценографията и костюмите Ада Паунова. Стилни, ненатрапващи се костюми. Почти гола сцена с игра на светлината по заобикалящите я завеси, която дава простор на въображението. Блестяща идея за визията на бала със спускащите се отгоре кукли-гости и вихреният танц, измислен от автора на хореографията и сценичния бой Александър Манджуков, който придава лекота и почти въздушност на движенията на актьорите.

Щастлива трагедия ли е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир? Незнам. Но я видях и почувствах такава на сцената на Младежкия театър. И си тръгнах, изпълнена само с Любов.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Януари 2020 г., София

НЕ ИСКАМ ТАКАВА ВЕЧЕРЯ!

Често, когато пиша за някоя постановка, започвам от декора. Но какво да се прави? Него първо виждам на сцената. Така е и тази вечер. Виждам страхотен, изобретателен, измислен с много въображение и вкус, с находчивост и точна идея, декор на няколко нива и сценични пространства, в които се развива действието. Елитен ресторант, иска ти се да попаднеш в такъв – елегантно, луксозно и уютно с градината, в която дръвчетата са като истински. Още едно доказателство за таланта на сценографката Мира Каланова.

Спектакълът е „Вечерята“ в театър „София“. Режисьорът Пламен Марков е и автор на драматизацията на едноименния роман на холандския писател Херман Кох, залял света, преведен на 55 езика, с три екранизации – холандска, италианска и американска с участието на Ричард Гиър. Не съм чела романа, издаден от „Колибри“, а и след представлението нямам нужда да го правя. Драматизацията на Пламен Марков напълно ме задоволява – цялостна, компактна, ясна.

Пристигат гостите – политикът Серж Ломан (Ивайло Герасков), на когото предстоят избори за висок пост, втората му жена Бабет (Дария Симеонова), по-малкият му брат Паул, учител без работа (Михаил Милчев) и съпругата му Клер (Лилия Маравиля) и сядат на усамотената ВИП маса на ресторанта. Разговорът им е неангажиращ, непринуден, само от време на време прехвърчат искрите на остри подмятания. Атмосферата разведрява почти комичният на моменти собственик на заведението Тонио (Пламен Манасиев) с префърцунените си подробни обяснения на ястията и превзети ритуали при сервирането им. Но все пак се усеща напрежение. Поводът за вечерята не е забава и семейна любов. Отбягват го, но той е плътно до тях и не им дава мира. Децата им са извършили престъпление, убийство и то е в Youtube, гледат го милиони хора по света. Какво да правят родителите? Кой е правилният начин да спасят децата си? Убийство ли е случилото се или инцидент? Какво поражда неконтролируемият гняв и насилието? Какво е нормално и какво – не? Има ли различни видове и степени на нормалност? Чуваме изповеди на децата и на родителите. Пламен Марков ги извежда на авансцената, възможно най-близо до нас. Спорът как да постъпят е ожесточен. Да предадат ли децата си или не? „Докато не разберат кой го е извършил, всичко е наред.“, казва Паул. Двете майки са на неговото мнение. Но може ли всичко да е наред, когато има жестокост и смърт? Срещу тримата, малко неочаквано за зрителите, се изправя политикът Серж, също така неумолим и категоричен. Напуска политиката, за да спаси сина си като го предаде. За него живот с такава страшна тайна е по-мъчителен от стените на затвора. Всеки има своите аргументи и позиция, от която се тревожи за детето си. Всички като че ли не са лоши хора пък… Историята е зловеща. Режисьорът не се намесва натрапливо, не сочи с пръст, не морализаторства. Акцентите му са деликатно поставени. За него всички можем да попаднем в подобна ситуация и да трябва да свалим маските, да покажем колко сме несъвършени и че такова понятие в реалния живот не съществува. Той не води актьорите, не ги командва. Дал им е посоките и ги е оставил да разсъждават, да чувстват и да си задават въпроси. И те го правят.

Най-добрата роля на Ивайло Герасков в последните доста години, непредсказуем, забележителен. С поведението си Михаил Милчев подсказва едно, а ни изненадва с коренно противоположното на това. Лилия Маравиля има повече възможности за изява от Дария Симеонова и ги използва умело. За Дария Симеонова е сложната задача от малко материал да извади въздействащи изразни средства. Музиката на Калин Николов е почти неосезаема и в това й е хубавото.

Финалът. Всъщност той остава извън сцената и представата за него е доста потискаща. Кой ще спечели? И въобще може ли да има победители и губещи в тази ситуация? За нас остава да си задаваме въпроси дълго време след преживяното в салона на театър „София“.

Даниела Стрелкова-Дянкова

декември 2019 г.

София

КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ ТАЛАНТЛИВ

Седим с моята приятелка и колежка Анелия Янева в салона на Сатиричния театър на премиерното представление „Без задръжки“ от Жорди Галсеран, постановка на Антон Угринов. Харесвам каталунския драматург, но не прекалено, докато режисьора харесвам много. Затова и предчувствията ми са приятни. Тече си спектакълът и всичко ми е напълно непознато, а мислех, че съм наясно с повечето пиеси на Галсеран. Тихичко питам Анелия: „Това нещо ново ли е? Не се сещам да съм го гледала или чела.“ Отговорът ме сразява: „Нали го гледахме преди месеци на гастрола на Варненския театър под режисурата на Георги Михалков, само че със заглавие „Изборът на Марта“?“ Спомних си, но пак не можах да позная пиесата, сякаш не е същата. Тогава скучах, отегчих се и напълно я забравих. А сега… не откъсвах очи от сцената, смеех се, забавлявах се, наслаждавах се… И чак по средата усетих нещичко слабо познато и толкоз. Ужким една пиеса, а двамата режисьори правят от нея две тотално различни пиеси. Просто всичко зависи от класата. Вярно е, че оригиналният превод на български на „Без задръжки“ е „Без резерви“, играна е тук и като „Испанска афера“, а на каталунски заглавието й е „Fuita“ – „Бягство“, но съдържанието й е едно. Въпреки това зависи кой го интерпретира. Овации за Антон Угринов!

Както обикновено при него нещата са изчистени, минималистични, нищо, което разсейва. За режисьора не материята, по-важни са духът, съзнанието, характерът, актьорите, които ги пресъздават, превъплъщавайки се в своите герои. Луксозна вила в бяло като един от символите на богатство и охолство, две канапета в полукръг, маса, а отгоре висят две големи огледала (помислете защо!) Декорът е на три нива – авансцена, мебелите и в дълбочина – черното кадифено облекло на сцената, улична лампа, животът навън. Създателки на това пространство са художничките Свила Величкова и Ванина Цандева. Тук, както на безброй места по Земята властват лъжата и измамата. Ироничният начин, по който говори за тях в комедията си Жорди Галсеран привлича Антон Угринов и той прави представление, което както сам казва „… е комбинация от законите на комедията и естетиката на криминалния жанр film noir.“

Политикът Изидре Гали – неуморният, неудържимият, изобретателен Александър Кадиев, си е подал оставката като министър на промишлеността и енергетика, защото след като е бил благопристоен цял живот, си е позволил само една волност и е бил уличен в корупция. Иска да се самоубие, но преди това – да бъде с проститутка, което никога не си е позволявал, защото го е смятал за непристойно. Но преди нея на врата се появява служителката на газовата компания Висента (Стела Ганчева). Много добър е изборът й за тази роля. Преобразяваща се и различна в двата часа на представлението. И започват смехът и забавата през ироничния поглед на автора и на постановчика. Политиката е десятката, в която се целят. Тя е почти еднаква и в Испания, и в България, навсякъде по света. Фалш, далавери, егоизъм, самолюбие, угодничество… и пари… много пари. Асоциациите на места са ясно различими. Горе-долу същото е и при „бедните“ измамници – Висента, проститутката Йоланда (Рада Кайрякова), Маноло (Борислав Захариев), Мариано (Стефан Попов). Не е измислица, искрена е само любовта на Изидре към Висента.

Находчив, внимателен и прецизен е Антон Угринов към детайлите. Някои от тях разсмиват – пост терминалът, който Йоланда вади от чантата си, за да й плати Изидре. Други – изненадват и задават въпроси – финалният режисьорски ход – появата на Изидре Гали в рамката на вратата.

Това е истинската пиеса на Жорди Галсеран. Показа ни я, разкри ни я Антон Угринов! А за морската – не си заслужава да се мисли и да се говори, нея просто я няма. Идете в Сатиричния театър! Очакват ви постановката „Без задръжки“ и създателите й!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2019 г., София

ТИШИНАТА КАТО ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Аз съм индивидуалистка. Затова и отидох да гледам постановката на Явор Гърдев „Празникът“ в Малък градски театър „Зад Канала“ доста предубедена, скептична и въоръжена с поговорките: „Много баби, хилаво бебе.“ и „Орташката работа и кучетата не я ядат.“ Те се отнасят за текста, който има много „бащи“: сценаристите на датския филм „Празненството“, който е първоизточник, Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Хансен, авторът на сценичната адаптация, британецът Дейвид Елдридж и накрая, режисьорът Явор Гърдев, който прави своя редакция. Освен това бях попрочела нещичко за драматургичния материал и гледах подозрително на факта, че е използвана една до болка позната формула – семейна сбирка, на която излизат наяве строго пазени тайни, сякаш са „забравени“, сякаш не са съществували. Всичко ми изглеждаше съмнително. Но… Изненадата ми беше огромна, завладяваща, поразяваща. Направи ми я Явор Гърдев. По принцип той не буди у мен сляп екстаз, безапелационно приемане. Някои негови работи харесвам ужасно много, други – не дотам, трети – направо не ми допадат. Тук ми направи показно как от малкото може да се роди нещо изключително, невероятно голямо и ценно. И за мен беше чест да го съпреживея!

В театъра всичко е важно, но в отделните случаи подредбата е различна. В този на първо място са актьорите, думите, които изричат, чувствата, които изпитват, характерите, психологията и мисленето на героите им. Интересно е решението на режисьора Явор Гърдев сред изпълнителите да не се открояват отделни „звезди“. Всички греят, всички блестят. Разбира се, най-трудно му е на Бойко Кръстанов (Кристиан), който трябва да предизвика взрив без много шум, емоции и илюминации, тихо, кротко, но дълбоко. И го прави успешно. Великолепно!

Да се върнем на всички! Няма да ги изреждам, макар че го заслужават. Странно е някак си това семейство и то още в началото на появяването на членовете му и приятелите им на сцената в имението за юбилея на бащата Хелгар (Иван Бърнев). Искат да се правят на нормални, но не са. Шумни, превъзбудено весели и радостни, с хумора си, с острите си шеги, с дрязгите помежду си, с ироничните си подмятания… Шумни, прекалено шумни… Затова и тишината се превръща всъщност в главния герой в „Празникът“. Само мигове тишина, обаче те поглъщат, изпълнени с неимоверно мощно съдържание и дълбок смисъл. А когато отсъства е „подсилена“ от гръмогласните детски песнички, разюзданите танци и от време на време – от тържествената, зловеща, предизвикваща тръпки музика на Калин Николов. Усещането е сякаш се появява призракът на Командора от „Дон Жуан“ на Молиер. Потресаващо! И това в една среда отлично съчетана с ограниченото сценично пространство на Малък градски театър „Зад Канала“. Повече не нужно. Така всичко ври и кипи и не се разстила и разпилява излишно. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Елица Рангелова. Те са черно-бели. Черна е предната част на сцената, където е тържеството, а над нея са трите спални на порасналите деца с белите чаршафи на леглата. Понякога действието тече и на четирите места едновременно. Получава се. Страхотна идея на режисьора! Костюмите, много изчистени и елегантни, при пристигането са в бяло, на празника – в черно, а на другата сутрин – отново в бяло. На закуската героите са седнали с гръб като че ли така ще избягат от разбушувалите се предишната вечер страсти и ще ги забравят. Нищо не се е случило! Животът продължава постарому! Така ли е? Не съм сигурна като гледам израженията на лицата на актьорите по време на поклона. Поразително представление!

Даниела Стрелкова-Дянкова

октомври 2019 г., София

…КОЙТО МОЖЕ

Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.

Истината и лъжата, доброто и злото, миналото и настоящето, бъдещето, илюзиите и реалността и от античната драма – изкупването от децата греховете на родителите им. Тези неща най-общо се съдържат в прочутата и разтърсваща психологическа пиеса „Дивата патица“. Тя, според режисьора „…е и предчувствие за епохата на самонаблюдение, в която живеем и в която да снимаш замества това да живееш.“ Копия, копия, безброй копия. Къде е действителното? Къде е оригиналът? Като че ли се е загубил някъде…

Декорът на Никола Тороманов разсича на две сценичното пространство. Фотографското студио в дома на Ялмар, модерно оборудвано и с много плаки на портрети на любимата му жена Джина Екдал (Ана Пападополу), а в дъното – екран, на който се прожектират отвреме навреме кадри от партито на бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и на ранената дива патица. Костюмите са негови и на Елис Вели – модерни, също днешни.

Звучи напрегнатият ритъм на музиката на Асен Аврамов, не случайно отличен с толкова много награди. Олицетворява сблъсъка на едните и другите, на богатите (вечният социален акцент на Ибсен) и истинските.

От първият миг бях запленена от Цветан Алексиев (Грегерш Верле). Поразяващо присъствие. Като пръст на съдбата, като демон на истината, жестока и страшна. Актьорът се втурва към образа си стремглаво, фанатично, с убеденост и вяра, че това е справедливостта, че така трябва да бъде и докрай не осъзнава разрушителната си сила. До него Иван Бърнев, фотографът, търсещият, приятелят от детството, любящият съпруг и баща, сравнително доволен от ежедневието, неподозиращ миналото. Малко наивен, доста духовен, преживява покъртително драмата си, сбогуването с надеждите… Ана Пападополу му е достойна партньорка и чудесно се справя със сложността на образа си. И слънчицето – Елена Телбис (Хедвиг), нежна, изящна и невинна, докато истината не я прекърши, не погуби младостта и живота й. Очарова ме това момиче още с първата си роля и с всяка следваща! Убедена съм, че в небето на театъра е изгряла нова звезда! (извинете ме за шаблонния израз!)

Идеята на Крис Шарков в сцената на раздялата, Ялмар и Джина да се снимат едновременно един друг, е блестяща. Остава ли ни нещо в живота, освен копията?

Даниела Стрелкова- Дянкова

Февруари 2019 г., София

P.S. Снощи пак бях в Народния театър. На Деян Донков не му стигна, че унищожи Бекет с опита си върху „В очакване на Годо“, но сега и посегна към Пинтър и „Любовникът“ му. Ужас и безумие! Кой му дава на този човек да се упражнява така бездарно? Жалко, че учител му е професор Крикор Азарян. Да си до него и да не прихванеш нищо… Просто нямам думи! Добре, че беше музиката на Емилиан Гацов-Елби, че да издържа докрай!

Блог за театър