Много обичам, когато ми се отдаде възможност да цитирам Бертолд Брехт, който, когато го попитали може ли да се осъвременява класиката, отговорил: „Да, който може!“ Малко знам как е в световния театър, но по българските театрални сцени, тези случаи са много редки. И ето наскоро с радост и възхита попаднах на такова събитие, защото наистина си е събитие за нас . При това особено изключително, понеже за режисьорката Патриция Господинова, ученичка на доц. д-р Антон Угринов, „Йерма“ на Фредерико Гарсия Лорка (театър Yalta art room), е не само дебют на професионална сцена, но и дипломна работа в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Две в едно. Какво по-хубаво за един млад творец?! Но става още по-хубаво, защото е много повече от две в едно. Представлението е силно концентрирано – ядро на написаното от испанския поет и драматург във втората част от трилогията му, която съдържа още „Кървава сватба“ и „Домът на Бернарда Алба“. Гледала съм няколко интерпретации на „Йерма“, но тази е различна и особено оригинална, много повече вдъхновяваща въображението на зрителя, разширявайки хоризонта пред него. Поставя на изпитание не само кръгозора му, но и усещанията и чувствата му. Дълбае в душата му. Заради дуендето, родило се в испанската митология, означаващо „да имаш душа“, но за първи път дефинирано от Гарсия Лорка като „черни мистериозни звуци“, носещи тъмна и дълбока скръбна сила, от които извира самата същност на изкуството.
С продължителност около час или съвсем малко повече, спектакълът на Патрисия Господинова е със само три от многото действащи лица в „Йерма“, липсата, на които обаче не се усеща, защото Йерма, Хуан и Виктор запълват всички пространства. Няма празно. Както споменах вече – сбито ядро от проблеми, мисли, чувства и истории, които пулсират в същото време самостоятелно и са си напълно самодостатъчни.
Малката сцена е облечена в бяло, бяло е и леглото. Като кърваво петно изпъкват дървеното детско конче-люлка, червените балони, които са навсякъде, обигравани от актьорите. Някои от тези балони изпълняват ролята на глави на водените от тях кукли-деца. Предмети-символи, без реализъм, без битовизъм. Бяло и червено. Само черната рокля на Йерма и облеклото на двамата мъже не случайно са в различна цветова гама. Сценография и костюми – Ивета Милева. Музиката, на Васил Миленков е ту успокояващо, безгрижно лежерна като в детска стая, ту драматично тежка и натраплива, идваща като че ли от дъното на пропаст.
Изборът като на пластичния театър като изразна форма много подчертава и откроява поетиката на Фредерико Гарсия Лорка. Поздравления за тази режисьорска идея на Патрисия Господинова! Трагиката на ада, в който живее и броди Йерма още повече увеличава страстния й копнеж по рожба. Чувството за вина и суровата действителност я смазват и бавно я убиват. Нищо не може да я спаси от бездната. Усилията на Хуан (Ахмед Исмаил) и Виктор (Калоян Желев) са напразни. Протягат ръце, но не могат да я достигнат.
И ето го дуендето! Носи го в себе си Боряна Мануилова (Йерма). То просто извира от нея, от присъствието й, от жестовете й, от веднъж плавното й, а друг път рязкото й движение, от трептенията на гласа й, от изписаните емоции по лицето й… Но най-много и най-силно от очите й – два огромни, черни и бездънни кладенци. Усещаш я с цялото си същество, докосваш мъката и страданието й и се задушаваш заедно с нея. Изумителна си, Боряна! Благодаря ти за щастливо-тъжното вълнение!
А талантът и дуендето на Патриция Господинова заблестяват още в първата й работа и дават щедри обещания, че в следващите си постановки ще грее със светлината на слънце. Нетърпелива съм. Очаквам ги!
P.S. Не знам защо, но тези дни в ушите ми звучи песничката на Булат Окуджава за синия балон, който отлита (https://youtu.be/GlMEuBFeRhE?si=UCe_cgjTbMy5Tgwr) .
Даниела Стрелкова-Дянкова
май 2025 г., София