Преди години с безрасъдството и категоричността на младостта убедено твърдях, че най-любимият ми автор от световната драматургия е Юджийн О`Нийл, а най-любимата ми пиеса – неговата „Дългият път на деня към ноща“. Сега не съм толкова безапелационна, но и днес със сигурност мога да кажа, че и драматургът, и творбата му си остават сред най-любимите ми.
Бащата на американската драматургия и „зрелият гений на 43 години“, както наричат Юджийн О`Нийл създава „тази пиеса за дълголетна мъка, написана с кръв и сълзи“ през 1942 година. Оставя последният свой шедьовър в сейф и завещава той да бъде отворен 25 години след смъртта му, но съпругата му Карлота я изважда на бял свят 3 години след като умира през 1953 година. За нея получава посмъртно четвъртата си награда „Пулицър“. Какво е имал предвид с този завет Юджийн О`Нийл? Защо е искал да скрие приживе автобиографичната си творба? Можем само да гадаем. Важното е, че светът има това едновременно мащабно и камерно, изстрадано и ликуващо, всепоглъщащо и непобедимо произведение. Надежда в безнадеждността.
Не мога да си обясня защо, но този американски драматург не е особено често поставян на българска театрална сцена. И появилата се през този сезон постановка на „Дългият път на деня към нощта“ в Народния театър „Иван Вазов“ е едва четвъртата в историята му. Сцена на 4-тия етаж. Дали тя е точният избор на място и не задушава ли и без това задушаващата атмосфера на пиесата? Другаде по-различен ли щеше да бъде декорът на Елена Иванова? Тук, малко безличен, твърде сбутан и твърде лъскав, тоест не съвсем отговарящ на това, което говорят героите за вехтата, поянтова къща, която обитават. Качеството му е, че е неуютен, какъвто трябва да бъде по автор. За сметка на това така „модната“ мултимедия извиква в съзнанието ми изрази като: „на свинче, звънче“ и „на гол тумбак чифте пищови“. Безвкусна е. Едва ли има нещо, което би могло да бъде в такъв дисонанс с решението на режисьора Владлен Александров да поддържа изцяло психологическия реализъм на Юджийн О`Нийл. Мултимедията следи актьорите в съседните помещения и ни показва неща, които са излишни и с нищо не спомагат на действието, а облаците накрая са толкова буквални, че дразнят. Загадката повече буди напрежение и поддържа интереса.
Започнах с недоволството си, но то не надделява над общото ми впечатление от спектакъла. Въпреки, че той е спорен (мненията на колегите са различни и в повечето случаи противоположни), аз го харесвам и смятам, че си заслужава да бъде преживян. Да. Това, което става на сцената не се гледа, не се слуша, а се изживява, чувства, усеща, преболедува.
В заглавието попитах колко е дълъг пътят на деня към нощта? Мисля, че е дълъг цял един живот. Километри мъка, страдание, тъга, самота, недоволство, гняв, умиране и раждане, раждане и умиране, беззащитност и какво ли още не. Всеки освен, че носи своя кръст, поддържа и този на другия. Всеки от четиримата Тайроуновци има своята драма, дори трагедия, но същевременно те са преплетени една с друга и няма спасение.
Бойка Велкова и Стоян Алексиев като че ли са родени, за да си партнират. Синхрон, съзвучие, хармония. И… Първо дамата. Нейната Мери живее в къща без стени, а от тавана тече. Беззащитна, окаяна, самотна, дълбоко нещастна. Задушава се от липсата на дом, на дома закрила, убежище, необходимост, себеизява, на дома спасение. Затваря се, обвива се в опиума, в морфина, наложен й от евтиния лекар, избран от мъжа й скъперник и така за нея: „Миналото е настояще, то е бъдеще.“ И е убедена, че „всички са жертви на миналото.“ Бойка Велкова умело подсказва нервността на героинята си още в началото и постепенно я засилва с увеличаването на дозата наркотик. Движи непрекъснато обезобразените си от артрита ръце, търси отчаяно очилата си, като че ли с тях ще открие хармонията и спокойствието в себе си, около себе си, ще се спаси от ужасяващата истина за евентуалната смърт на малкия си син, отрича я, но дълбоко в себе си знае. И постепенно звукът на сирената я пронизва, мъглата я поглъща и тя потъва. Актрисата психологически обосновава всяка секунда от присъствието си на сцената. Детайлите и нюансите са в същността й. Блестяща е.
Блестящ е и Стоян Алексиев в ролята на Джеймс Тайроун. И той като Мери бяга от истината, но от тази, че любимата му жена отново е започнала да се дрогира. Опитва се да задържи щастието в шепите си, но то е отлетяло още в ония далечни години на бедност, глад и нищета. Те са го направили такъв зловещ скъперник, че да рискува и погубва здравето на Мери и сега на сина си Едмънд. Толкова е стиснат, че дори не осъзнава, не проумява, не разбира какво върши. Така убива и таланта си на актьор, в евтини, бездарни, но много печеливши ролички. Има пари, но има и страх, страхът да не завърши живота си в приют за бедни. Пие много и непрекъснато, а с него и синовете му. Стоян Алексиев нерационално съпреживява страданията на героя си, усеща го, съчувства му, но не го оправдава и не му прощава. Извайва го като статуя, филигранно и чувствително.
Макар и не така бляскави, по-скоро светещи с отразена светлина Дарин Ангелов (Едмънд) и Стефан Денолюбов (Джейми) изграждат интересни образи. Двамата ги събират братската обич, алкохола и мъката, иначе са различни. Едмънд е мечтател и поет, не от тоя свят. Докато Джейми предпочита да нарича нещата с истинските им имена и се раздира от любов и омраза към брат си.
Сирената вие. Мъглата се стеле, изяжда. Денят е стигнал нощта. Денят е нощ. Всичко е нощ.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Март 2016 г.
София
