Хъм-м-м… „Всяка жаба да си знае гьола.“ Хубава, точна, вярна поговорка. Но има и такива жаби, които вместо да си седят в своето блато, се намърдват в морето, необятно, дълбоко и с онзи безкраен хоризонт… Което пък ми припомня приказката за лъжицата и устата. По-точно за техните размери.
Когато отивах да гледам постановката „Последният час на Мерилин Монро“ в Народния театър „Иван Вазов“ – сцена на Четвъртия етаж „Апостол Карамитев“, очаквах да се сблъскам с поредната американска боза-клише, защото не бях обърнала внимание на авторството на пиесата. Обаче се оказа много по-зле. Авторите са двама, семейство от Германия. Българка, завършила медицина, гинеколожка и сексоложка (Вивиан Праматароф-Хамбургер) и Андреас Хамбургер, професор по психоанализа. Написаното от тях, въпреки афишираното подробно проучване на документи и факти, ме довежда до мисълта, че всеки трябва да си знае мястото и още… кой за какво е учил. Някой може да каже, че в драматургията и въобще в литературата има много лекари. Да, така е: Чехов, Булгаков, сър Артър Конан Дойл, Съмърсет Моъм, Франсоа Рабле, Фридрих Шилер, Артур Шницлер, Джон Кийтс, Робин Кук, Майкъл Крайтън, Халед Хосейни… НО ТЕ СА ГЕНИИ!!!!
Няма да продължавам. До тук вече стана ясно, че така наречената „пиеса“ на Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер е пълен провал. Незнам кой безумец е позволил кощунството да бъде поставена на сцената на Първия ни театър?!
За съжаление приказката за Жабата и гьола продължава. Деян Донков (иначе страхотен актьор), не е разбрал от досегашните си нескопосани опити, че не става за режисьор. И „Последният час на Мерилин Монро“ е поредното доказателство за това. Явно, че актьорският му талант му дава смелост да си въобразява, че всичко му е позволено, че едва ли не е всемогъщ. Тази убеденост му изиграва лоша шега, след лоша шега и лоша шега. Жалко, но факт. Досадно, скучно, незадълбочено, без подтекст и втори и трети пластове. Без въображение, отегчително, уморително, загубено време за зрителите в театралния салон. Който го може, го може. Да не изреждам имена на актьори, на които режисурата им се отдава. Техните постановки са наистина много, много добри. Тук, както казах случаят не е такъв.
Що се отнася до Анна Кошко (Мерилин Монро), физически тя е недоизкусурено копие на Радина Кържилова. А по дарование е на светлинни години от нея. Какво да се прави?! На някои Бог дава много малко, почти нищо. Не бях гледала актрисата никъде. Тази й роля е първата ми среща с нея. Много разочароваща. Безпомощна, неубедителна, представя Мерилин Монро като мяучещо, хленчещо дете за кукла или близалка. Героинята не е това. Иначе нямаше да се превърне в легенда. Липсват страданието, противоречията, изчерпването, умората от живота и предателството. Безнадеждността. Нищо от това не й се отдава на Анна Кошко, не го постига. Може би другия път, в друга роля…
Бомбастичните похвали на някои колеги за представлението ми се струват фалшиви и неискрени, дори смешни. Защото едиственото с художествена стойност в него е музиката на Петя Диманова!
Даниела Стрелкова-Дянкова
Октомври 2025 г.
София