Човек рядко помни първите си срещи. Помни ги, само ако имат особена стойност в съзнанието му, ако са особено значими, ценни за него. Затова и аз помня първите си срещи с Йордан Славейков и Николай Коляда.
Беше късната есен на 2006 г. Гледах постановката на Йордан Славейков „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит с невероятната Йорданка Стефанова. Ужасно ме впечатли, меко казано. А с Николай Коляда се сблъсках през 2009 г. в Театрална работилница „Сфумато“. Неговото „Родилно петно“ (режисьор Иван Добчев, моноспектакъл на актрисата Мимоза Базова), също ми подейства потресаващо.
И когато разбрах, че двамата ме канят на среща в независимото театрално пространство „I Am Studio“, малко вехто, но пък много уютно, бях любопитна и нетърпелива. Знаех историята на спираната пиеса „Прашка“ и за студентската мечта на Йордан Славейков да я постави, която след 20 години чакане най-накрая се сбъдна. Николай Коляда и Йордан Славейков, най-после заедно.
Те направо ме разбиха. Тяхната „Прашка“ ме уцели право в сърцето, разкъса го на хиляди парченца, които не мога да събера и до сега, облада душата ми, прониза ума ми и ме остави бездиханна! Преследва ме, не ми дава покой!
Йордан Славейков е избрал трима актьори, извинявайте за клишето, но е истина, които като че ли са родени за ролите, които изпълняват – Йордан Върбанов (Иля), дебютантът Преслав Търпанов (Антон) и прекрасната Августина-Калина Петкова (Лариса). И като съм започнала да изрежадам имена… Теодор Киряков. Аскетичната му сценография с разхвърляните тук-таме по по-малката от хол сцена празни бутилки от алкохол, канчето овесено на врата на пияницата Иля, чистичките дрехи и скейтборда на спретнатия Антон, всъщност говорят много.
Казали на Мевляна: „Не лети към любовта, крилата ти ще изгорят!“, а той отговорил: „Ако няма да полетя към любовта, за какво са ми крилата?!“ „Прашка“ е за любовта, смела, дръзка до арогантност, сломяваща и въздигаща. За жаждата за любов, без значение каква, дали между мъж и жена или… Иля, изпълнен с гняв и ярост заради недъга си, обрекъл го на инвалидната количка, е груб и безпардонен към другите, мрази ги и чупи с прашка прозорците на нормалните, т.е. доволните от живота според него. Отмъщава им не само за липсата на любов, но и за всичко, което няма. В същото време пред супермаркета разказва, че трудовата му злополука е от войната в Афганистан. Защо го прави? Само, за да изпроси дребни монети за бутилка водка, или има и още нещо?! Дали протегната му шепа не е за малко внимание и съчувствие?! После внезапно се появява Антон. Спасява го от прегазване и го придружава до мизерния му апартамент. Остава. Ей така, за да си поговорят. Иля го отблъсква, но той го посещава ден след ден. И постепенно идва промяната. Иля омеква, започва да чака и да търси приятелството и близостта му. Десетината години разлика във възрастта не се усещат. Споделят си случки, истории. Разказват си дори сънищата, които си приличат, а един от тях е един и същ и при двамата. Тук мултимедията на Теодор Киряков ярко и силно въздействащо превъплъщава съновиденията им. И в един момент стигат до взрива – сливат се не само душите им, но и телата им. Местата се разменят. Враждебният в началото Иля протяга ръце за милост, снизхождение и прошка, докато лъчезарният и добронамерен Антон прелива от злоба и жлъч. Срамът го заслепява, но когато след време „проглежда“, вече е твърде късно.
Въобще гневът, яростта, грубостта, обидите заслепяват зрителя. Но това е само на пръв поглед. При по-задълбочено вглеждане мракът на болката, на страданието, на разочарованието от безсмислието на всичко, в което се губят бъдните дни и години, са смазващи, направо убийствени.
От своя страна Лариска, чиято измъчена душа също гори в пламъците на гадния живот, не отстъпва на Иля и Антон нито в ругатните, нито в жестокостта и озлоблението. Августина-Калина Петкова, макар и с по-кратко сценично присъствие, напомня за откритието на Станиславски, че: „Няма големи и малки роли, има големи и малки актьори!“ Много е добра, повярвайте ми, изпълва пространството и блести, трепти като ярка звезда. Мястото й на театралния небосвод е сигурно. Песента по неин текст, която изпълнява на финала заедно с Преслав Търпанов е еманация на написаното от драматурга Николай Коляда и превъплътено на сцената от режисьора Йордан Славейков.
„Прашка“ не е само пиеса за любовта, но събужда силата и смелостта да рискуваш крилата си заради нея.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Октомври 2025 г.
София