ЧОВЕКЪТ СВЯТ

            Не съм гледала всичките моноспектакли на Мариус Куркински, но от тези, които съм видяла най-много обичам „Сънят“ от Джулиан Бърнс и „Сътресение“ от Николай Хайтов. Навремето те ме потресоха. Писах за тях с изгарящо чувство на въодушевление.

Сега изпитвам същото чувство и се страхувам дали ще съумея да постигна нивото си от предишните две рецензии. Мариус Куркински пак се върна към Николай Хайтов. Моноспектакълът му „Черното пиле“ е изграден отново  от три разказа на един от най-българските разказвачи. Този път на пръв поглед те като че ли нямат връзка помежду си. Той обявява заглавието на всеки един. Като три глави от една книга. Свързва ги богатата българска душевност, чийто вдъхновен майстор познавач е авторът. Мариус Куркински го попива и преобразява в живот.

Сцената е, както винаги пестеливо подредена. Малки блещукащи фенерчета отпред. Три стола, подредени един зад друг, две дървени платформи и две фотопана на птичи крила. Невероятно измисленото осветление по време на представлението допълва сценичното оформление, атмосферата.

Високоговорител казва за мобилните телефони и спектакълът започва. Появява се първият селянин със сако и таке и обявява разказа – „Мерак“. И попадаш в друг свят – там, високо в планината при кошарите. Героят ни повежда из една приказка за любовта. Сладкодумен, разсмиващ ни до сълзи, актьорът описва красотата на балкана и как коча ухажва овцата. Не е като при хората, по-хубаво е, по-истинско, нежно, романтично, с внимание и обич. Хората има доста да се учат от животните. Много наблюдателен, героят описва тънкостите, подробностите, нюансите… Забравяш, че си в салона, с теб е само той, така те е приковал. Говори ти за разкаянието, за съжалението за това, че нищо не може да се върне назад, за суровия живот. Чистосърдечно, мъдро, дълбоко.

Миг. И идва „Пазачът на овесената нива“. Ново сако, ново таке. Нов образ. Той вече не е само смешен, но и ироничен, дори тъжен. Сблъскват се селския живот и градския, здравия селски разум и градските глезотии. Споделя проблемите си, тревогите и болежките си. Хората, най-близките му  причиняват мъка: „опразниха ми тия хора сърцето“. И същевременно пред мен е жилавия селски характер, който преборва всичко, дори смъртоносната болест. Работливият последен овчар има нужда да прави нещо, да се труди, да се чувства удовлетворен и посажда овесената нива. Походката вдървена, движенията му старчески, но с настървение варди нивата си, която го спасява от така мъчителното безделие. И сега Мариус Куркински те омагьосва, омайва и съвсем се забравяш. Пак сте само ти и той.

В дюкянчето на Гогоша долитат два черни коса. Започва „Черното пиле“. Историята е за сиромашията в малкия градец. Тъжната чаршия се усмихва, когато двете черни птици оправят алъш вериша на дюкянджиите и с песента си развеселяват мрачното им ежедневие. Всичко оживява, възражда си. Но радостта е кратка. Издъхват косовете заедно с Гогоша и настъпва всеобща скръб по замлъкналата птича песен. Драматизмът извира от цялото същество на актьора, той подчертава символите и им дава конкретен образ. Метафората е разпознаваема и ясна. В началото бяха сълзите от смях, а сега леката усмивка е през сълзи.

А музиката на Емилиан Гацов през цялото време, макар и пестелива е изключително подходящо избрана, ту игрива, ту нежна, ту драматична, тъжна.

Свърши. Искам още. Не ми се излиза от театралния салон. Мариус Куркински ми подари една прекрасна вечер, за която съм му безкрайно благодарна.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *