или главоблъсканицата на Иван Пантелеев
Когато преди няколко години гледах в Народния театър постановката на Иван Пантелеев „NeoДачници“ по пиесата на Максим Горки „Дачници“, си помислих колко е неУдачна тя. Но… това беше тогава… Сега с новия му спектакъл пак в Народния театър, този път по мотиви на пиеси от Йодьон фон Хорват, нещата са още по-зле. Озаглавен е „Капитал(на) грешка“ и наистина е грешка, но на режисьора, при това фатална. Излизаш от представлението с такива бурни чувства на негодувание, възмущение и отвращение, че бушуването им в теб направо те задушава.
Имах за вършене много работи и по-естествено беше да забравя… обаче фаталната грешка не ме оставяше на мира. Бодеше съзнанието ми като таралеж. Много упорит таралеж. Принуди ме да седна и да пиша.
Връщам на така нареченото „по мотиви на…“, често пъти определение на онези, които са неспособни да се справят с… Изходната точка на представлението според някои изявления пиесата „Казимир и Каролине“, както и другите драматургични текстове на автора, осакатени, разчленени на миниатюрни, неузнаваеми частици, са натикани в ъгъла. А самият австро-унгарски драматург – натирен, наврян някъде „на дъното“.
„Същинският“ автор на текста в постановката „Капитал(на) грешка“ Иван Пантелеев, я превръща в ужасяваща, уморителна и за актьорите, и за зрителите говорилня, в която несръчното и неумело жонглиране с думите я превръща в безсмислица. Защото когато искаш да кажеш всичко, накрая се оказва, че не си казал нищо.
В едно интервю, като че ли за свое оправдание между другото Иван Пантелеев казва: „Аз много ругая превръщането на театъра в музей.“ И продължава неясно да говори нещо за връзката на театъра с интеграцията ни със света… Но това няма нищо общо с театъра. Той се преобразува в музей, когато в постановката няма режисьорско решение, гледна точка, концепция, а не когато режисьорът прави „сценична редакция“, тоест променя, дописва или пренаписва по-голямата част от пиесата. Тогава театърът се превръща в хаос, в нищо, по-точно – няма театър.
„Капитал(на) грешка“ е изградена от лошо съчетан колаж, нехармонично и безконтактно разхвърляни фрагменти – цитати от Платон под звуците на Котешкия марш, Шуберт и откъси от стихове на Вапцаров, шеговити песнички и „ни в клин, ни в ръкав“ – „Питат ли ме дей зората“. Жалко за талантливия музикант Антони Дончев. (всъщност винаги съм се питала какво общо може да има той с режисьори като Теди Москов и Иван Пантелеев?)
И след всичко това е нормално оформлението на сценичното пространство, костюмите, гримът и прическите на актьорите да „стоят“ в съзвучие с другото. Еклектика с много, много, много отрицателен знак.
„ВСЕКИМУ ЗАСЛУЖЕНОТО“, е неонов надпис, който свети нон стоп окачен на сцената.
Едно голямо НЕ за „Капитал(на) грешка“!
Остава само утешението, че снобите може и да одобрят…
Даниела Стрелкова-Дянкова
Юни 2021 г.
София