Често, когато пиша за някоя постановка, започвам от декора. Но какво да се прави? Него първо виждам на сцената. Така е и тази вечер. Виждам страхотен, изобретателен, измислен с много въображение и вкус, с находчивост и точна идея, декор на няколко нива и сценични пространства, в които се развива действието. Елитен ресторант, иска ти се да попаднеш в такъв – елегантно, луксозно и уютно с градината, в която дръвчетата са като истински. Още едно доказателство за таланта на сценографката Мира Каланова.
Спектакълът е „Вечерята“ в театър „София“. Режисьорът Пламен Марков е и автор на драматизацията на едноименния роман на холандския писател Херман Кох, залял света, преведен на 55 езика, с три екранизации – холандска, италианска и американска с участието на Ричард Гиър. Не съм чела романа, издаден от „Колибри“, а и след представлението нямам нужда да го правя. Драматизацията на Пламен Марков напълно ме задоволява – цялостна, компактна, ясна.
Пристигат гостите – политикът Серж Ломан (Ивайло Герасков), на когото предстоят избори за висок пост, втората му жена Бабет (Дария Симеонова), по-малкият му брат Паул, учител без работа (Михаил Милчев) и съпругата му Клер (Лилия Маравиля) и сядат на усамотената ВИП маса на ресторанта. Разговорът им е неангажиращ, непринуден, само от време на време прехвърчат искрите на остри подмятания. Атмосферата разведрява почти комичният на моменти собственик на заведението Тонио (Пламен Манасиев) с префърцунените си подробни обяснения на ястията и превзети ритуали при сервирането им. Но все пак се усеща напрежение. Поводът за вечерята не е забава и семейна любов. Отбягват го, но той е плътно до тях и не им дава мира. Децата им са извършили престъпление, убийство и то е в Youtube, гледат го милиони хора по света. Какво да правят родителите? Кой е правилният начин да спасят децата си? Убийство ли е случилото се или инцидент? Какво поражда неконтролируемият гняв и насилието? Какво е нормално и какво – не? Има ли различни видове и степени на нормалност? Чуваме изповеди на децата и на родителите. Пламен Марков ги извежда на авансцената, възможно най-близо до нас. Спорът как да постъпят е ожесточен. Да предадат ли децата си или не? „Докато не разберат кой го е извършил, всичко е наред.“, казва Паул. Двете майки са на неговото мнение. Но може ли всичко да е наред, когато има жестокост и смърт? Срещу тримата, малко неочаквано за зрителите, се изправя политикът Серж, също така неумолим и категоричен. Напуска политиката, за да спаси сина си като го предаде. За него живот с такава страшна тайна е по-мъчителен от стените на затвора. Всеки има своите аргументи и позиция, от която се тревожи за детето си. Всички като че ли не са лоши хора пък… Историята е зловеща. Режисьорът не се намесва натрапливо, не сочи с пръст, не морализаторства. Акцентите му са деликатно поставени. За него всички можем да попаднем в подобна ситуация и да трябва да свалим маските, да покажем колко сме несъвършени и че такова понятие в реалния живот не съществува. Той не води актьорите, не ги командва. Дал им е посоките и ги е оставил да разсъждават, да чувстват и да си задават въпроси. И те го правят.
Най-добрата роля на Ивайло Герасков в последните доста години, непредсказуем, забележителен. С поведението си Михаил Милчев подсказва едно, а ни изненадва с коренно противоположното на това. Лилия Маравиля има повече възможности за изява от Дария Симеонова и ги използва умело. За Дария Симеонова е сложната задача от малко материал да извади въздействащи изразни средства. Музиката на Калин Николов е почти неосезаема и в това й е хубавото.
Финалът. Всъщност той остава извън сцената и представата за него е доста потискаща. Кой ще спечели? И въобще може ли да има победители и губещи в тази ситуация? За нас остава да си задаваме въпроси дълго време след преживяното в салона на театър „София“.
Даниела Стрелкова-Дянкова
декември 2019 г.
София