Месец: април 2023

Режисьорът Антон Угринов остърга мухъла от „Госпожица Юлия“ на Аугуст Стринберг и я посипа със златен прашец на сцената на театър „Възраждане“. Много му помогна поетът Стефан Иванов, създавайки осъвременена драматургична версия на творбата на шведския автор. Известно е, че това е една от най-поставяните му пиеси. В България – също. По повод дългият сценичен живот- повече от 10 години, на „Жюли, Жан и Кристин“ („Госпожица Юлия“) в Театрална работилница „Сфумато“, режисьорката Маргарита Младенова казва: „…театър трябва да се прави за нещата извън времето, а не в конюнктурите на деня и злободневието. Театърът трябва да се домогва до по-големи истини за човека.“ Към това се стреми и Антон Угринов и го постига с тази съвременна версия в погледа си към оригинала – възбуждаща, стресираща и смразяваща. Прави го сурово, жестоко, грубо и завладяващо неповторимо. Уникално. При него няма място за сълзи, охкания и ахкания.

Режисьорът е дал главна роля на музиката в спектакъла и на нейния автор, композиторът Калин Николов. И не е сбъркал. Създаденият образ е великолепен. Събира в себе си много лица, които изникват на точното място, в точния момент – църковна, класика и модерна, електронна и гробовна чрез звуците, изтръгнати от органа. Музика, която подчертава акцентите и самата тя е акцент. За сметка на това декора и костюмите на Никола Тороманов са много изчистени, конкретни, ясни и открояващи се. Най-вече военните ботуши и компота от ябълки – власт и подчинение, страст и любов, социалните различия, изкушенията за богатството и бедността. Човекомразецът и най-вече женомразеца, но познавач на женската душа  Аугуст Стринберг ги посочва докато, Антон Угринов и Стефан Иванов ги вклиняват в съзнанието.

Нощта на катаклизмите. Еньовден. Слугата става господар и заповядва с камшик в ръка и високи черни кожени ботуши, от ония, десетките, които преди това боядисва и лъска. А господарката – тя се превръща в просякиня, моли за милостиня в краката му с побеляло лице.

Гледах за първи път „Госпожица Юлия“ на Антон Угринов преди година и през цялото това време, тя все е с мен, дълбоко в ума и мислите ми. Не ме оставя. Затова реших да се срещна с нея пак и да пиша. И тогава и сега най-силно ме впечатли и омагьоса актрисата Лили Шомова във второстепенната роля на Кристин.  Дребничка, слабичка, но покоряваща. Дива, подскачайки като маймуна, примирена и покорна като слугиня, силна и горда като човек, като жена със своите мечтания и стремления.“ Аскеер“-ът й отива! Това, разбира се не означава, че подценявам превъплъщенията на колегите й: Виттория Иванова като госпожица Юлия и Боян Младенов като Жан. Без тях спектакълът нямаше да бъде цялостен, стойностен и както казах вече Уникален. И двамата убедително и майсторски, в детайли ни показват разместването на пластовете, довели до коренната промяна на героите им.

В едно свое интервю режисьорът Антон Угринов казва: „Когато работя в театри, в които очевидно срещата с публиката трябва да се случи, подхождам по един начин. Когато работя в по-камерни пространства, в които целта е да се стигне до по-малък, но по-специфичен кръг хора, които биха те разбрали в още по-голяма дълбочина, си позволявам да разгърна по-смело и по-дръзко това, което е в мен.“ Казва го скромно и деликатно. И аз мисля като него, но не съм толкова скромна и деликатна. Затова ще го формулирам с мои думи: има традиционни представления за обикновена, масова публика и елитарни – за интелектуална,специална, отбрана публика. И неговата „Госпожица Юлия“ е от втория вид представления.

Антон Угринов ми помогна истински, дълбоко да проникна в текста на Аугуст Стринберг, да го разбера и най-после да го приема в себе си. Благодаря!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г.

София

Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“

Албена Ставрева ме впечатли мигновено още когато я видях за първи път преди много, много години в ателието на оператора Радослав Спасов в стара, красива къща на улица „Иван Шишман“. Току що се бе снимала във филма на Рангел Вълчанов „А, сега накъде?“. Нейното фино и деликатно излъчване, нейната крехкост и нежно, благо и дискретно обаяние, нейната енигматичност, ме завладяха и заинтригуваха. Предизвикаха ме да следя с нетърпение развитието й. Обаче изброените по-горе качества, които толкова ми допаднаха, често пречеха на Албена да се изявява, да изпъква, да блести, както заслужава. Скромността може да краси човека, но и понякога да му пречи. Актрисата не използваше лактите си и другите средства за борба за роли и това много често, мисля, че я лишаваше от тях. Лишаваше я от нещо, което талантът й напълно заслужава. Той има право да даде живот на много повече образи и героини. Да тържествува по сцени и екрани. Исках да споделя всичко това преди да пристъпя към основното – авторският й моноспектакъл „Неведение“. Тук Албена Ставрева е и актрисата, и драматуржката, и режисьорката, и сценографката, и костюмографката, и художничката на плаката заедно с Николай Димитров. Песента в представлението е на гръцкия композитор Никос Кипургос, музиката – на Мира Искърова, а звуковата картина на Юлиян Стоичков. Консултант на постановката е Явор Гърдев.

В тъмните салон и сцена заиграва пламъчето на кибритена клечка и едвам осветява лицето на на героинята Гичка Кукуто, родена на този свят и напуснала го като Евангелияна. Светва самотната крушка в камбанарията на църквата. Показва ни висок дървен стол, старовремски картонен куфар с железен обков, много голям буркан със сладко. Два бели камъка се открояват на черния под, по-едър и по-дребен.

Ето го момичето с късичка, бухнала, бяла, детска рокля и кожена ушанка на главата. Настанява се удобно на стола, гушнала огромния буркан, облизвайки сладкото от дървената лъжица. Заговаря…

Човеците изначално са различни, а някои от тях – още по-различни, други… Другостта е тежък товар, трудно се носи и в душата, и в тялото. Гичка Кукуто е такава. Личи си по това как сама се нарича и как й казват обикновените различни. Тя е добра и… самотна. Готова е на всичко, за да не бъде сама. Дори да скочи в силоза със зърно и да се довери на злото, на лошотията, на лъжовността, на жестокостта като наивно ги приема за добронамереност. „Много обичам да ме харесват. …само и само да не спрат да ме харесват!“ От нея струи невероятна доброта и тя щедро я раздава. Никой обаче не я иска, не се интересува, не я разбира. Единствено кучето й Вълкан я обича и пази. Но „Те“ го убиват. Затова седи сама в църковната камбанария и сладкодумно на мелодичен родопски диалект разказва истории, свои спомени от детството, от живота. И смешни до сълзи, и много тъжни, пак до сълзи. И държи на връв около шията съкровището си – кибритена кутийка пълна със светулки и други чудеса. Като нея, защото самата тя е чудо. Съчетание на простодушност и мъдрост. Притежава неистово привличане. Не можеш да откъснеш поглед от нея. Влизаш в нейния магичен свят, усещаш изгарящата я болка: „…натежала съм от тъгъ!“

Тъжни очи. Весели очи. Мъка и радост. Винаги благо изражение на лицето. Като името й – Евангелияна, което на гръцки означава „блага вест“ (или Благовеста по нашенски). Това са изразните средства на актрисата Албена Ставрева. Немногословни, но силни и всепоглъщащи, необятни. Глас, който дълбоко прониква в душата ти и остава в нея. Не си ли и ти малко Гичка Кукуто, малко Евангелияна?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г. София