Първото ми докосване до Шекспир, великия, неповторимия, уникалния, беше съвсем естествено с трагедията му „Ромео и Жулиета“. Филмът на Франко Дзефирели. Бях омагьосана. Година по-млада от 14-годишната героиня. Гледах го 14 пъти и дълго време след това вечер преди да заспя казвах финалния монолог на Жулиета и се „самоубивах“ с нож за отваряне на писма поради липса на кама. Родителите ми, театрали, вместо да се тревожат какво става с детето им, ме оставиха да потъвам в този чуден свят и да препрочитам до безкрай пиесата.
От тогава минаха много години. Срещнах моя Ромео. Станах театрална критичка. Изгледах много и най-различни постановки на пиесата, кои по-добри, кои по-лоши, но никога повече не получих онова усещане за полет, на възторг, което ми даде Дзефирели с неговите Ромео и Жулиета. Безсмислено е да се впускам в обяснения защо. Това е тема на съвсем друг разговор. Не й е мястото тук.
„Ромео и Жулиета“ на режисьорката Анастасия Събева в Младежкия театър „Николай Бинев“. Необичайно, модерно. Затова колегите определят спектакъла като „нов прочит“ на вечната трагедия. Но тук отново, не знам за кой път, ще се позова на Брехт, когото попитали може ли да се осъвременява класиката, а той отговорил: „Да, който може.“ Не знам дали има някаква официална статистика, но аз самата съм срещала много малко такива можещи, за които говори Брехт.
И така… Сега Верона е на сцената на Младежкия театър. Не знам дали е нов, съотнесен към световния театър, но за нас, зрителите е непознат, необичаен, провокиращ, интересен, от висока художествена класа и нещо изключително важно – много, много верен на автора спектакъл. Режисьорката Анастасия Събева е „забравила“ за традиционното наблягане на враждата, омразата, мъстта. В Главната роля тя е разпределила Любовта. „…млада, нахална и гола.“ Дала й е криле. Също така се покланя пред Младостта. Жулиета (Кремена Деянова) не е както обикновено на 30 или на 35, а само на 17 години, още ученичка. Красива, чиста, очарователна, невинна, искрена, трептяща от любов, тя самата е Любов. Не винаги опитът върши работа. Някой път по-силни и по-нужни са чувството и вярата. Кремена Деянова, най-прекрасната Жулиета, която съм виждала след Оливия Хъси. Младостта искри и от нейния Ромео (Явор Вълканов), на 21 години, студент в Театралната академия. И при него с добър знак, вместо наученото, надделяват емоциите. Любопитно и находчиво е решението на режисьорката в началото на балконската сцена Ромео вместо да е с гръб към нас и да говори на своята любима, е на авансцената с лице към публиката. Същото е и при прощаването след любовната нощ.
Връщам се на враждата между Монтеки и Капулети. Физическите схватки между техните млади представители са като игра, изпълнени със закачки и смях. Бенволио (Ахмед Юмер) е предан, Тибалт (Юлиан Петров) – нахъсен, но не толкова, колкото събратята си от други интерпретации на пиесата. А от Меркуцио (Боян Арсов), ироничният, мъдрият скептик, приятелят и вечният остроумник и шегаджия очаквах повече. Боян Арсов не винаги намира верния тон, като че ли сам се пренавива и превъзбужда и губи мярката. Скороговорката му съсипва монолога на Меркуцио за кралица Маб. Но това са неща поправими.
За Койна Русева само ще кажа – не знаех, че така хубаво пее, иначе всичко е ясно. Тя е страхотна актриса. Интересно и много сполучливо е хрумването на Анастасия Събева да й даде ролите на Княза на Верона Ескал, на Хора, за мен по-скоро на Водещия и на стария Аптекар. Августина-Калина Петкова (Дойката) е не само великолепна актриса, но е написала и чудесни текстове за песните. А музикалните аранжименти и композиции на Добромир Кисьов, модерни, със запомнящи се мотиви допринасят за цялостното бравурно звучене на постановката. Защото това не е трагедия за смъртта на една любов, а апотеоз на Любовта въпреки и дори отвъд смъртта. Няма нищо тъжно в представлението на Младежкия театър. Както казва режисьорката: „Ромео и Жулиета“ е „най-щастливата трагедия в човешката култура.“ И го доказва на сцената.
На всяка цена искам да подчертая, че много й помага авторката на сценографията и костюмите Ада Паунова. Стилни, ненатрапващи се костюми. Почти гола сцена с игра на светлината по заобикалящите я завеси, която дава простор на въображението. Блестяща идея за визията на бала със спускащите се отгоре кукли-гости и вихреният танц, измислен от автора на хореографията и сценичния бой Александър Манджуков, който придава лекота и почти въздушност на движенията на актьорите.
Щастлива трагедия ли е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир? Незнам. Но я видях и почувствах такава на сцената на Младежкия театър. И си тръгнах, изпълнена само с Любов.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Януари 2020 г., София