Не само любопитство, но и доста притеснение изпитвах, отивайки да гледам постановката „Крадецът на праскови“ по мотиви на едноименната повест на Емилиан Станев на камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“. Притеснението идваше от предишния, неуспешен опит на режисьора Бойко Илиев да пресъздаде духът на романа на Димитър Димов „Осъдени души“ на театрална сцена. От него се получи сълзливо преживяване за домакини. Какво ли е станало сега?, се питах. Приятна изненада, би било твърде меко казано, за да опиша професионалното си удовлетворение от спектакъла „Крадецът на праскови“. Гледах го два пъти и с удоволствие бих потретила, защото всеки път откривам нещо ново, интересно и заслужаващо адмирации. Бойко Илиев не само постига свой личен успех с тази си най-добра постановка, но представлението е и едно от най-успешните за сезона. Тук преживяването е разтърсващо и дълбоко, чувствата и мислите остават дълго след този час и нещо, прекаран в театралния салон, вълнението е истинско и искрено. Драматизацията на Бойко Илиев не просто се докосва, а плътно навлиза в света на Емилиан Станев, такъв, какъвто го помним, знаем и разбираме.
От векове театралните специалисти се питат за какво е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир – за любовта или за омразата? Същият въпрос буди и произведението на Емилиан Станев „Крадецът на праскови“. В решението на Бойко Илиев отговорът не е еднозначен. По-скоро става дума за сблъсъка на два светогледа, ставащи все по-непримирими един към друг в опитите си да се помирят. И развръзката е съвсем естествена. Без компромиси.
Декорът и костюмите на Нина Пашова без да шашват и потрисат с нещо изключително, чудесно изпълняват задачата си напълно да слеят сценичното пространство с действието и колизиите, които протичат в него. Имаш чувството, че извънградската колиба и градината с праскови просто не биха могли да бъдат други – уют, хармония и носталгия, тъга…
Поздравления за музиката на Иван Лечев. Лирико-поетична, тя не само се появява много на място и допълва цялостната атмосфера, но и се превръща в още едно действащо лице, което e в пълен синхрон с останалите, най-вече с тези, чиято вселена приемаме за наша. Един немаловажен акцент. И тук липсата на сълзлива мелодраматичност заслужава да бъде отбелязана.
А сега – актьорите. Които всъщност са и най-важните в тази психологическа драма. Ще повторя някои думи, използвани дотук. Правя го не от безсилие, а от желанието си да подчертая достоинства. Синхрон. Сливане. Хармония. Екип в буквалния смисъл на тази дума и всичките й значения. Не само един за всички и всички за един, но и всеки със своята индивидуалност и уникалност.
Като Лиза Аня Пенчева блести с неотразима светлина, различна, непозната, нова. Бавно, постепенно и почти незабележимо развива образа си от покорната, измъчена, примирена и безразлична жена в откриващата надежда в безнадеждността героиня. Придава и на страданието, и на щастието зрялост и мъдрост, неподозирани стойности. Красива е, но не само, одухотворена е, но не само, земна е, но не само… Обръща внимание на дребните неща – детайли, нюанси, мимики, жестове, потръпвания, паузи… Милва, гали, извайва, изпълва образа докрай. До нея пълната й противоположност Полковника на Мариус Донкин е недосегаем властелин и педант, груб до жестокост, ограничен и сляп за истинското в живота. Но актьорът го дарява и с чисто човешки измерения, само мигове, които като че ли го плашат и той бързо се затваря в по-силната си същност. Мариус Донкин заслужава овации за героя си, защото бяга от едноплановостта и го прави сложен и едроскроен. Макар че трудно издържа конкуренцията му, Юлиан Вергов, въпреки голямата си популярност, именно тук, в „Крадецът на праскови“ с военнопленника Иво осъществява най-доброто си постижение. Мъжественост и топлота, доброта и простота са преплетени в образа му. За съжаление, както винаги мястото започва да свършва и не мога да отдам заслуженото внимание на изпълнителите на поддържащите роли – Марин Янев (Учителят), Стоян Пепеланов (Ординарецът) и Ванча Дойчева (Майката). Но без направеното от тях тримата, „Крадецът на праскови“ в Народния театър нямаше да бъде това, което е – едно невероятно стойностно и силно въздействащо представление.
Даниела Стрелкова-Дянкова
януари 2009 г., София