Етикет: Даниела Стрелкова

Тъжна пиеса ли е „Четири“ по „Квартет“ на Раналд Харвут в Нов театър-НДК? Зависи. На едни ще се стори тъжна, на други – весела. Според мен зависи от зрителя, защото всъщност тя буди едновременно и смях, и тъга. Четирима прочути оперни певци, звезди в своето изкуство са заедно в старчески дом. Всеки е попаднал там по свои собствени причини, случайности, минали грешки и съдба. Свързват ги не само мястото и времето, но и общото минало – пели са заедно, дори имат световноизвестен квартет от „Риголето“, свързва ги и желанието да изживеят оставащите си дни в мир и покой, с поне малки радости и вълнения и най-вече с достоинство. Девизът им е: „Никакво самосъжаление!“ Дали успяват? Макар и трудно, понякога мъчително – да.

За това представление режисьорът Ивайло Христов е поканил великолепни актьори – Меглена Караламбова, Марин Янев, Стефан Мавродиев и Пламена Гетова. Сценографията и костюмите е поверил на Марина Янева – много простички, но съвсем достатъчни, за да се усетим в градината на старческия дом сред героите, всеки със своя характер, със своята индивидуалност.

Сиси на Меглена Караламбова е очарователна, добронамерена, услужлива, любвеобвилна, малко я гони склерозата, но тя не й обръща внимание, загърбва я. Актрисата, както само тя умее, вниква и се преобразява в подробностите, в дребните нещица в поведението си (подръпването на ластичния чорап за разширени вени, потрепването на мускулите на лицето й, игривостта й, например). Тези детайли и нюанси приковават погледа върху нея. Докато Уилф на Марин Янев е по-уравновесен и спокоен, макар че остаряването и последствията от него го разстройват, а любимата жена за цял живот ужасно му липсва. И въпреки това е весел и се опитва да открива щастливи мигове. Марин Янев е в стихията си. В същото време Реджи на Стефан Мавродиев е строг, сериозен, педантичен, съсредоточен в заниманията си по написването на автобиографията си. Но пристигането на бившата му жена в пансиона го изважда от релси. Опитва се да забрави миналото, да свиква с настоящето, да изживее спокойно и с достоинство старините си и сега всичко, преживяното го връхлита. Не можеш да си представиш друг в тази роля, освен Стефан Мавродиев. И пристига достолепната Джийн на Пламена Гетова, сбогувала се с бляскавия си предишен живот, финна, горда, леко отчуждена, тя постепенно пропуква черупката си. Най-после признава, че е спряла да пее рано, защото е загубила гласа си и не иска да си припомня за предишната си слава. Пламена Гетова тънко и умело изиграва пречупването на героинята си.

Четирима старци с млади сърца, смеят се на някои спомени, грижат се един за друг, подкрепят се, страдат, че някога са били нещо и сега се чувстват безполезни. Затова се хващат като удавник за сламка за концерта в дома по случай рождения ден на Джузепе Верди, но ще пеят на плейбек не само заради Джийн, но и за да върнат с гласовете си оттогава усещането за младост и живот. Четирима старци, които пораждат и усмивки у зрителя и леко болезнено свиване на сърцето. Четирима прекрасни актьори, които се справят чудесно дори на местата, където режисьорът отсъства (сцената с преобличането и финалната сцена). Накрая са само те и Джузепе Верди. И така, тъжна пиеса ли е „Четири“? Незнам.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Май 2016 г.

София

Мислех си, че влизам в Народния театър, а се озовах в окоп – брезент, торби с пясък, дървени палети… Но този окоп на сценографката Елица Георгиева е най-хубавото нещо в представлението „Ничия земя“. Сценична адаптация, режисура и звукова картина Стоян Радев. Не съм гледала едноименния филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович за конфликта от 90-те години между босненските сърби и босненските мюсюлмани, който през 2001 г. получи „Оскар“ за чуждоезичен филм, както и много други награди на международни фестивали. Но знаех, че Танович казва: „Сценарият беше като театрална постановка. Така и го написах.“ Бях чувала също, че филмът е страхотен. Така че очакванията ми бяха прекалено големи (а не биваше).

За войната знаем толкова много, гледали сме, чели сме, слушали сме. Тя е една и съща и всъщност нищо не знаем, защото макар и същността й да е една, смъртта в нея винаги е различна.

Картечни откоси, изстрели, взривове… Паника и страх, дезориентация в ничията земя сред минираното поле. Един сърбин Нино (Валери Йорданов) и двама босненски мюсюлмани Чики (Филип Аврамов) и Цера (Йосиф Шамли) попадат в окопа случайно. Цера лежи ранен върху скачаща мина, която ако помръдне ще се взриви. Врагове. И няма изход. Карат се. Наше, ваше. Кой започна войната? Единият по-нападателен, другият – по-дружелюбен… но врагове. Ту единия държи оръжието, ту другия… Близки врагове, с обща земя, с общи спомени, с общи близки и познати, запяват една и съща песен. На моменти злощастието ги сближава, на моменти обстановката е нажежена. Безизходица. Има нещо абсурдно, нелепо и трагикомично, но без сълзи и без усмивки. Помощ идва от сините каски, но войната си е война и в нея врагът си е враг въпреки всичко и двамата взаимно се застрелват. „Нема мой, нема твой, всичко пуца на месо.“, казва Чики. Остава раненият върху мината в очакване на смъртта.

Валери Йорданов и Филип Аврамов играят неистово, отдадени до последен дъх, но похвалните им усилия са ощетени от режисьора. Стоян Радев не се справя с психологическия реализъм, заложен в този текст, който при това е особено важен за сцената поради спецификата на театралното изкуство. В постановката агресивно се набляга на външните неща, а не на вътрешното движение. Затова и Йосиф Шамли става безпомощен да изцеди нещичко от без това безцветната си роличка. А можеше повече, много повече. Сега, накрая не си равнодушен, а някакси незадоволен и оставаш с впечатлението за много шум за почти нищо.

P.S. „Аскеер“-а на Йосиф Шамли няма да го коментирам. Аз казах, каквото имах да казвам.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Май 2016 г.

София

Книгата на Екатерина Томова „Забравени от небето“ много пъти е влизала в театъра. Но всички помним едно от тези техни сливания, онова, в което Мама Злата (Златина Тодева) събра целият свят в малкото пространство на Театър 199. Затова и всяко следващо стъпване на „Забравени от небето“ на сцена поставяме под съмнение, поглеждаме го с леко недоверие и доста голямо предубеждение. Не можем да се освободим от спомена. Досега.

Тръгнах и аз в една снежна виелица да гледам проекта на Театър „Грифон“ с чувството, че пропилявам поредната си вечер в този невероятно слаб театрален сезон. Млад актьор и моноспектакъл са трудно съвместими, пък отгоре на всичко и целият екип млад. Така нещата стават просто непосилни. Но както казват някои мои колеги, аз съм „бройкаджийка“ и съм готова да загубя времето си, за да се убедя с очи, уши, сърце и разум. И ето ме в Столичната библиотека на „Забравени от небето“, моноспектакъл на младия актьор Светозар Кнезовски – Заро и младите му съучастнички Кристина Бояджиева (режисьор), Весела Вълчинова (сценограф)и Бистра Диляноф (музикална среда). И още отсега ще кажа нещо, което би трябвало да оставя за накрая – Мама Злата беше там, но като вдъхновение, не като спомен. Защото това е друго представление и всякакви асоциации са невъзможни и биха били спекулативни. Не само и не толкова заради привнесените от Светозар Кнезовски текст и герой.    Те просто спояват,  доближават до нас днес и оправдават съприкосновението ни с чудото „Забравени от небето“.

Сценичното пространство, сиреч декорът – аскетичен, точно толкова, че да попаднеш в Родопа планина, истинската, а не онази с луксозните хотели, СПА-центровете и басейните. Две-три черги, малко трикрако столче с преметнат чембер, което за кратко става козичката на баба София, домашен олтар с кандило от ония времена, няколко дървени копанки с пясък, за да приемат свещите на гробищата и ясно сините очи на дядо Мануш, изпълнени с почуда, доверие, мъдрост и благост, въпреки, че е кукла на конци. И усещаш аромата на поляните, чуваш звъна на чановете, в Родопа планина си. Църковна музика, обзема те чувство за святост. Актьорът в гръб на колене в началото в безмълвна молитва, а после простичко се моли на „Господко“ за закрила на България, за народа, всъщност ,усещам го, зная го – за мен.

И започва да разказва Момчето (героят на Светозар Кнезовски) сладкодумно за това как е попаднал и заживял в затънтеното родопско селце и за столетниците – автентичните герои на Екатерина Томова. Преобразява се в тях и ти ги виждаш и чуваш, чувстваш ги и вече не забелязваш пуловера, мъжките панталони и брадата. Изповядват се старците и те боли, и тъгуваш, и се усмихваш с умиление за загубите на бързо отминаващото време, за нещата, които постепенно то взима със себе си и за това, което остава за лапите на Смъртта, за небето и звездите, които са направени да приютяват душите на хората след края. И дядо Мануш, бродещ по света, чиято душа го дърпа към безкрая на морето, на всемира, а той иска в пазвата на Родопа планина, у дома, при своите. Дядо Мануш, куклата. Всички сме марионетки в ръцете на съдбата поне в тоя живот и не случайно е казано: „Човек предполага, Господ разполага.“ И интимно тихият глас на Борис Христов ни обгръща с мисли за човека и неговата душа. Баба Тъжина пали свещи на гробищата и разговаря със звездите-души, а баба Дафина си уговаря среща със Смъртта. Космичното е в нас. Ние сме Космосът.  Гледаш и слушаш в захлас Актьора, който не е себе си, а е всички тях и много други. Удивително превъплъщение за миг от Младото в мъдрия Столетник, който говори с вечността. Вярваш му омагьосан, „чуваш“ дълго след края песента му. И знаеш, че всичко това е мислено, мислено, изпипвано, извайвано, работено, а се излива ей така, като планински поток.

„Забравени от небето“ на Светозар Кнезовски. Представление за съкровищата и чудесата дълбоко вътре в нас, които можем и да не открием, но ще е жестоко да живеем и да умрем без да сме се докоснали до тях.

Даниела Стрелкова-Дянкова

февруари 2012 г.

Не само любопитство, но и доста притеснение изпитвах, отивайки да гледам постановката „Крадецът на праскови“ по мотиви на едноименната повест на Емилиан Станев на камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“. Притеснението идваше от предишния, неуспешен опит на режисьора Бойко Илиев да пресъздаде духът на романа на Димитър Димов „Осъдени души“ на театрална сцена. От него се получи сълзливо преживяване за домакини. Какво ли е станало сега?, се питах. Приятна изненада, би било твърде меко казано, за да опиша професионалното си удовлетворение от спектакъла „Крадецът на праскови“. Гледах го два пъти и с удоволствие бих потретила, защото всеки път откривам нещо ново, интересно и заслужаващо адмирации. Бойко Илиев не само постига свой личен успех с тази си най-добра постановка, но представлението е и едно от най-успешните за сезона. Тук преживяването е разтърсващо и дълбоко, чувствата и мислите остават дълго след този час и нещо, прекаран в театралния салон, вълнението е истинско и искрено. Драматизацията на Бойко Илиев не просто се докосва, а плътно навлиза в света на Емилиан Станев, такъв, какъвто го помним, знаем и разбираме.

От векове театралните специалисти се питат за какво е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир – за любовта или за омразата? Същият въпрос буди и произведението на Емилиан Станев „Крадецът на праскови“. В решението на Бойко Илиев отговорът не е еднозначен. По-скоро става дума за сблъсъка на два светогледа, ставащи все по-непримирими един към друг в опитите си да се помирят. И развръзката е съвсем естествена. Без компромиси.

Декорът и костюмите на Нина Пашова без да шашват и потрисат с нещо изключително, чудесно изпълняват задачата си напълно да слеят сценичното пространство с действието и колизиите, които протичат в него. Имаш чувството, че извънградската колиба и градината с праскови просто не биха могли да бъдат други – уют, хармония и носталгия, тъга…

Поздравления за музиката на Иван Лечев. Лирико-поетична, тя не само се появява много на място и допълва цялостната атмосфера, но и се превръща в още едно действащо лице, което e в пълен синхрон с останалите, най-вече с тези, чиято вселена приемаме за наша. Един немаловажен акцент. И тук липсата на сълзлива мелодраматичност заслужава да бъде отбелязана.

А сега – актьорите. Които всъщност са и най-важните в тази психологическа драма. Ще повторя някои думи, използвани дотук. Правя го не от безсилие, а от желанието си да подчертая достоинства. Синхрон. Сливане. Хармония. Екип в буквалния смисъл на тази дума и всичките й значения. Не само един за всички и всички за един, но и всеки със своята индивидуалност и уникалност.

Като Лиза Аня Пенчева блести с неотразима светлина, различна, непозната, нова. Бавно, постепенно и почти незабележимо развива образа си от покорната, измъчена, примирена и безразлична жена в откриващата надежда в безнадеждността героиня. Придава и на страданието, и на щастието зрялост и мъдрост, неподозирани стойности. Красива е, но не само, одухотворена е, но не само, земна е, но не само… Обръща внимание на дребните неща – детайли, нюанси, мимики, жестове, потръпвания, паузи… Милва, гали, извайва, изпълва образа докрай. До нея пълната й противоположност Полковника на Мариус Донкин е недосегаем властелин и педант, груб до жестокост, ограничен и сляп за истинското в живота. Но актьорът го дарява и с чисто човешки измерения, само мигове, които като че ли го плашат и той бързо се затваря в по-силната си същност. Мариус Донкин заслужава овации за героя си, защото бяга от едноплановостта и го прави сложен и едроскроен. Макар че трудно издържа конкуренцията му, Юлиан Вергов, въпреки голямата си популярност, именно тук, в „Крадецът на праскови“ с военнопленника Иво осъществява най-доброто си постижение. Мъжественост и топлота, доброта и простота са преплетени в образа му. За съжаление, както винаги мястото започва да свършва и не мога да отдам заслуженото внимание на изпълнителите на поддържащите роли – Марин Янев (Учителят), Стоян Пепеланов (Ординарецът) и Ванча Дойчева (Майката). Но без направеното от тях тримата, „Крадецът на праскови“ в Народния театър нямаше да бъде това, което е – едно невероятно стойностно и силно въздействащо представление.

Даниела Стрелкова-Дянкова

януари 2009 г., София

Признавам, че не е сред любимите ми драматурзи. Но не отричам, че е създал шедьоври. Наричат го „бащата на съвременната драма“ и казват, че е най-поставяният автор в света след Шекспир. В това, последното не съм съвсем убедена. Шведският литературен историк Мартин Лам пише, че творчеството му „е Рим на модерния театър – всички пътища водят към него… и от него.“ Сещате се вече. Става дума за Хенрик Ибсен.

В луксозната и много уютна нова камерна зала на Театъра на Българската армия „Миракъл“, открита в края на миналия сезон с „Откраднати разкази“ на Доналд Маргулис, постановка Красимир Спасов и с изумителната Меглена Караламбова, се играе „Жената от морето“ на норвежкия драматург. Василена Попилиева, режисьорката на представлението, направи ярък и запомнящ се дебют на професионална сцена с „Вампир“ на Антон Страшимиров в театър „София“. Така че очакванията ми от нея бяха големи и тя в голяма степен ги оправда. Обикновено в рецензиите си започвам с декора, защото спокойно го разглеждам, докато чакам да започне представлението. Така беше и снощи. Сив, дървен подиум, пилон, няколко места за завръзване на акустиращи лодки, стените, изрисувани с бурно и тъмно море и мрачно небе и… една люлка. Само това. Този избор на сценографката Даниела Николчова е много по-красноречив, отколкото би бил твърде конкретният и буквален дом на семейство Вангел. Всичко е много изчистено и цветовете, а на моменти и осветлението носят усещането за студенина, за хладен повей.

Василена Попилиева е създала интересна, сериозна и вярна на автора постановка на „Жената от морето“ (или „Морската жена“ в по-старите преводи на пиесата). Водещ за нея е бил фактът, че това е психологическа драма и че действието й е по-скоро вътрешно.

„Морето има магнетична власт. Копнежът по морето…Морето въздейства със сила над нечии настроения, то действа със своята воля. Морето може да хипнотизира.“, пише в предварителните си бележки към пиесата Ибсен. Влиянието на морето е погълнало Елида Вангел (Гергана Плетньова). Копнежът й за него изразява копнежа й за свобода. Усеща брака си като затвор, живее с миналото, със странния ритуал, с който се е врекла на Непознатия моряк, изчезнал някъде в морската шир. Той се завръща и тя получава свободата си, физическата си свобода, но не към нея са отправени стремленията й, страстите й, любовта й. Бори се за вътрешната си свобода, за пространство за душата си, за необятни хоризонти за индивидуалността си. Затова е обсебена от морето. Люлката е символ на неспокойствието й, на несигурността й, на неувереността й, на крехкото й душевно равновесие. Заслушана в шума на раковината, тя мечтае за собствена воля, за неизвестното и непознатото, за право на избор. Според мен Гергана Плетньова е малко неопитна и недостатъчно зряла за образа на Елида Вангел. Затрудняват я по-дълбоките психологически пластове и нюансирането, което те изискват. Но пък от друга страна младата актриса се отдава напълно на героинята си, посвещава й се и с това компенсира до голяма степен останалото.

Люлката обаче за Болете, дъщерята на д-р Вангел, очарователната Десислава Касабова, има своята обикновена, първична функция, макар че и тя е със своята драма.

Тук мъжете не са толкова важни. Д-р Вангел на Георги Кадурин е добър, но традиционен. Подобен е и Арнхолм на Владислав Виолинов. Люнгстрен на Йордан Ръсин е или несполучливо режисьорско решение, или е откровено слаб. Специално оставих Тигран Торосян (Непознат) за накрая. Не мога да разбера защо режисьорите не забелязват този страхотен актьор и той се губи в малки, незначителни ролички. Защо доста семплият му брат Ованес Торосян се радва на популярност и много роли? Хора, слепи ли сте?

А колкото до „Жената от морето“ на сцена „Миракъл“, достоинствата й си струват да бъдат видени и оценени.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2016 г.  София

Излезе „Арт“ на Ясмина Реза в Сатиричния театър. Пропуснах премиерата. Беше преди три сезона. И както често става в подобни случаи,  започнах все да отлагам кога да го гледам. И така… чак досега. Отлагах и по две съвсем конкретни причини. Боях се да не си разваля вкуса от невероятното представление на Пламен Марков в Малък градски театър „Зад Канала“ с Атанас Атанасов, Иван Петрушинов и Владимир Пенев, което се играе вече 15 сезона. Освен това съм много резервирана към мечките в театъра, защото някои от тях правят доста долнопробни и комерсиални боклуци. Затова не бях сигурна, че именно този екип, Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, като изключвам режисьора Антон Угринов и донякъде сценографа Никола Тороманов и композитора Калин Николов, може да ми даде нещо ново, интересно, находчиво. И съжалявам за пропуснатото време.

„Арт“ е първата рожба на продуцентската къща на тримата приятели актьори. Избират пиесата на Ясмина Реза, защото в нея става дума също за трима приятели отпреди 15 години, каквито са и те. Опасно начинание е за един актьор да играе себе си. Така че незнам дали приятелството им е помогнало, но таланта и професионализма – със сигурност. Както и режисьорът Антон Угринов. Той се „крие“ зад актьорите, но присъствието му се усеща стабилно, уверено и категорично, съумял е да ги увлече в стихията си и да извлече най-доброто от всеки от тях. Личи си, че освен решение, им е дал и свобода.

Дългогодишна дружба е поставена на кантар. Ябълката на раздора е картина, която си е купил дерматологът Серж (Захари Бахаров) за ужасно много, за неприлично много пари. На пръв поглед – нищо чак толкова лошо. Но платното на прочут художник е изцяло бяло. Такъв е и декорът на Никола Тороманов. Върху черното на естественото „облекло“ на сцената всичко е бяло – мебелите, стената… Сценографът майсторски играе с нюансите на белия цвят. Подчертава абсурдността и комичността на прескъпата картина. Но абсурдна и комична ли е само пиесата? Категорично не. Покупката е само поводът на „бял“ свят да излязат стаените дълбоко противоречия между тримата приятели. Прямият, директен и малко суховат Марк (Юлиан Вергов) нарича творбата „лайно“ и е непримирим в оценката си. Докато Иван (Владимир Карамазов), по-обикновен, малко наивен, дори привидно глуповат, не преуспял в живота, въпреки че е шокиран от видяното, се опитва да разбере приятеля си и да приеме факта, че щом тази картина му доставя удоволствие, вида й и парите нямат чак такова голямо значение. Владимир Карамазов буквално извайва образа на добряка, толерантния, сговорчив Иван. Обръща голямо внимание на детайлите в поведението си, присъствието му е ярко и впечатляващо. Монологът на героя за сватбените му вълнения и проблеми е изключително забавен, смешен и искрен.

Звучи музиката на Калин Николов, жива, модерна, жизнена, активна. А приятелите стоят пред картината и покрай това безкрайно гледане и обсъждане се разкриват много неща, за тях, за отношенията им, наяве изскачат сериозни различия, всякакви негативни натрупвания. Марк и Серж като че ли не могат да се примирят с другостта си и с повод и без повод се дърлят помежду си. Иван се опитва да балансира, докато и двамата се нахвърлят върху него, нещастния, неуспелия, безперспективния. И изведнъж престава да бъде смешно. Стига се дори и до омраза и като че ли до край на приятелството. Все пак всички правят компромиси и то остава. Но никога вече няма да е същото. А може би то никога не е било…

На тримата приятели актьори обаче им се е получило представлението.

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2016 г.

София

Режисьорът Теди Москов винаги е бил изключително противоречива творческа личност в българския театър. Около него се чуват викове от „осанна“ на тези, които го намират за забавен, изобретателен, с невероятно въображение и чувство за хумор, до „разпни го“ на онези, които го смятат за скучен, повтарящ се и че като си гледал един негов спектакъл е достатъчно, все едно си видял всичките му постановки. Сега при срещата му със сицилианеца Луиджи Пирандело на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, откриваме един неочакван, различен и нов Теди Москов.

„Пирандело е източник на голяма гордост за  нас италианците. Той е авторът, който смени лицето на театъра на ХХ век, без неговия гений щяхме да изглеждаме по-малко сложни…“, пише режисьорът Франко Дзефирели. Други театрални специалисти откриват във фарсовите елементи на драматургията му намек за и наченки на появилия се по-късно театър на абсурда. Но за съжаление не може да се каже,че българският театър е отделил заслуженото от него внимание на Пирандело. Постановките на пиесите му не са много чести в историята на театъра ни, но със сигурност в нея ще остане една, която се е превърнала в знакова и емблематична – „Хенрих IV“ на починалия неотдавна режисьор Енчо Халачев в Народния театър с участието на великолепния и незабравим Апостол Карамитев.

Но сега става дума за пиесата на Пирандело „Каквато ти ме искаш“, появяваща се за първи път в България като преводът е поръчан специално от Теди Москов на актрисата Ернестина Шинова. Творбата е била вдъхновена от действителния случай в следствие на Първата световна война, познат в съдебните анали и в медиите като „случаят Брунети-Канела“, интересът, към който не отслабнал повече от 40 години.

Първото особено ярко впечатление, което прави постановката на Теди Москов е визуалната й среда, чието решение е на самия режисьор като негови съмишленици и съавтори са художникът Чавдар Гюзелев и костюмографката Свила Величкова. Влизайки на голямата сцена, където е настанена, публиката се изправя на сантиметри от голям, прозрачен екран, който е използван не само по предназначение, но и като стена, зад която са актьорите. Декорът е в дълбока перспректива сякаш е отправен към отвъдното на миналото. Освен, че се прожектират образи, през цялото време на тази първа част по завесата трепкат бели петънца като на стара филмова лента. Зад нея всичко е черно-бяло или по-скоро в различни нюанси на сивото. Непознатата (Снежина Петрова, която за първи път се среща с Теди Москов и играе чудесно, както винаги), е попаднала в дома на известния писател Карл Салтер (Стоян Алексиев) без съзнание за собствената си идентичност, без спомени, без представа за бъдещето, надянала маска, непозната за самата нея. Появява се неизвестен мъж и нещата постепенно започват да се разплитат донякъде, което става във втората част в директен контакт с публиката и синьо-зелена окраска, перспективата е още по-дълбока. На сцената са и роднините: бившият съпруг Бруно Пиери (Цветан Алексиев), леля Лена (Жорета Николова), чичо Салезио (Марин Янев), сестрата Инес Маспери (Вяра Табакова) и други познати.

В случая Първата световна война е довела до тоталното объркване на героинята, но конкретният повод може да бъде всякакъв друг. Пиесата и постановката, повтарям, в съвсем неочаквана за Теди Москов естетика и стилистика са за човешката идентичност, за съзнанието и знанието за самия себе си, за евентуалната лъжовност на маските, които надяваме в търсене на тази идентичност и сменяме с надеждата, че всяка следваща е истинската. Какъв е импулсът да търсим и да променяме? Желанието да бъдем приемани, обичани, харесвани? И може ли да се постигне еднозначен резултат, еднозначна реалност? Сметкаджийство, лични интереси, измами, алчност. А човечността, истината? Краткото като времетраене представление синтезирано и силно наситено с вътрешна енергия събира всичко това и още много. Актьорският екип е хем сплотен, хем изграден от строги индивидуалности, в съзвучие и с отделни бляскави арии. Това още са: Никола Додов (Боффи), Илияна Коджабашева (Моп), Сава Драгунчев (Силвио Маспери), Елена Телбис (Дементната) и др.

„Каквато ти ме искаш“ е явление в театралния ни сезон дотук. Поздравления, г-н Москов!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2014 г.

София

След наградите „Аскеер“ за поддържаща женска роля на Донка Аврамова-Бочева за ролята на Мартирио, Жана Рашева за ролята на Понсия, Лиляна Шомова за ролята на Магдалена, Николина Янчева за ролята на Адела, Филипа Балдева за ролята на Ангустиас и Яна Кузова за ролята на Амелия и за най-добро представление,  „Къщата на гнева“ в театър „Възраждане“ на режисьорката Диана Добрева трябваше да получи и отличието на Съюза на артистите в България „Икар“ за музика, за което беше номинирано. Трябваше също така да бъде удостоено и с „Икар“-и в други категории, защото напълно ги заслужава. Обаче журито на Съюза предпочете спектакли със съмнителна стойност. Но да не си разваляме настроението, говорейки за тях. Не си струват усилието.

В „Домът на Бернарда Алба“ великият испански поет и драматург Фредерико Гарсия Лорка разказва една история, спомен от детството му, прототип са му хората от съседната къща. Бернарда се връща от погребението на мъжа си заедно с петте си дъщери и по стара традиция в испанските села, обявява осемгодишен траур. Пиле не може да прехвърчи през зидовете на къщата. Само на най-голямата сестра Ангустиас е разрешено нощем да се среща на прозореца си с годеника си, много по-младият, красив Пепе Ел Ромеро. Пиесата е последната от селската трилогия на Лорка, включваща „Кървава сватба“ и „Йерма“. Тя е и последната творба на автора, който малко след като я завършва е зверски убит от франкистите. На сцената на Театър Българска армия се играе постановката на Диана Добрева „Йерма“. Дали ще направи и „Кървава сватба“?

В текста на „Домът на Бернарда Алба“ Диана Добрева умело е вплела и стихове на Лорка, Мигел Ернандес, Рафаел Алберти и други испански поети. Освен това нейна работа са костюмите и сценографията на представлението, за която, твърдо убедена съм, трябваше също да получи награда. Променила е заглавието на „Къщата на гнева“, защото нейната къща е изпълнена с и буди гняв. В нея бушуват чувства, емоции, копнежи, страсти, борби, любов и омраза, завист, ревност, отчаяние и надежда, въобще живот и смърт. В едно интервю режисьорката казва, че в спектакъла я занимава темата за диктатурата и може би за това, за да направи Бернарда още по-властна, жестока, сурова и деспотична, е поверила ролята на мъж, актьорът Георги Златарев. Една находчива и сполучлива идея. Но за мен постановката е не само и не главно за диктатурата, а по-скоро за нейната противоположност – свободата. Всичко в нея крещи и вие, жадува за независимост, за простор, духовен и физически. В малката заличка на театър „Възраждане“ декорът е задушаващ. Черен кръст с дупки, под който се движат героините, показвайки се оттук оттам. Тъма и мрак. Приглушено, насочено осветление, акцентиращо върху мистиката и подтиснатостта, които витаят на сцената. Подчертава ги не само играта на актрисите, но и великолепната музика на Петя Диманова.                                        Усещането е зловещо. Няма ги ярките бликове, помпозността и визуалната вакханалия от другите постановки на Диана Добрева. Тук всичко е също стилно и естетско, но е мислено в дълбочина, за да ни погълне бездната, в която живеят петте млади жени, да усетим докрай трагичната им съдба, да се изпълним със стремежа им към свободна воля, да изпитаме и гняв, и жал. Актрисите като че ли се молят, като че ли свещенодействат сякаш опиянени от страданието си. Трудно е да се открои една от тях като по-добра и затова не случайно „Аскеер“-а е за всички. Но за мен много интересна и извайваща плътен образ е Жана Рашева в ролята на слугинята Понсия. Нейният разказ за срещата между двама млади прелива от еротика и сласт и се превръща във въплъщение на стремежа към свобода, на жаждата за любов и човешка топлинка. Макар и мигновенни да са появяванията на Ивет Радулова като лудата майка на Бернарда, те остават трайни следи и силно впечатление.

Жегата тегне над домът на Бернарда Алба. Раздори го разкъсват. Мъката го изпепелява. А смъртта се прокрадва, за да го погуби.

Навън, всичко и навън. И свободата, и светлината, и щастието, и живота. А нас близо два часа ни обгръщат мрак, пустота, страдание, гняв, чувство за трагична обреченост, смърт. Да, всичко това е представлението „Къщата на гнева“. Но зрителят си излиза от него вдъхновен, облагороден, изпълнен с радостните трепети от докосването до висотата на изкуството.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2016 г.

София