Категория: Рецензии

Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.

Истината и лъжата, доброто и злото, миналото и настоящето, бъдещето, илюзиите и реалността и от античната драма – изкупването от децата греховете на родителите им. Тези неща най-общо се съдържат в прочутата и разтърсваща психологическа пиеса „Дивата патица“. Тя, според режисьора „…е и предчувствие за епохата на самонаблюдение, в която живеем и в която да снимаш замества това да живееш.“ Копия, копия, безброй копия. Къде е действителното? Къде е оригиналът? Като че ли се е загубил някъде…

Декорът на Никола Тороманов разсича на две сценичното пространство. Фотографското студио в дома на Ялмар, модерно оборудвано и с много плаки на портрети на любимата му жена Джина Екдал (Ана Пападополу), а в дъното – екран, на който се прожектират отвреме навреме кадри от партито на бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и на ранената дива патица. Костюмите са негови и на Елис Вели – модерни, също днешни.

Звучи напрегнатият ритъм на музиката на Асен Аврамов, не случайно отличен с толкова много награди. Олицетворява сблъсъка на едните и другите, на богатите (вечният социален акцент на Ибсен) и истинските.

От първият миг бях запленена от Цветан Алексиев (Грегерш Верле). Поразяващо присъствие. Като пръст на съдбата, като демон на истината, жестока и страшна. Актьорът се втурва към образа си стремглаво, фанатично, с убеденост и вяра, че това е справедливостта, че така трябва да бъде и докрай не осъзнава разрушителната си сила. До него Иван Бърнев, фотографът, търсещият, приятелят от детството, любящият съпруг и баща, сравнително доволен от ежедневието, неподозиращ миналото. Малко наивен, доста духовен, преживява покъртително драмата си, сбогуването с надеждите… Ана Пападополу му е достойна партньорка и чудесно се справя със сложността на образа си. И слънчицето – Елена Телбис (Хедвиг), нежна, изящна и невинна, докато истината не я прекърши, не погуби младостта и живота й. Очарова ме това момиче още с първата си роля и с всяка следваща! Убедена съм, че в небето на театъра е изгряла нова звезда! (извинете ме за шаблонния израз!)

Идеята на Крис Шарков в сцената на раздялата, Ялмар и Джина да се снимат едновременно един друг, е блестяща. Остава ли ни нещо в живота, освен копията?

Даниела Стрелкова- Дянкова

Февруари 2019 г., София

P.S. Снощи пак бях в Народния театър. На Деян Донков не му стигна, че унищожи Бекет с опита си върху „В очакване на Годо“, но сега и посегна към Пинтър и „Любовникът“ му. Ужас и безумие! Кой му дава на този човек да се упражнява така бездарно? Жалко, че учител му е професор Крикор Азарян. Да си до него и да не прихванеш нищо… Просто нямам думи! Добре, че беше музиката на Емилиан Гацов-Елби, че да издържа докрай!

Блог за театър

Спектакълът „Дебелянов и Ангелите“ на Пловдивския театър те поглъща като бурно море, оставя те без дъх и остава в теб за дълго, може би – завинаги. Изписаха се много красиви думи за него, но те не стигат. Защото театърът е преживяване, което не винаги се случва. Тук обаче преживяването е пълноценно, пречистващо, вдъхновяващо, богато и сложно.

Сега малко статистика. Пиесата е написана от Александър Секулов и обхваща последните десет дни от живота на поета, който загива 29-годишен на Южния фронт на Първата световна война. Използвани са части от книгата „Слепият градинар“ на проф. Валери Стефанов, откъси от книгата на полковник Борис Дрангов „Помни войната! Съвети за строеви офицери“, много документи и писма на Димчо Дебелянов. Но дали това е за войната и него, за смъртта, която тя носи и поезията? За мен връзката с действителните лица и събития е по-скоро привидна, по-скоро повод да се тръгне от конкретното, за да се достигне до едно много по-голямо, по-значително и по-общочовешко обобщение. И затова не случайно веднага в съзнанието ми изникнаха романите и сборникът с разкази „Врагът“ на Ерих-Мария Ремарк за Първата и Втората световни войни. Мисля си не толкова за Дебелянов, поезията и войната, колкото за обикновените хора, смъртници по бойните полета и доживелите мира, смазани, унищожени, завинаги белязани съдби и духовността, която тлее и се разгаря в човешката душа, духовност възвишена, духовност скромна, тиха и носеща светлина, хармония и надежда.

Режисьорка на представлението „Дебелянов и Ангелите“ е Диана Добрева. Не ми допадат част от постановките й – прекалено мащабни, някои дори леко грандомански, облечени в една разсейваща пищност, красиви, но им се губят съдържанието, смисълът, идеята, посланието. Тук въпреки че стилът е същия, нещата са различни. От него е взето най-стойностното, най-ценното. Визията е завладяваща, картинна, обрана, без излишества, с мярка и така смисълът излиза на преден план. За това несъмнено голям принос има авторката на сценографията и костюмите Мира Каланова. Графичност, сивота, мъгла (дим), стръмна пътека, която надолу се разширява, пътеката на Ангелите. Пътека към нищото, към отвъдното. А може би – Голгота. Останалото наоколо е тъмнина. Усещане за кал. Фронт. И броди из мрака Слепият градинар (Добрин Досев), символ на грозното разкривено лице на войната, но и на мъдростта. Младият Ненчо Костов (Дебелянов) грее в устрема си към смъртта. Не мога да спомена всички актьори – българските войници, немския и френския, гръцкия селянин, любимите на поета, майка му… общо 17. Всички те се раздават докрай. Има обаче един малък проблем, но поправим – на някои от тях в дадени моменти не им се разбира какво говорят и рецитирането също е слабо място, особено това на стихотворението на Кирил Христов.

Музикалната картина на Петя Диманова е невероятна, ту гали слуха, ту го оглушава. Звуците са ту нежни, ту зловещи. Тътена на войната. Те въплъщават поезията на духа и нищетата на духа. Обгръщат те.

И финалът! Бравурен, стягащ сърцето, спиращ дъха. Изключителен. Срещата на всички загинали, и наши, и врагове, отвъд смъртта. Мъже вече в бяло си прощават с усмивка. Поклон!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Февруари 2019 г., София

Блог за театър

            Не съм гледала всичките моноспектакли на Мариус Куркински, но от тези, които съм видяла най-много обичам „Сънят“ от Джулиан Бърнс и „Сътресение“ от Николай Хайтов. Навремето те ме потресоха. Писах за тях с изгарящо чувство на въодушевление.

Сега изпитвам същото чувство и се страхувам дали ще съумея да постигна нивото си от предишните две рецензии. Мариус Куркински пак се върна към Николай Хайтов. Моноспектакълът му „Черното пиле“ е изграден отново  от три разказа на един от най-българските разказвачи. Този път на пръв поглед те като че ли нямат връзка помежду си. Той обявява заглавието на всеки един. Като три глави от една книга. Свързва ги богатата българска душевност, чийто вдъхновен майстор познавач е авторът. Мариус Куркински го попива и преобразява в живот.

Сцената е, както винаги пестеливо подредена. Малки блещукащи фенерчета отпред. Три стола, подредени един зад друг, две дървени платформи и две фотопана на птичи крила. Невероятно измисленото осветление по време на представлението допълва сценичното оформление, атмосферата.

Високоговорител казва за мобилните телефони и спектакълът започва. Появява се първият селянин със сако и таке и обявява разказа – „Мерак“. И попадаш в друг свят – там, високо в планината при кошарите. Героят ни повежда из една приказка за любовта. Сладкодумен, разсмиващ ни до сълзи, актьорът описва красотата на балкана и как коча ухажва овцата. Не е като при хората, по-хубаво е, по-истинско, нежно, романтично, с внимание и обич. Хората има доста да се учат от животните. Много наблюдателен, героят описва тънкостите, подробностите, нюансите… Забравяш, че си в салона, с теб е само той, така те е приковал. Говори ти за разкаянието, за съжалението за това, че нищо не може да се върне назад, за суровия живот. Чистосърдечно, мъдро, дълбоко.

Миг. И идва „Пазачът на овесената нива“. Ново сако, ново таке. Нов образ. Той вече не е само смешен, но и ироничен, дори тъжен. Сблъскват се селския живот и градския, здравия селски разум и градските глезотии. Споделя проблемите си, тревогите и болежките си. Хората, най-близките му  причиняват мъка: „опразниха ми тия хора сърцето“. И същевременно пред мен е жилавия селски характер, който преборва всичко, дори смъртоносната болест. Работливият последен овчар има нужда да прави нещо, да се труди, да се чувства удовлетворен и посажда овесената нива. Походката вдървена, движенията му старчески, но с настървение варди нивата си, която го спасява от така мъчителното безделие. И сега Мариус Куркински те омагьосва, омайва и съвсем се забравяш. Пак сте само ти и той.

В дюкянчето на Гогоша долитат два черни коса. Започва „Черното пиле“. Историята е за сиромашията в малкия градец. Тъжната чаршия се усмихва, когато двете черни птици оправят алъш вериша на дюкянджиите и с песента си развеселяват мрачното им ежедневие. Всичко оживява, възражда си. Но радостта е кратка. Издъхват косовете заедно с Гогоша и настъпва всеобща скръб по замлъкналата птича песен. Драматизмът извира от цялото същество на актьора, той подчертава символите и им дава конкретен образ. Метафората е разпознаваема и ясна. В началото бяха сълзите от смях, а сега леката усмивка е през сълзи.

А музиката на Емилиан Гацов през цялото време, макар и пестелива е изключително подходящо избрана, ту игрива, ту нежна, ту драматична, тъжна.

Свърши. Искам още. Не ми се излиза от театралния салон. Мариус Куркински ми подари една прекрасна вечер, за която съм му безкрайно благодарна.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

Плагиатствам от самата себе си. „Страх от нежност“ бях нарекла едно свое интервю преди доста години с писателя Цветан Марангозов. Сега това заглавие пак ми е нужно, защото го намирам за най-подходящо за представлението на Пловдивския театър „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“, постановка на Ованес Торосян, който с нея тръгва по пътя си на дипломиран режисьор. Авторът на пиесата Джон Патрик Шанли е световноизвестно име в драматургията, сценаристиката и режисурата, но стъпва за първи път на българска сцена. Носител е на „Оскар“ за сценария на фирма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж и награди „Тони“ и „Пулицър“ за пиесата си „Съмнения“, която екранизира с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман в главните роли. Ованес Торосян открива тази трагикомедия чрез колегите си Параскева Джукелова, неин преводач и Малин Кръстев, които преди време не са успели да осъществят желанието си да я реализират на сцена. Макар и писана през 80-те години на миналия век „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“ е като че ли токущо излязла от компютъра на драматурга. Питате се какво общо има синьото море с танц на апашите? Този танц е вихрен танц за двама, изпълнен със сцени на насилие и произхожда от парижката ъндърграунд култура от началото на ХХ век. А героите на нашата пиеса са именно такива.

Действието се развива в един бар в Бронкс, най-опасния квартал в Ню Йорк. Не ви трябва да ходите там. Минавала съм през него с кола – страшно е, зловещо и мъртво. Питала съм се как може човек да живее в Бронкс и съм си отговаряла, че всъщност е по-добре да не знам.

Героите са двама млади, Роберта (Каталин Старейшинска) и Дани (Георги Гоцин), отхвърлени още с раждането си от обществото, живуркащи без надежда, непонасящи сами себе си и опасни, стигнали до предела на всичко в тоя живот. Морето ги покрива черно и бушуващо. Примирено чакат да се удавят. Може би изходът от „шибания живот, в който нищо не се  случва“ е самоубийството. Окаяни, груби, избухливи, той насилник, тя с чувство за вина, не съм сигурна дали трябва да им съчувствам или трябва да ги обвинявам.

И все пак колкото и невероятно да ви се струва, това е пиеса за любовта. Любовта, която прави морето синьо и спокойно, красиво и слънчево. Сред тъжната действителност постепенно като Афродита от морските дълбини излиза тя.

„Дани и дълбокото синьо море“ е актьорска пиеса и макар че заслугите му са огромни и личат, Ованес Торосян се отнася с уважение към този факт. Работил е задълбочено и обстойно, анализирал е и е тълкувал всяка секунда от действието. Избрал е актьори с качества и особено подходящи за този текст. Не случайно Каталин Старейшинска е номинирана за „Аскеер“ за „изгряваща звезда“. Колкото и да се мъча, въобще не мога да измисля друга актриса така подходяща за тази роля. Тя те грабва още от първия миг, сама с гръб на празната сцена (сценографско решение и костюми Маргарита Данчева) с всяко рязко движение или помръдване дори, приковава вниманието и внушава. После смешна с насечения си говор, примигването и нестабилната си стойка. Хем се променя бавно, хем изведнъж става съвсем друга, споделя открива се, става истинската, от която самата тя се страхува, пази се и бяга. Танцът й е така искрен, така жив, така автентичен и като че ли падат пластове мъка. Актрисата разкрива романтичната, нежната и чувствителната същност на героинята си. При Георги Гоцин преходите не идват така естествено, но е добър партньор. Неговият герой също се преобразява. Когато двамата си говорят, като че ли се учат на любов, на взаимност, на близост и достигат момента, когато започват да виждат сърцата си. Поезията е сурова, но все пак е поезия.

Гледах два пъти представлението, веднъж на Камерната сцена на Народния театър и веднъж на мъничката сцена на театър „Възраждане“. И колкото и невероятно и абсурдно да звучи, по-големите пространства в Народния театър я разкриват по-добре, всичко, което бушува в душите на героите, взривовете им, могат да се разгърнат цялостно. Но, за който не го е виждал, няма да има такова голямо значение.

Трябва да кажа нещо за  финал и се чудя какво. Може би: не се страхувайте от нежността.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

            Чели ли сте приказките на Оскар Уайлд? Приказки за пораснали деца. Те винаги са ме омайвали, мъдри, дълбоки, поетични, нежни, поглъщат те и никога не можеш да ги забравиш. Ако сте ги пропуснали, много сте сгрешили и трябва да се поправите. Намерете ги и четете, отдайте им се. Една от тях е омагьосала театралното изкуство и режисьорът Мариус Куркински я пресъздаде на сцената на Театър 199.

„Рибарят и неговата душа“. Влизаш в театралния салон. Сядаш на мястото си. Поглеждаш към сцената… вече си в приказката преди още да е започнала. Стар дървен шезлонг, върху него дълъг бял шал (има и такъв червен и режисьорът заедно с актьорите умело ги обиграва) и… шумът на морето. На брега си. С простички средства декорът на Петя Стойкова оживява и е съразказвач на историята. Жуженето от разговорите на зрителите изчезва, заглушено от морските вълни. Вече 13 години тези вълни обливат сцената на Театър 199. Дълъг живот за театрално представление. Гледах го на предпремиерата и сега пак. Спомените изникнаха, очарованието на ставащото ме обхвана и аз се потопих в дълбините на Оскар Уайлд, Мариус Куркински и четиримата актьори: Радена Вълканова, Ани Пападополу, Владимир Карамазов и Велислав Павлов. Те се превъплъщават едновременно като герои и като разказвачи, изпълнявайки по няколко роли. Съществуващите условност и оскъдност на средствата се превръщат в плюс, добре обмислен и богатство, защото дават простор за фантазията на зрителя. Силата и въздействието на словото се преобразуват във визия, която едновременно съществува, но и дава свобода на въображението. Оскъдни са и звуците и музиката в представлението, но въздействието им е оглушително. Тук Мариус Куркински продължава великолепно цялостния си замисъл.

Всъщност „Рибарят и неговата душа“ е една приказка за живота, една метафора за живота. А ето какво казва Оскар Уайлд за него: „Хората сега гледат на живота като на хазартна игра. А животът не е игра. Животът е тайнство. Неговият идеал е любовта. Неговото пречистване – жертвата.“ Да, любовта е по-силна от всичко, но не може да съществува без сърцето, без душата, без ума. Една епопея на любовта, тъжна и страстна. Красиво… до болка.  На сцената Мариус Куркински и екипът му успяват да разкажат с думи и образи неразказващото се, създадено само веднъж в гениалното съзнание на автора. И ни зашеметяват с енергията си, с умението си да вложат всичко от приказката в театралното й превъплъщение. Актьорите са прекрасни в единомислието си и в соловите си изпълнения. Съзвучието идва от дълбокото им потъване във въображението, символите, мъдростта и прелестта на това, което правят. Няма да ви го разказвам. Думите са безсилни. Или четете, или гледайте. А най-добре и двете. Без да искам до ощетявам другите актьори, държа да кажа за невероятното присъствие на Радена Вълканова в това представление, за тънката й чувствителност, за трептенията й и за стабилността й. Нейната магьосница е зла и лукава, но и по човешки търсеща и искаща щастието. А като Душата на Рибаря е направо изумителна. И страдаща и отчаяна, но и устремена, борбена, решена на всичко, за да получи това, което иска. Актрисата не пести сили и енергия и задълбава в детайлите, в нюансите и в почти незабележимото на пръв поглед мощно излъчване.

Думите ми не стигат, за да изразя чрез тях каква е приказката на Оскар Уайлд, представена от Мариус Куркински. Мога само да съжалявам, че нямам пред себе си хиляда и една нощ с тях. И последно. Само нежната душа, мъдрото сърце и острият ум на този режисьор могат да родят такъв спектакъл.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

Ако искате да си умрете от смях и да напуснете театъра в страхотно настроение, а после да разказвате на приятелите си каква весела пиеса сте гледали и колко сте се забавлявали, идете да видите спектакъла „Странната двойка“ от Нийл Саймън, постановка на Андрей Аврамов в Сатиричния театър.

Комедията на Нийл Саймън, написана през далечната 1965 година е световноизвестна с всичките си форми на представяне. След като Бродуей го прославя и получава доста награди, драматургът пише сценарий по пиесата, за който е номиниран за „Оскар“, а актьорите Джак Лемън и Уолтър Матау допринасят много филмът да се превърне в класика. Следват няколко телевизионни сериала, анимационен филм, адаптация на пиесата за жени, нейното продължение за това какво се случва след 30 години и естествено дълго и продължително пътешествие из театралните сцени по света.

Какво прави от двама приятели странна двойка? Нали приятелите се привличат? В комедията на американския драматург не е съвсем така, а тя е черпена от действителността. Автобиографична е. Прототипи на двамата главни герои са авторът и брат му Дани.

И така Феликс (Константин Икономов) и Оскар (Светломир Радев), макар и приятели са коренно различни. Разведеният Оскар е разхвърлян, дори мърляв, в дома му цари безпорядък, дори хаос и нормалното му жилище (сценография  Невена Белева) прилича на коптор. Докато обсесивния, както биха го диагностицирали психиатрите, а иначе казано вманиячен Феликс, изгонен от жена си е невероятен чистник и луд на тема ред. Оскар кани бездомния си приятел да живее при него и оттам започва всичко… и смешното и малко тъжното. Режисьорът Андрей Аврамов подчертава, че „пиесата деликатно ни напомня, че приятелството е трудно изкуство.“ Изскачат проблемите за толератността, за търпимостта, за приемането на другия, на инакомислещия, на различния. Освен това самотата също се е настанила сред героите. Страхът от нея, невъзможността да бъде приета, да се привикне с нея. Жаждата за близост с човешко същество до теб, за общуване, за присъствие, за обич и разбиране, е ненаситна. Оттук идва и тъгата.

Актьорите в ролите на Оскар и Феликс дават всичко от себе си на сцената. А то е много. Светломир Радев (Оскар) умело прикрива зад немарливостта, грубостта и агресивността на героя си застоя му, необходимостта му от ново начало, от възбуждащи преживявания. А Феликс на Константин Икономов открито показва своята чувствителност, нежност, невъзможност да се раздели с миналото, да приеме живота такъв, какъвто е. Истеричното му миене и чистене, подреждане и готвене не може да прикрие дълбокото му отчаяние. Актьорът е блестящ във всеки миг от присъствието си на сцената. А диалозите между двамата са като фехтовка от висша класа. Много добри думи могат да се кажат и за останалите членове на приятелската група – Мартин Каров (Мъри), Богдан Казанджиев (Рой), Явор Борисов (Вини) и за флиртаджийките съседки Инес (Милена Аврамова) и Хулия (Ирина Първанова).

В програмата режисьорът Андрей Аврамов е написал: „Вярвам, че ако останем верни на автора и неговия тънък хумор, зрителите ще изпитат удоволствие от поредната среща с неговото творчество.“ Е, постигнал е целта си. И все пак, нали съм критик, едно пожелание. Мисля, че малко ускоряване на темпоритъма ще допринесе още повече за успеха на представлението.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова, блог за театър

Април 2017г., София

            Режисьорът Антон Угринов стана вече проникновен познавач и изследовател на световноизвестната френска авторка Ясмина Реза. От няколко сезона в Сатиричния театър показват постановката му на „Арт“ – едно чудесно преживяване. Сега в Народния театър няма билети за спектакъла му „Богът на касапницата“. Тази пиеса бе реализирана за първи път у нас от професор Пламен Марков в Модерен театър под заглавието „Божествата на касапите“, но мина някак незабелязано без да може да се усети истинската й стойност. Сега представлението на Антон Угринов взривява емоциите ни, възприятията ни, мислите ни и оставя дълбоки следи у нас.

На пръв поглед сюжета е прост. Две семейни двойки се срещат, за да изяснят конфликта между единадесетгодишните си синове. Единият нарича другия „доносник“, той пък му избива с пръчка два зъба. Родителите са от средната заможна класа и претендират, че са цивилизовани. И намерението им е разговорът да мине така. Започват кротко и спокойно да коментират случилото се, макар че вече у едната майка Вероник Улие (Радена Вълканова), се усеща леко напрежение за ударения й син. От друга страна бащата на побойника, Ален Рей (Владимир Карамазов), преуспяващ адвокат, непрекъснато говори по телефона по работа без да се съобразява с другите. Жена му Анет Рей (Александра Василева) е изнервена, страдаща и измъчена от вечното отсъствие на мъжа й от реалността и домашните проблеми в името на професията му. Тя признава лошото поведение на детето си. Сговорчив е и другият баща, търговецът Мишел Улие (Юлиян Вергов). Действието се развива в изискания хол на семейство Улие. Сценографът Никола Тороманов само е загатнал, без да показва претрупан разкош, защото това би било излишно, с нищо не би подкрепило ставащото между героите. Аскетичният му декор е много стилен. Кафе. Сладкиш. После уиски. Любезности. Но постепенно и незабелязано ситуацията се променя. Появява се Богът на касапницата и всява раздори. Започват караници, обиди, нападки. Хората се преобразяват, все едно не са същите. Комедията става трагикомедия. Продължаваме да се смеем на абсурдните реплики и реакции, но с тъга в очите. И смешно, и забавно, и дори страховито развитие на отношенията. На финала скандалът между четиримата придобива ужасно грозни форми. Настървяването става озверяване, неприязънта е личностна. Всеки е срещу всеки, отвреме навреме се прегрупират, съюзяват, разделят…

Режисьорът Антон Угринов наблюдава героите през много специален и силен микроскоп. Анализът му е подробен, обстоен, разнищващ ситуациите, реакциите, поведението, постепенната промяна. Безупречен. Интересува го психологията на действащите лица, техните дълбоки причини и следствия. Прави верни изводи за драмата на днешния човек, за самотата му, за невъзможността му да общува с другия, да се социализира, да живее живота си. За Антон Угринов е важна същността на нещата. Той казва: „В текста на Ясмина Реза ме интересува темата за експанзията на политическата коректност и онзи фундамент, върху който се изгражда цялата логика на изкуството на общуването. Липсата на свобода в отношенията. Принудата да не назоваваме нещата с истинските им имена и как табутата раждат демони.“

Подборът му на актьорите е изключително точен. Работата му с тях – детайлна. Радена Вълканова е прекрасна, неистова. Нейната писателка Вероник още от самото начало е раздразнителна, но актрисата го показва деликатно в майсторски изиграни опити да го прикрие и бавно и постепенно достига до по-късната си яростна нападателност. Владее до съвършенство нюансите, които разкриват психологията на героинята й. Зле говори за журито на наградите на Съюза на артистите в България „Икар“, че не я включи в номинациите за женска роля. Надявам се журито на следващите театрални награди „Аскеер“ да прояви повече компетентност. „Отсъстващият“ Владимир Карамазов всъщност ярко присъства и изпълва сценичното пространство. Неговата незаинтересованост прераства в активно участие в раздора, постигнато с различни актьорски прийоми и умения. Разсеяността му изчезва и той съсредоточено навлиза в конфликта. Една крачка назад са Александра Василева и Юлиян Вергов, но и те достойно партнират на колегите си. Тя, притеснена, чувства се виновна за постъпката на сина си, неочаквано се променя до неузнаваемост, груба, разюздана, нямаща нищо общо с хрисимата жена от началото. Той също коренно се променя без да подсказва и да предвещава такъв развой на образа си.

Ето какво става, когато се появи Богът на касапницата. Не го допускайте до себе си.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Февруари 2017 г. София