УСЕЩАНЕ ЗА ЧУДО

Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“

Албена Ставрева ме впечатли мигновено още когато я видях за първи път преди много, много години в ателието на оператора Радослав Спасов в стара, красива къща на улица „Иван Шишман“. Току що се бе снимала във филма на Рангел Вълчанов „А, сега накъде?“. Нейното фино и деликатно излъчване, нейната крехкост и нежно, благо и дискретно обаяние, нейната енигматичност, ме завладяха и заинтригуваха. Предизвикаха ме да следя с нетърпение развитието й. Обаче изброените по-горе качества, които толкова ми допаднаха, често пречеха на Албена да се изявява, да изпъква, да блести, както заслужава. Скромността може да краси човека, но и понякога да му пречи. Актрисата не използваше лактите си и другите средства за борба за роли и това много често, мисля, че я лишаваше от тях. Лишаваше я от нещо, което талантът й напълно заслужава. Той има право да даде живот на много повече образи и героини. Да тържествува по сцени и екрани. Исках да споделя всичко това преди да пристъпя към основното – авторският й моноспектакъл „Неведение“. Тук Албена Ставрева е и актрисата, и драматуржката, и режисьорката, и сценографката, и костюмографката, и художничката на плаката заедно с Николай Димитров. Песента в представлението е на гръцкия композитор Никос Кипургос, музиката – на Мира Искърова, а звуковата картина на Юлиян Стоичков. Консултант на постановката е Явор Гърдев.

В тъмните салон и сцена заиграва пламъчето на кибритена клечка и едвам осветява лицето на на героинята Гичка Кукуто, родена на този свят и напуснала го като Евангелияна. Светва самотната крушка в камбанарията на църквата. Показва ни висок дървен стол, старовремски картонен куфар с железен обков, много голям буркан със сладко. Два бели камъка се открояват на черния под, по-едър и по-дребен.

Ето го момичето с късичка, бухнала, бяла, детска рокля и кожена ушанка на главата. Настанява се удобно на стола, гушнала огромния буркан, облизвайки сладкото от дървената лъжица. Заговаря…

Човеците изначално са различни, а някои от тях – още по-различни, други… Другостта е тежък товар, трудно се носи и в душата, и в тялото. Гичка Кукуто е такава. Личи си по това как сама се нарича и как й казват обикновените различни. Тя е добра и… самотна. Готова е на всичко, за да не бъде сама. Дори да скочи в силоза със зърно и да се довери на злото, на лошотията, на лъжовността, на жестокостта като наивно ги приема за добронамереност. „Много обичам да ме харесват. …само и само да не спрат да ме харесват!“ От нея струи невероятна доброта и тя щедро я раздава. Никой обаче не я иска, не се интересува, не я разбира. Единствено кучето й Вълкан я обича и пази. Но „Те“ го убиват. Затова седи сама в църковната камбанария и сладкодумно на мелодичен родопски диалект разказва истории, свои спомени от детството, от живота. И смешни до сълзи, и много тъжни, пак до сълзи. И държи на връв около шията съкровището си – кибритена кутийка пълна със светулки и други чудеса. Като нея, защото самата тя е чудо. Съчетание на простодушност и мъдрост. Притежава неистово привличане. Не можеш да откъснеш поглед от нея. Влизаш в нейния магичен свят, усещаш изгарящата я болка: „…натежала съм от тъгъ!“

Тъжни очи. Весели очи. Мъка и радост. Винаги благо изражение на лицето. Като името й – Евангелияна, което на гръцки означава „блага вест“ (или Благовеста по нашенски). Това са изразните средства на актрисата Албена Ставрева. Немногословни, но силни и всепоглъщащи, необятни. Глас, който дълбоко прониква в душата ти и остава в нея. Не си ли и ти малко Гичка Кукуто, малко Евангелияна?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г. София

ТИШИНАТА КАТО ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Аз съм индивидуалистка. Затова и отидох да гледам постановката на Явор Гърдев „Празникът“ в Малък градски театър „Зад Канала“ доста предубедена, скептична и въоръжена с поговорките: „Много баби, хилаво бебе.“ и „Орташката работа и кучетата не я ядат.“ Те се отнасят за текста, който има много „бащи“: сценаристите на датския филм „Празненството“, който е първоизточник, Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Хансен, авторът на сценичната адаптация, британецът Дейвид Елдридж и накрая, режисьорът Явор Гърдев, който прави своя редакция. Освен това бях попрочела нещичко за драматургичния материал и гледах подозрително на факта, че е използвана една до болка позната формула – семейна сбирка, на която излизат наяве строго пазени тайни, сякаш са „забравени“, сякаш не са съществували. Всичко ми изглеждаше съмнително. Но… Изненадата ми беше огромна, завладяваща, поразяваща. Направи ми я Явор Гърдев. По принцип той не буди у мен сляп екстаз, безапелационно приемане. Някои негови работи харесвам ужасно много, други – не дотам, трети – направо не ми допадат. Тук ми направи показно как от малкото може да се роди нещо изключително, невероятно голямо и ценно. И за мен беше чест да го съпреживея!

В театъра всичко е важно, но в отделните случаи подредбата е различна. В този на първо място са актьорите, думите, които изричат, чувствата, които изпитват, характерите, психологията и мисленето на героите им. Интересно е решението на режисьора Явор Гърдев сред изпълнителите да не се открояват отделни „звезди“. Всички греят, всички блестят. Разбира се, най-трудно му е на Бойко Кръстанов (Кристиан), който трябва да предизвика взрив без много шум, емоции и илюминации, тихо, кротко, но дълбоко. И го прави успешно. Великолепно!

Да се върнем на всички! Няма да ги изреждам, макар че го заслужават. Странно е някак си това семейство и то още в началото на появяването на членовете му и приятелите им на сцената в имението за юбилея на бащата Хелгар (Иван Бърнев). Искат да се правят на нормални, но не са. Шумни, превъзбудено весели и радостни, с хумора си, с острите си шеги, с дрязгите помежду си, с ироничните си подмятания… Шумни, прекалено шумни… Затова и тишината се превръща всъщност в главния герой в „Празникът“. Само мигове тишина, обаче те поглъщат, изпълнени с неимоверно мощно съдържание и дълбок смисъл. А когато отсъства е „подсилена“ от гръмогласните детски песнички, разюзданите танци и от време на време – от тържествената, зловеща, предизвикваща тръпки музика на Калин Николов. Усещането е сякаш се появява призракът на Командора от „Дон Жуан“ на Молиер. Потресаващо! И това в една среда отлично съчетана с ограниченото сценично пространство на Малък градски театър „Зад Канала“. Повече не нужно. Така всичко ври и кипи и не се разстила и разпилява излишно. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Елица Рангелова. Те са черно-бели. Черна е предната част на сцената, където е тържеството, а над нея са трите спални на порасналите деца с белите чаршафи на леглата. Понякога действието тече и на четирите места едновременно. Получава се. Страхотна идея на режисьора! Костюмите, много изчистени и елегантни, при пристигането са в бяло, на празника – в черно, а на другата сутрин – отново в бяло. На закуската героите са седнали с гръб като че ли така ще избягат от разбушувалите се предишната вечер страсти и ще ги забравят. Нищо не се е случило! Животът продължава постарому! Така ли е? Не съм сигурна като гледам израженията на лицата на актьорите по време на поклона. Поразително представление!

Даниела Стрелкова-Дянкова

октомври 2019 г., София