Етикет: Театър 199

Открихте ли частици от себе си у героинята на Стефка Янорова в моноспектакъла й „Слон в стаята“? Но да я караме по ред! Какво е „слон в стаята“? Англосаксонски израз, който означава, че има огромен като слон проблем, който ние се отказваме да видим. Кой е виновен за появата на пиесата и нейната постановка в Театър 199? Елена Телбис – актриса, драматуржка, режисьорка. Има нещо диво и ужасно интересно в нея. Широко скроена личност. Специална! Вече съм ви казвала колко много я харесам. В моноспектакъла си „Prima Facie“ направо ме порази. А дебютът й в драматургията „Боклук“, сериозно ме респектира и заинтригува, както и двете журита, които съвсем заслужено й връчиха наградите „Икар“ и „Аскеер“ през 2021 година. Затова винаги съм нетърпелива и развълнувана, когато става дума за Елена Телбис. Очаквам да се изненадам, да се впечатля, да й се възхитя… отново и отново, и отново… Така стана с текста и режисурата й на едноактната й пиеса „Слон в стаята“.

Това момиче определено има добри и щедри орисници. Талантът й не знае граници. Енергията и възможностите й – също. Да не говорим за въображението й…!

А що се отнася до невероятната актриса  – много жалко, че чак сега ни разкрива дарбата си и широкия й спектър от нюанси и възможности в жанра моноспектакъл. Пропуснали сме твърде много време – актрисата, и ние. Дано в бъдеще наваксаме – и тя, и ние! Пожелавам го от сърце – и на нея, и на нас!

„Слон в стаята“ не може да се наблюдава от един или два ъгъла. Пиесата е многоъгълник и всеки си избира мястото, от което да я гледа. За едни гласът на Програмата, през която е задължително да минат всички, привикани от нея, е на изкуствен интелект, за други е на психотерапевт и извиква спомена за т. нар. боди билдинги, които ми миришат на принуда, сиреч – на насилие. На мен пък този глас  по-скоро ми звучи магически и същевременно с лек, почти безплътен полъх на антиутопия. Не гледам, както някои мои колеги и зрители от ъгъла на проблема за наркотичната зависимост на младите, защото мисля, че „Слон в стаята“ го надскача и навлиза много по-дълбоко в човешката същност, душевност и съдба.

Сценографията на Ванина Цандева следва точно ремарките на авторката и това допринася много за съзвучието на визия и текст. Не мога да си представя и незнам как точно е съдействал консултантът Андрей Филипов, но резултатът е блестящ.

Пиесата крещи за сбърканите неща в живота ни, който не можем да върнем назад, за да го поправим, за пропуснатите мигове и шансове, за скъпоструващите „невинни“ грешки. Мисля си, че най-голямата е отказът ни да погледнем право в реалността, да я приемем и да се помирим с нея. Няма никакъв смисъл да се правим, че не забелязваме това, което ни плаши и тревожи. Сякаш като не го „виждаме“, то спира да съществува, или не го е имало въобще. „Да се самозаблуждаваш е рисковано, опасно и винаги свършва зле.“ (познавам такива хора), ни казват Елена Телбис и Стефка Янорова. Затова изведете слона от стаята!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Януари 2026 г.

София

 

И ОЩЕ…  ЗА ПЕТТЕ „С“

Актрисата блести като двойничка, като второто „аз“ на прочутата криминална писателка през погледа на австралийската драматуржка Джоана Мъри-Смит.

За всички, които са я следили още от явяването й на конкурса за актьори в Младежкия театър с откъс от пиеса на Фредерико Гарсия Лорка (доколкото си спомням беше „Кървава сватба“), поредното й надвърхово постижение едва ли би трябвало да е изненада. Но е! Превъплъщението й в образа на Патриша Хайсмит надскача върховете и полита в облаците, Свободно, Силно, Смело, Светло и Сияещо. Следвам я задъхано, с удивление и възторг. Като хипнотизирана. Благодаря ти, Станке, за полета, който ми подари!

Сцените на много театри по света са прегърнали пиесата „Швейцария“ на родената в Мелбърн авторка, посветена на последните години от живота на Патриша Хайсмит, скандалната бунтарка, особнячка и чешитка, създала гениални психотрилъри с много алкохол, цигари, любовни истории само с жени, отглеждане на котки в дома си и  с безброй  охлюви в градината си. И най-вече с безумна страст, омагьосала самият Колос Алфред Хичкок да заснеме един от най-добрите си филми по романа й „Непознати във влака“ и колегата си Реймънд Чандлър да напише киносценария по него.

И Станка Калчева спокойно може да каже като Гюстав Флобер: „Патриша Хайсмит – това съм аз!“ Рязка, иронична, дръзка, непокорна, пряма, дори груба в началото на срещата си с нахълталия в самотното й уединение млад редактор Едуард Риджуей (Боян Арсов) от издателството в Ню Йорк, с което работи цял живот, за да изтръгне от нея подписът й под договор за още един, последен роман за Том Рипли, най- успешният й и популярен герой. Едуард Риджуей е боготворящ и дързък. Патриша Хайсмит – с чувство за хумор, иронична и до болка директна. Тя е приключила с това и не иска нито да го чуе, нито допусне до себе си, обладана от мизатропията си, расизма, антисемитизма и безбожието си. Плах, неуверен, несигурен в себе си, младокът се страхува като че ли от нея… Но постепенно става непоклатим, твърд като скала, напорист, дори арогантно нахален, агресивен в сблъсъка с думи, аргументи, факти, съображения, мотиви, нападки и желание за надмощие. И въпреки това сме свидетели на елегантно надиграване като в красив, аристократичен мускетарски дуел.

Изборът на Боян Арсов за партньор на Станка Калчева е само една от находките на режисьора Владимир Люцканов в спектакъла. Най-добрата! Младият актьор е гъвкав, изобретателен, неустоим, макар и хладен… С времето естествено се превръща в чувствителен, раним, разбиращ събеседник и съучастник.

Детайл! Детайл! Детайл! За театъра (понеже говорим за театрално представление), той е като маслото за френската кухня, тоест – най-важният! За постановката на пиесата „Швейцария“ той е най-подходящ и е навсякъде на сцената на „Театър 199“ и в актьорските изпълнения. Не отричам едрият щрих, но зависи как и къде…

Страхотна е идеята на композитора Емилиян Гацов-Елби да избере за лайтмотив тракането на клавишите на механична пишеща машина. А преди поредният словесен „звън на шпагите“, се чуват ритмични звуци, предвестници на неизбежното. И един интересен режисьорски и музикален детайл – върти се грамофнна плоча с песен на един от любимите на Патриша Хайсмит мюзикъли, а върху нея се върти и чашата й с уиски. Онова, което я убива и вдъхновява!

Незнам със сигурност дали наистина сценографът Венелин Шурелов се е съобразил с реалната обстановка на швейцарския кабинет на Патриша Хайсмит или този на сцената на „Театър 199“ е само плод на неговото въображение, но землистите му тонове се сливат с тези в душите на двамата герои. Иначе… бюро, столове, канапе и масичка с грамофон.  Всичко от епохата. На две от стените – закачени колекции от огнестрелни и хладни оръжия.

Макар и бавно дуелът прелива в танц, във взаимно проникване на две души. Елица Георгиева, освен че с грима си е направила Станка Калчева копие на Патриша Хасмит, с костюмите си е преоблякла двете действащи лица накрая в едно. Фикцията е сътворена. Сливането на Патриша Хайсмит и героят й Том Рипли е завършено.

Гласът, интонациите, погледите, движенията, потръпванията на мускулите на лицето и ръцете, излъчването, дали са на Станка Калчева или пък са на самата Патриша Хайсмит?

 

Даниела Стрелкова – Дянкова

Март 2025г.

София

 

 

 

Ако искате да се заливате от смях, но и сърцето ви да трепва от тъга, ако искате да изпитате желание да влезете в диалог с героите, ако искате да излезете от театъра с пълна душа, тогава идете и гледайте новата постановка в Театър 199 – „Брудершафт“ (оригинално заглавие „Дом за събаряне“) от украинеца Анатолий Крим, реализирана от доайена на българската режисура Асен Шопов.

Анатолий Крим е световноизвестен освен с прозата си, най-вече с драматургията си. Лауреат е на много национални и международни награди. Пиесите му се играят по цял свят и в един момент едновременно 27 театъра в родната му Украйна поставят драматургията му. От няколко години България не прави изключение. Вече сме се срещали с „Квартет за двама“, режисьор Владимир Петков в театър „Възраждане“, „Цената на успеха“ режисьор Владлен Александров в Пазарджик, „За ползите от алкохолизма“, режисьор Владимир Петков в Търговище, „Прелестта на изневярата“, режисьор Йосиф Сърчаджиев в Сатиричния театър и режисьор Боил Банов в Хасково, „Телефонен звън от миналото“, режисьор Владлен Александров в Пазарджик и „Завещанието на целомъдрения женкар“, режисьор Ивайло Христов в Театър Българска армия.

Постановчикът Асен Шопов и сценографът Владо Шишков на „Брудершафт“ са жертвали егото си в името на текста. И това тяхно решение им се отблагодарява стократно в спектакъла. Декорът – маса с два стола, малко шкафче с телефон, една снимка на жена и няколко грамоти по стените, две врати и прозорец, от който се виждат железопътни релси. Шум от преминаващи влакове, малко тиха музика, великият Булат Окуджава: „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви…“

Важни са героите, не толкова това, което ги заобикаля и озвучава. Две самотни души по дългия и сложен път към наздравицата брудершафт (ритуал за сближаване на двама души, които с преплетени ръце пият до дъно чаша с алкохол).

Пенсионираният железничар Степан Николаич (Васил Михайлов, великолепен) живее сам в къщата си и изведнъж му се налага да посрещне необичайна гостенка – бившата учителка София Александровна (прекрасната Стефка Янорова). Защо? Неговият син му казва, че му изпраща кандидатка за женитба, за да не е сам. Дъщерята на учителката обаче й обяснява съвсем друго нещо. Замесени са пари, които децата им изхарчват и долнопробна измама от тяхна страна. Безизходица. Но това се разбира по-късно. Още в началото двамата самотници, добродушният, открит и забавен железничар: „Наблюдавах живота само през прозореца на влака.“ и учителката, сдържана, притеснена и отчаяна интелектуалка, трябва да намерят начин да се разберат, да се сближат. Може ли наистина да има единство на противоположностите? Трудно, мъчително и заедно с това много смешно и трогателно. Човешка история, много истинска и реалистична, много близка, много наша. Случва се непрекъснато и навсякъде, от векове. Мислиш, че животът вече е свършил и трябва просто да го дочакаш да отмре, но ти се искат все още малки, дребни радости, ръка в ръката ти, обич, топлина и… надеждица за тях. Иначе: „За самотника целият свят е пустиня.“ (Степан Николаич).

Режисурата на Асен Шопов е изключително чувствителна, нежна, с внимание към детайла, към нюанса, към крехкостта на човешката душа. Той е извадил най-доброто от най-доброто от актьорския талант, възможности и умения на Васил Михайлов и Стефка Янорова.

Тази роля на Васил Михайлов ще се помни винаги, ще се цитира и възхвалява. Удивителната гъвкавост на преживяванията му, непосредственост и искреност в поведението му, щедрото му раздаване и изумителното му чувство за хумор, го правят недостижим като Степан Николаич.

Стефка Янорова е като че ли по-прибрана, по-строга, но в това се изразява майсторството й – зад тази привидност, която крие буря чувства, несподелени желания, неосъществени мечти да изгради един богат образ. Пак ще кажа – прекрасна акстриса.

Не се лишавайте от насладата да изпиете един брудершафт в Театър 199.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2014 г.

София