НЕ ИСКАМ ТАКАВА ВЕЧЕРЯ!

Често, когато пиша за някоя постановка, започвам от декора. Но какво да се прави? Него първо виждам на сцената. Така е и тази вечер. Виждам страхотен, изобретателен, измислен с много въображение и вкус, с находчивост и точна идея, декор на няколко нива и сценични пространства, в които се развива действието. Елитен ресторант, иска ти се да попаднеш в такъв – елегантно, луксозно и уютно с градината, в която дръвчетата са като истински. Още едно доказателство за таланта на сценографката Мира Каланова.

Спектакълът е „Вечерята“ в театър „София“. Режисьорът Пламен Марков е и автор на драматизацията на едноименния роман на холандския писател Херман Кох, залял света, преведен на 55 езика, с три екранизации – холандска, италианска и американска с участието на Ричард Гиър. Не съм чела романа, издаден от „Колибри“, а и след представлението нямам нужда да го правя. Драматизацията на Пламен Марков напълно ме задоволява – цялостна, компактна, ясна.

Пристигат гостите – политикът Серж Ломан (Ивайло Герасков), на когото предстоят избори за висок пост, втората му жена Бабет (Дария Симеонова), по-малкият му брат Паул, учител без работа (Михаил Милчев) и съпругата му Клер (Лилия Маравиля) и сядат на усамотената ВИП маса на ресторанта. Разговорът им е неангажиращ, непринуден, само от време на време прехвърчат искрите на остри подмятания. Атмосферата разведрява почти комичният на моменти собственик на заведението Тонио (Пламен Манасиев) с префърцунените си подробни обяснения на ястията и превзети ритуали при сервирането им. Но все пак се усеща напрежение. Поводът за вечерята не е забава и семейна любов. Отбягват го, но той е плътно до тях и не им дава мира. Децата им са извършили престъпление, убийство и то е в Youtube, гледат го милиони хора по света. Какво да правят родителите? Кой е правилният начин да спасят децата си? Убийство ли е случилото се или инцидент? Какво поражда неконтролируемият гняв и насилието? Какво е нормално и какво – не? Има ли различни видове и степени на нормалност? Чуваме изповеди на децата и на родителите. Пламен Марков ги извежда на авансцената, възможно най-близо до нас. Спорът как да постъпят е ожесточен. Да предадат ли децата си или не? „Докато не разберат кой го е извършил, всичко е наред.“, казва Паул. Двете майки са на неговото мнение. Но може ли всичко да е наред, когато има жестокост и смърт? Срещу тримата, малко неочаквано за зрителите, се изправя политикът Серж, също така неумолим и категоричен. Напуска политиката, за да спаси сина си като го предаде. За него живот с такава страшна тайна е по-мъчителен от стените на затвора. Всеки има своите аргументи и позиция, от която се тревожи за детето си. Всички като че ли не са лоши хора пък… Историята е зловеща. Режисьорът не се намесва натрапливо, не сочи с пръст, не морализаторства. Акцентите му са деликатно поставени. За него всички можем да попаднем в подобна ситуация и да трябва да свалим маските, да покажем колко сме несъвършени и че такова понятие в реалния живот не съществува. Той не води актьорите, не ги командва. Дал им е посоките и ги е оставил да разсъждават, да чувстват и да си задават въпроси. И те го правят.

Най-добрата роля на Ивайло Герасков в последните доста години, непредсказуем, забележителен. С поведението си Михаил Милчев подсказва едно, а ни изненадва с коренно противоположното на това. Лилия Маравиля има повече възможности за изява от Дария Симеонова и ги използва умело. За Дария Симеонова е сложната задача от малко материал да извади въздействащи изразни средства. Музиката на Калин Николов е почти неосезаема и в това й е хубавото.

Финалът. Всъщност той остава извън сцената и представата за него е доста потискаща. Кой ще спечели? И въобще може ли да има победители и губещи в тази ситуация? За нас остава да си задаваме въпроси дълго време след преживяното в салона на театър „София“.

Даниела Стрелкова-Дянкова

декември 2019 г.

София

АНА И РЕЖИСЬОРЪТ

Тринадесетгодишна съм. В чужбина сме и докато родителите ми се наслаждават на бавна вечеря в ресторанта, аз лежа с дрехите в сухата и празна вана на хотелската стая и чета. Чета „Ана Каренина“ на Лев Толстой. Още помня трепетите на детската ми душа, съзвучни с тези на героинята, въпреки че оттогава изтече много вода и смених безброй хотелски стаи. Но така и не се  наканих да препрочета романа. Жалко.

Анкети определят „Ана Каренина“ като най-великия роман на всички времена. Многото му киноверсии са с различен успех и сега тук няма да изброявам кинобогините, превъплъщавали се в героинята. Сега тук става дума за друго – за първата постановка на това произведение на българска сцена. Театър „София“ поднесе един бисер на театралите, който може с голяма вероятност да се окаже най-големият, чист и блестящ през този сезон. А авторът на драматизацията на литературната творба и режисьор Николай Поляков подаде висока топка за следващите, които ще се занимават с „Ана Каренина“. Драматизациите са сложно нещо, особено на 900 страници текст и аз рядко съм срещала толкова добри, колкото е тази на Николай Поляков, обхващаща почти всички аспекти на това необятно произведение. Любовната история на омъжената Ана и на офицера Вронски се разгръща на фона на живота в Русия от ХIХ век след премахването на крепостничеството, появата на електричеството, невъзможността на мужика да възприеме новостите и да се промени, политическите ежби, обедняването на дворянството и социалните вълнения.

Първо е визията. В постановката на театър „София“ тя е изключителна. Сценографията и костюмите са на Марина Райчинова. Оголена сцена, стените са ситно изписани с ръкописите на Лев Толстой. Подът е бял като лед, хлъзгав и несигурен като живота. Костюмите са от епохата, но леко стилизирани, с някакъв по-модерен отенък. Цветовете им играят важна роля. Обществото в бели сукнени палта с кожени яки и шапки, с бели маски, е като граблива птица, като подвижна опастност, като злокобно присъствие със своите клюки и интриги, закостенялост и жестокост. Маските, символ на фалша и притворството във висшите среди. Режисьорът заедно с хореографката Анна Пампулова рисуват живи картини. Пластиката, особено сполучлива на бала, е ненатрапчива, с много вкус и изящество. Въобще естетски спектакъл, в който хем се усещат руския дух и действителност, хем нещо вселенско. В него няма нищо случайно, всичко е точно премислено и премерено. Актьорите, които правят връзките, разказват и същевременно изпълняват малки роли, са находка с отличен резултат.

Ето я Ана Каренина на Мила Банчева. Не фрапантно бляскава, а с една скрита, приглушена, топла светлина, с осанка, елегантност и изящество. Постепенно, плавно и естествено стига до любовта, страстта, щастието, вината и безнадеждността. Тази любов е израз на стремеж към свобода. Актрисата се превръща в трептящ нерв, във вик, в отчаяние и тържество. Докато Вронски на Антон Григоров е само красив. Струва ми се малко равен, в първата част не се усеща пламенността на влюбването и образът остава статичен, като че ли взет от финала. Много хубави думи могат да се кажат за добрия, плах и наивен Костя Льовин на Юлиан Рачков, за невинната и очарователна Кити на Симона Халачева, за страдащия, студен Каренин на Ириней Константинов, за лекомисления Стива на Мартин Гяуров и неговата измъчена жена Доли на Милена Живкова, за семейство Шчербицки на Йорданка Любенова и Михаил Милчев, за разкрепостената княгиня Тверская на Лора Мутишева. Чудесен и хармоничен актьорски екип.

Не случайно за накрая оставям още едно главно действащо лице – музиката на Христо Йоцов. Неочаквано джазът се оказа в изключително съзвучие с развиващото се на сцената действие. Въздействащ и ярко отличаващ се като присъствие. Поздравления!

И така… „Ана Каренина“ на сцената. Великолепието на литературата на среща с великолепието на театъра.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2016 г. София