Етикет: Театър Пловдив

Спектакълът „Дебелянов и Ангелите“ на Пловдивския театър те поглъща като бурно море, оставя те без дъх и остава в теб за дълго, може би – завинаги. Изписаха се много красиви думи за него, но те не стигат. Защото театърът е преживяване, което не винаги се случва. Тук обаче преживяването е пълноценно, пречистващо, вдъхновяващо, богато и сложно.

Сега малко статистика. Пиесата е написана от Александър Секулов и обхваща последните десет дни от живота на поета, който загива 29-годишен на Южния фронт на Първата световна война. Използвани са части от книгата „Слепият градинар“ на проф. Валери Стефанов, откъси от книгата на полковник Борис Дрангов „Помни войната! Съвети за строеви офицери“, много документи и писма на Димчо Дебелянов. Но дали това е за войната и него, за смъртта, която тя носи и поезията? За мен връзката с действителните лица и събития е по-скоро привидна, по-скоро повод да се тръгне от конкретното, за да се достигне до едно много по-голямо, по-значително и по-общочовешко обобщение. И затова не случайно веднага в съзнанието ми изникнаха романите и сборникът с разкази „Врагът“ на Ерих-Мария Ремарк за Първата и Втората световни войни. Мисля си не толкова за Дебелянов, поезията и войната, колкото за обикновените хора, смъртници по бойните полета и доживелите мира, смазани, унищожени, завинаги белязани съдби и духовността, която тлее и се разгаря в човешката душа, духовност възвишена, духовност скромна, тиха и носеща светлина, хармония и надежда.

Режисьорка на представлението „Дебелянов и Ангелите“ е Диана Добрева. Не ми допадат част от постановките й – прекалено мащабни, някои дори леко грандомански, облечени в една разсейваща пищност, красиви, но им се губят съдържанието, смисълът, идеята, посланието. Тук въпреки че стилът е същия, нещата са различни. От него е взето най-стойностното, най-ценното. Визията е завладяваща, картинна, обрана, без излишества, с мярка и така смисълът излиза на преден план. За това несъмнено голям принос има авторката на сценографията и костюмите Мира Каланова. Графичност, сивота, мъгла (дим), стръмна пътека, която надолу се разширява, пътеката на Ангелите. Пътека към нищото, към отвъдното. А може би – Голгота. Останалото наоколо е тъмнина. Усещане за кал. Фронт. И броди из мрака Слепият градинар (Добрин Досев), символ на грозното разкривено лице на войната, но и на мъдростта. Младият Ненчо Костов (Дебелянов) грее в устрема си към смъртта. Не мога да спомена всички актьори – българските войници, немския и френския, гръцкия селянин, любимите на поета, майка му… общо 17. Всички те се раздават докрай. Има обаче един малък проблем, но поправим – на някои от тях в дадени моменти не им се разбира какво говорят и рецитирането също е слабо място, особено това на стихотворението на Кирил Христов.

Музикалната картина на Петя Диманова е невероятна, ту гали слуха, ту го оглушава. Звуците са ту нежни, ту зловещи. Тътена на войната. Те въплъщават поезията на духа и нищетата на духа. Обгръщат те.

И финалът! Бравурен, стягащ сърцето, спиращ дъха. Изключителен. Срещата на всички загинали, и наши, и врагове, отвъд смъртта. Мъже вече в бяло си прощават с усмивка. Поклон!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Февруари 2019 г., София

Блог за театър

Плагиатствам от самата себе си. „Страх от нежност“ бях нарекла едно свое интервю преди доста години с писателя Цветан Марангозов. Сега това заглавие пак ми е нужно, защото го намирам за най-подходящо за представлението на Пловдивския театър „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“, постановка на Ованес Торосян, който с нея тръгва по пътя си на дипломиран режисьор. Авторът на пиесата Джон Патрик Шанли е световноизвестно име в драматургията, сценаристиката и режисурата, но стъпва за първи път на българска сцена. Носител е на „Оскар“ за сценария на фирма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж и награди „Тони“ и „Пулицър“ за пиесата си „Съмнения“, която екранизира с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман в главните роли. Ованес Торосян открива тази трагикомедия чрез колегите си Параскева Джукелова, неин преводач и Малин Кръстев, които преди време не са успели да осъществят желанието си да я реализират на сцена. Макар и писана през 80-те години на миналия век „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“ е като че ли токущо излязла от компютъра на драматурга. Питате се какво общо има синьото море с танц на апашите? Този танц е вихрен танц за двама, изпълнен със сцени на насилие и произхожда от парижката ъндърграунд култура от началото на ХХ век. А героите на нашата пиеса са именно такива.

Действието се развива в един бар в Бронкс, най-опасния квартал в Ню Йорк. Не ви трябва да ходите там. Минавала съм през него с кола – страшно е, зловещо и мъртво. Питала съм се как може човек да живее в Бронкс и съм си отговаряла, че всъщност е по-добре да не знам.

Героите са двама млади, Роберта (Каталин Старейшинска) и Дани (Георги Гоцин), отхвърлени още с раждането си от обществото, живуркащи без надежда, непонасящи сами себе си и опасни, стигнали до предела на всичко в тоя живот. Морето ги покрива черно и бушуващо. Примирено чакат да се удавят. Може би изходът от „шибания живот, в който нищо не се  случва“ е самоубийството. Окаяни, груби, избухливи, той насилник, тя с чувство за вина, не съм сигурна дали трябва да им съчувствам или трябва да ги обвинявам.

И все пак колкото и невероятно да ви се струва, това е пиеса за любовта. Любовта, която прави морето синьо и спокойно, красиво и слънчево. Сред тъжната действителност постепенно като Афродита от морските дълбини излиза тя.

„Дани и дълбокото синьо море“ е актьорска пиеса и макар че заслугите му са огромни и личат, Ованес Торосян се отнася с уважение към този факт. Работил е задълбочено и обстойно, анализирал е и е тълкувал всяка секунда от действието. Избрал е актьори с качества и особено подходящи за този текст. Не случайно Каталин Старейшинска е номинирана за „Аскеер“ за „изгряваща звезда“. Колкото и да се мъча, въобще не мога да измисля друга актриса така подходяща за тази роля. Тя те грабва още от първия миг, сама с гръб на празната сцена (сценографско решение и костюми Маргарита Данчева) с всяко рязко движение или помръдване дори, приковава вниманието и внушава. После смешна с насечения си говор, примигването и нестабилната си стойка. Хем се променя бавно, хем изведнъж става съвсем друга, споделя открива се, става истинската, от която самата тя се страхува, пази се и бяга. Танцът й е така искрен, така жив, така автентичен и като че ли падат пластове мъка. Актрисата разкрива романтичната, нежната и чувствителната същност на героинята си. При Георги Гоцин преходите не идват така естествено, но е добър партньор. Неговият герой също се преобразява. Когато двамата си говорят, като че ли се учат на любов, на взаимност, на близост и достигат момента, когато започват да виждат сърцата си. Поезията е сурова, но все пак е поезия.

Гледах два пъти представлението, веднъж на Камерната сцена на Народния театър и веднъж на мъничката сцена на театър „Възраждане“. И колкото и невероятно и абсурдно да звучи, по-големите пространства в Народния театър я разкриват по-добре, всичко, което бушува в душите на героите, взривовете им, могат да се разгърнат цялостно. Но, за който не го е виждал, няма да има такова голямо значение.

Трябва да кажа нещо за  финал и се чудя какво. Може би: не се страхувайте от нежността.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

10 април 2012 г. Трябва да пътувам за няколко часа до Пловдив и да се върна.  Ужасно ме мързи. Но го направих.  Доволна съм. Всеки метър до там и обратно си заслужаваше усилието.

А когато попитали Брехт може ли да се осъвременява класиката, той отговорил: „Да, който може.“  За някои може би звучи абстрактно неясно, но когато човек има късмета да го види „черно на бяло“, всичко си идва на мястото. Такъв късмет е рядък, но се случва. Е, такъв късмет ми струваше всеки метър до Пловдивския театър и „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, видян и усетен от Крис Шарков. Незнам къде обаче са им били очите, ушите и ума на членовете на журито на Съюза на артистите в България за наградите „Икар“, че накрая пропуснаха двете номинации, тази на режсьора и на Веселина Конакчийска (Нора) за дебют. Да не говорим, че със сигурност можеха да бъдат в „по-тежките“ категории. Но това са незначителни подробности, защото Явлението е факт и този факт никой не може да подмине и да не забележи. А наградите са от Лукавого.

Сцената е напълно закрита от голям екран. И за да не пропусна, още тук ще кажа, че това е едно от малкото театрални представления, в които съм видяла аудио-визията да има наистина смисъл, а да не е хаотично щуране  в търсенето на някаква оригиналност.  Платното се вдига и идва ред на декора (сценография и костюми Огняна Серафимова). Стерилен. Едно остъклено сценично пространство с маса и няколко безлични офисни стола подобно на заседателна зала, постлано с пух. Като колба в лаборатория. Защото всъщност героите са опитни мишки на Живота и на Смъртта. Не ти се вярва, че тук ще се появят до болка познатите персонажи на Ибсен. И е точно така, защото тук са не само те, но и духът на режисьора Крис Шарков, който е провидял в тях нашето Днес. Осъвременил е класиката и е от тези малко на брой театрали, които могат да го направят.

Парите като олицетворение на охолството, на бита, на материалното, на насладата, на всичко в живота, като едва ли не самият живот, вземат връх в първата част на спектакъла. И тук сексуалността, която струи през цялото време е изкусителна, продажна и търсеща изгода, за да се преобрази постепенно в жажда за живот извън колбата, за спасение от всичко, което тя носи и налага. И идват въпросите за относителността на етичните стойности, какво е редно и какво – не, какво се вписва в понятието морал и кой го определя, доколко е непоклатимо и неотменно? И нравственост като тази на Хелмер (блестящо превъплъщение на Любен Кънев), достигаща до фанатичен максимализъм, не е ли по-скоро опасна? Къде е истината? Коя е истината? Има ли една истина? Каква е ролята на фалша, който се стеле навсякъде? Грешна ли е Нора? Великолепно изпълнение на съвсем младата Веселина Конакчийска във всеки един миг на сцената. Поздравления! Нейната леко истерична Нора израства бавно и постепенно. Сблъсъкът с ефимерността на всичко в живота сред летящите пухчета и неизбежния пореден  срив са чудесна находка на режисьора и актрисата. А танцът на масата и монологът й, изискващи толкова много умения и качества, доказват присъствието на един разцъфтяващ талант. Докато зрелият талант на учителя й Атанас Атанасов създава един интересен и загадъчен доктор Ранк. Доктор Ранк не преследван от смъртта, а доктор Ранк – самата Смърт.

И ето го балът. Всички слагат маските преди окончателно да ги свалят. Маски на птици в най-ужасното им, зловещо и хищно изражение с огромни клюнове. Няма спасение от перушината, която полепва навсякъде. Накрая само тя, Нора се отърсва от нея и съблича дрехите си като освобождение, като очистване. Рядко на сцената голотата е толкова красива и смислена. И рядко на сцената минутите текат толкова наситени с творчески заряд.

Пътуването беше невероятно.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2012 г., София

(Снимка © Георги Вачев)