Етикет: Театър „Възраждане“

Режисьорът Антон Угринов остърга мухъла от „Госпожица Юлия“ на Аугуст Стринберг и я посипа със златен прашец на сцената на театър „Възраждане“. Много му помогна поетът Стефан Иванов, създавайки осъвременена драматургична версия на творбата на шведския автор. Известно е, че това е една от най-поставяните му пиеси. В България – също. По повод дългият сценичен живот- повече от 10 години, на „Жюли, Жан и Кристин“ („Госпожица Юлия“) в Театрална работилница „Сфумато“, режисьорката Маргарита Младенова казва: „…театър трябва да се прави за нещата извън времето, а не в конюнктурите на деня и злободневието. Театърът трябва да се домогва до по-големи истини за човека.“ Към това се стреми и Антон Угринов и го постига с тази съвременна версия в погледа си към оригинала – възбуждаща, стресираща и смразяваща. Прави го сурово, жестоко, грубо и завладяващо неповторимо. Уникално. При него няма място за сълзи, охкания и ахкания.

Режисьорът е дал главна роля на музиката в спектакъла и на нейния автор, композиторът Калин Николов. И не е сбъркал. Създаденият образ е великолепен. Събира в себе си много лица, които изникват на точното място, в точния момент – църковна, класика и модерна, електронна и гробовна чрез звуците, изтръгнати от органа. Музика, която подчертава акцентите и самата тя е акцент. За сметка на това декора и костюмите на Никола Тороманов са много изчистени, конкретни, ясни и открояващи се. Най-вече военните ботуши и компота от ябълки – власт и подчинение, страст и любов, социалните различия, изкушенията за богатството и бедността. Човекомразецът и най-вече женомразеца, но познавач на женската душа  Аугуст Стринберг ги посочва докато, Антон Угринов и Стефан Иванов ги вклиняват в съзнанието.

Нощта на катаклизмите. Еньовден. Слугата става господар и заповядва с камшик в ръка и високи черни кожени ботуши, от ония, десетките, които преди това боядисва и лъска. А господарката – тя се превръща в просякиня, моли за милостиня в краката му с побеляло лице.

Гледах за първи път „Госпожица Юлия“ на Антон Угринов преди година и през цялото това време, тя все е с мен, дълбоко в ума и мислите ми. Не ме оставя. Затова реших да се срещна с нея пак и да пиша. И тогава и сега най-силно ме впечатли и омагьоса актрисата Лили Шомова във второстепенната роля на Кристин.  Дребничка, слабичка, но покоряваща. Дива, подскачайки като маймуна, примирена и покорна като слугиня, силна и горда като човек, като жена със своите мечтания и стремления.“ Аскеер“-ът й отива! Това, разбира се не означава, че подценявам превъплъщенията на колегите й: Виттория Иванова като госпожица Юлия и Боян Младенов като Жан. Без тях спектакълът нямаше да бъде цялостен, стойностен и както казах вече Уникален. И двамата убедително и майсторски, в детайли ни показват разместването на пластовете, довели до коренната промяна на героите им.

В едно свое интервю режисьорът Антон Угринов казва: „Когато работя в театри, в които очевидно срещата с публиката трябва да се случи, подхождам по един начин. Когато работя в по-камерни пространства, в които целта е да се стигне до по-малък, но по-специфичен кръг хора, които биха те разбрали в още по-голяма дълбочина, си позволявам да разгърна по-смело и по-дръзко това, което е в мен.“ Казва го скромно и деликатно. И аз мисля като него, но не съм толкова скромна и деликатна. Затова ще го формулирам с мои думи: има традиционни представления за обикновена, масова публика и елитарни – за интелектуална,специална, отбрана публика. И неговата „Госпожица Юлия“ е от втория вид представления.

Антон Угринов ми помогна истински, дълбоко да проникна в текста на Аугуст Стринберг, да го разбера и най-после да го приема в себе си. Благодаря!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г.

София

След наградите „Аскеер“ за поддържаща женска роля на Донка Аврамова-Бочева за ролята на Мартирио, Жана Рашева за ролята на Понсия, Лиляна Шомова за ролята на Магдалена, Николина Янчева за ролята на Адела, Филипа Балдева за ролята на Ангустиас и Яна Кузова за ролята на Амелия и за най-добро представление,  „Къщата на гнева“ в театър „Възраждане“ на режисьорката Диана Добрева трябваше да получи и отличието на Съюза на артистите в България „Икар“ за музика, за което беше номинирано. Трябваше също така да бъде удостоено и с „Икар“-и в други категории, защото напълно ги заслужава. Обаче журито на Съюза предпочете спектакли със съмнителна стойност. Но да не си разваляме настроението, говорейки за тях. Не си струват усилието.

В „Домът на Бернарда Алба“ великият испански поет и драматург Фредерико Гарсия Лорка разказва една история, спомен от детството му, прототип са му хората от съседната къща. Бернарда се връща от погребението на мъжа си заедно с петте си дъщери и по стара традиция в испанските села, обявява осемгодишен траур. Пиле не може да прехвърчи през зидовете на къщата. Само на най-голямата сестра Ангустиас е разрешено нощем да се среща на прозореца си с годеника си, много по-младият, красив Пепе Ел Ромеро. Пиесата е последната от селската трилогия на Лорка, включваща „Кървава сватба“ и „Йерма“. Тя е и последната творба на автора, който малко след като я завършва е зверски убит от франкистите. На сцената на Театър Българска армия се играе постановката на Диана Добрева „Йерма“. Дали ще направи и „Кървава сватба“?

В текста на „Домът на Бернарда Алба“ Диана Добрева умело е вплела и стихове на Лорка, Мигел Ернандес, Рафаел Алберти и други испански поети. Освен това нейна работа са костюмите и сценографията на представлението, за която, твърдо убедена съм, трябваше също да получи награда. Променила е заглавието на „Къщата на гнева“, защото нейната къща е изпълнена с и буди гняв. В нея бушуват чувства, емоции, копнежи, страсти, борби, любов и омраза, завист, ревност, отчаяние и надежда, въобще живот и смърт. В едно интервю режисьорката казва, че в спектакъла я занимава темата за диктатурата и може би за това, за да направи Бернарда още по-властна, жестока, сурова и деспотична, е поверила ролята на мъж, актьорът Георги Златарев. Една находчива и сполучлива идея. Но за мен постановката е не само и не главно за диктатурата, а по-скоро за нейната противоположност – свободата. Всичко в нея крещи и вие, жадува за независимост, за простор, духовен и физически. В малката заличка на театър „Възраждане“ декорът е задушаващ. Черен кръст с дупки, под който се движат героините, показвайки се оттук оттам. Тъма и мрак. Приглушено, насочено осветление, акцентиращо върху мистиката и подтиснатостта, които витаят на сцената. Подчертава ги не само играта на актрисите, но и великолепната музика на Петя Диманова.                                        Усещането е зловещо. Няма ги ярките бликове, помпозността и визуалната вакханалия от другите постановки на Диана Добрева. Тук всичко е също стилно и естетско, но е мислено в дълбочина, за да ни погълне бездната, в която живеят петте млади жени, да усетим докрай трагичната им съдба, да се изпълним със стремежа им към свободна воля, да изпитаме и гняв, и жал. Актрисите като че ли се молят, като че ли свещенодействат сякаш опиянени от страданието си. Трудно е да се открои една от тях като по-добра и затова не случайно „Аскеер“-а е за всички. Но за мен много интересна и извайваща плътен образ е Жана Рашева в ролята на слугинята Понсия. Нейният разказ за срещата между двама млади прелива от еротика и сласт и се превръща във въплъщение на стремежа към свобода, на жаждата за любов и човешка топлинка. Макар и мигновенни да са появяванията на Ивет Радулова като лудата майка на Бернарда, те остават трайни следи и силно впечатление.

Жегата тегне над домът на Бернарда Алба. Раздори го разкъсват. Мъката го изпепелява. А смъртта се прокрадва, за да го погуби.

Навън, всичко и навън. И свободата, и светлината, и щастието, и живота. А нас близо два часа ни обгръщат мрак, пустота, страдание, гняв, чувство за трагична обреченост, смърт. Да, всичко това е представлението „Къщата на гнева“. Но зрителят си излиза от него вдъхновен, облагороден, изпълнен с радостните трепети от докосването до висотата на изкуството.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Април 2016 г.

София