Признавам, че не е сред любимите ми драматурзи. Но не отричам, че е създал шедьоври. Наричат го „бащата на съвременната драма“ и казват, че е най-поставяният автор в света след Шекспир. В това, последното не съм съвсем убедена. Шведският литературен историк Мартин Лам пише, че творчеството му „е Рим на модерния театър – всички пътища водят към него… и от него.“ Сещате се вече. Става дума за Хенрик Ибсен.
В луксозната и много уютна нова камерна зала на Театъра на Българската армия „Миракъл“, открита в края на миналия сезон с „Откраднати разкази“ на Доналд Маргулис, постановка Красимир Спасов и с изумителната Меглена Караламбова, се играе „Жената от морето“ на норвежкия драматург. Василена Попилиева, режисьорката на представлението, направи ярък и запомнящ се дебют на професионална сцена с „Вампир“ на Антон Страшимиров в театър „София“. Така че очакванията ми от нея бяха големи и тя в голяма степен ги оправда. Обикновено в рецензиите си започвам с декора, защото спокойно го разглеждам, докато чакам да започне представлението. Така беше и снощи. Сив, дървен подиум, пилон, няколко места за завръзване на акустиращи лодки, стените, изрисувани с бурно и тъмно море и мрачно небе и… една люлка. Само това. Този избор на сценографката Даниела Николчова е много по-красноречив, отколкото би бил твърде конкретният и буквален дом на семейство Вангел. Всичко е много изчистено и цветовете, а на моменти и осветлението носят усещането за студенина, за хладен повей.
Василена Попилиева е създала интересна, сериозна и вярна на автора постановка на „Жената от морето“ (или „Морската жена“ в по-старите преводи на пиесата). Водещ за нея е бил фактът, че това е психологическа драма и че действието й е по-скоро вътрешно.
„Морето има магнетична власт. Копнежът по морето…Морето въздейства със сила над нечии настроения, то действа със своята воля. Морето може да хипнотизира.“, пише в предварителните си бележки към пиесата Ибсен. Влиянието на морето е погълнало Елида Вангел (Гергана Плетньова). Копнежът й за него изразява копнежа й за свобода. Усеща брака си като затвор, живее с миналото, със странния ритуал, с който се е врекла на Непознатия моряк, изчезнал някъде в морската шир. Той се завръща и тя получава свободата си, физическата си свобода, но не към нея са отправени стремленията й, страстите й, любовта й. Бори се за вътрешната си свобода, за пространство за душата си, за необятни хоризонти за индивидуалността си. Затова е обсебена от морето. Люлката е символ на неспокойствието й, на несигурността й, на неувереността й, на крехкото й душевно равновесие. Заслушана в шума на раковината, тя мечтае за собствена воля, за неизвестното и непознатото, за право на избор. Според мен Гергана Плетньова е малко неопитна и недостатъчно зряла за образа на Елида Вангел. Затрудняват я по-дълбоките психологически пластове и нюансирането, което те изискват. Но пък от друга страна младата актриса се отдава напълно на героинята си, посвещава й се и с това компенсира до голяма степен останалото.
Люлката обаче за Болете, дъщерята на д-р Вангел, очарователната Десислава Касабова, има своята обикновена, първична функция, макар че и тя е със своята драма.
Тук мъжете не са толкова важни. Д-р Вангел на Георги Кадурин е добър, но традиционен. Подобен е и Арнхолм на Владислав Виолинов. Люнгстрен на Йордан Ръсин е или несполучливо режисьорско решение, или е откровено слаб. Специално оставих Тигран Торосян (Непознат) за накрая. Не мога да разбера защо режисьорите не забелязват този страхотен актьор и той се губи в малки, незначителни ролички. Защо доста семплият му брат Ованес Торосян се радва на популярност и много роли? Хора, слепи ли сте?
А колкото до „Жената от морето“ на сцена „Миракъл“, достоинствата й си струват да бъдат видени и оценени.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Април 2016 г. София