Етикет: Сфумато

Идете в Театрална работилница „Сфумато“ и ще чуете една чудна приказка. Една мъдра, чиста, бистра, блестяща и ценна като брилянт история за живота, тоест за любовта, защото всичко е любов най-накрая. Ще ви я разкажат британецът Дънкан Макмилан, режисьорът Марий Росен и актьорите Елена Телбис и Бойко Кръстанов. Нарекли са я „Дишай“. Може би, защото първото което прави новороденото човече е да започне да диша. И така… До края, когато изпуска последното си дихание, за да се превърне в ангел.

За да потънете в тази история-приказка, нямате нужда от декори и оригинални сценографски решения. Само от танцуваща по голямата сцена светлина. Защото след словото Бог създаде светлината! Тя озарява и най-тъмните и мрачни кътчета на Земята и на човешката Душа.

Ежедневие. На опашката в ИКЕА са Тя и Той. Без имена. Не е нужно. Млади, образовани, интелигентни, модерни. Влюбени. И точно там, в магазина внезапно Той поставя въпроса за бебе. Шок! И за Нея, и за нас. Тя – с избухлива, гневна, нервна реакция. Има ли смисъл от нов човек на тази обречена Земя?! Въглероден диоксид, въглероден отпечатък, страх от идващите дни и години. Въобще ще има ли бъдеще за човечеството или то бавно загива, отива си…?! Няма музика, нямо звуци. Тишина. Марий Росен, експериментатор и оригинал, мести лъча на прожектора по празната сцена. Той и Тя са ту сами, ту заедно в светлия му кръг, ту ги поглъща тъмнината в черните им дрехи, с които ги е облякла Ванина Цандева.

Събират се, разделят се, нараняват се, любят се, докосват телата и Душите си, сливат ги. Имат дете. Заедно са до края. Живеят. Дишат. Обичат се. Казват ни, че въпреки страха и отчаянието има смисъл. В безизходицата се намира изход. Просто трябва да сме по-отговорни, по-грижовни към себе си, към другите, към всичко около нас. Тогава светлината никога няма да угасне, Слънцето и Луната ще изгряват всеки ден и всяка нощ.

Елена Телбис е като оголен нерв. Трепти, задъхва се, изгаря и пак се ражда от пепелта си. Крехка и силна. Нежна и страстна. Невероятна, изумителна, вдъхновяваща. Категорично не съм съгласна с тези, които смятат, че Бойко Кръстанов не й е равностоен като актьорско изпълнение. Те просто са различни, както и героите им. Но е сигурно, че без Бойко Кръстанов, нямаше да я има Елена Телбис и без Елена Телбис, нямаше да го има Бойко Кръстанов. Те дишат в един ритъм. Заедно.

Гледах „Дишай“ два пъти. Бих могла обаче да го гледам и още… Защото Дънкан Макмилан, Марий Росен, Елена Телбис и Бойко Кръстанов, ме даряват всеки път с нови неща за размисъл. Гледайте, слушайте, чувствайте, мислете! Дишайте!

 

Даниела Стрелкова- Дянкова

Ноември 2023 г.

София

 

 

            Известната героиня на Тенеси Уилямс Бланш Дюбоа от пиесата му „Трамвай Желание“ не се появява от нищото. Тя има две предшественички и вдъхновителки.

Едната от тях е реално съществувалата актриса от нямото кино Лилиан Гиш. Звезда, на времето тя не успява да се приспособи към звуковото кино и въпреки шедьоврите, в които е участвала преди това, постепенно потъва в забвение. Нейната съдба и нейната драма предизвикват Тенеси Уилямс да напише ранната си едноактна пиеса „Портрет на Мадона“ (1946 г.), от която доста по-късно се раждат „Трамвай Желание“ и Бланш Дюбоа.

Сега Театрална работилница „Сфумато“ включва тази творба под заглавието „Портрет на една Мадона“ в програмата си „Изчезващата човечност“. Младият режисьор Димитър Сарджев (ученик на Иван Добчев и Георги Дюлгеров) много сполучливо е дообогатил драмата с други текстове на Тенеси Уилямс. Срастването им е безболезнено и ненатрапващо се.

Не случайно постановката се играе в зала „Ъндърграунд“ на театъра. Сценографката Боряна Чернева е създала среда, напомняща изоставен, разхвърлян в безпорядък музей. За да стигнат до местата си зрителите минават през покрити с бели чаршафи мебели, прозорец с опърпано и провиснало перде, стар грамофон с фуния и куп плочи, разхвърляни по земята стари чернобели снимки, празни рамки, от които спомените са изчезнали, струпани куфари, знак за отминали пътешествия, купчини книги. Музиката на Мила Искърова, без случаите, в които се пуска грамофона, е незабележим, но съществен спътник на действието.

Преди няколко сезона Иван Добчев откри наново след 19-годишна пауза актрисата Гергана Кофарджиева в спектакъла си „Преди/След“. И слава Богу! Защото иначе нямаше да имаме този актьорски дар, който тя ни дава с превъплъщението си в образа на мис Лукреция Колинс. Южнячка на преклонна възраст, много религиозна и запазила обноските си от отминали времена, героинята вече няколко десетки години не излиза от къщи, освен за да иде на църква и не приема никакво посетители. В домът й всичко е замряло, няма вече пари и е изгубила разсъдъка си. Няма днес, няма действителност, реални са само някои от спомените, но и те в по-голямата си част са видоизменени, измислени от болния й мозък. Всичко се случва в няколко часа в деня, в който тя трябва да бъде въдворена в лудница. Живее в свой свят и мисли, че все още е младо момиче, в чиято спалня ту е влязъл чужд мъж, за да я обезчести, ту води въображаеми разговори с любимия си, от когото смята, че е бременна. Единствените свидетели на лудостта й са Портиерът (Иван Златарев) и Момчето от асансьора(Димитър Николов). Единият, Портиерът й съчувства и я съжалява, дори донякъде разбира, а другият, Момчето от асансьора е въплъщение на всичко, което я ужасява от днешния ден, което я праща в безвремието – груб, безскрупулен, безмилостен, крадлив егоист.

Гергана Кофарджиева наистина се превръща в Мадона. Срамежлива и същевременно закачлива и кокетна, изискана и претенциозна като младо момиче от минали времена. И грохнала старица, потънала в забрава и във виденията си, носталгични и безумни, но въпреки всичко истинска дама, както казва Портиера. 81-годишната Гергана Кофарджиева играе нюансирано, откроява всеки детайл, ту провлачва говора си до напевност във фантазиите, ту го накъсва в мъката и страданието си.

Популярният Леонид Йовчев явно е осъзнал стойността, която ще добие представлението и затова е приел малката роля на Доктора, дошъл да отведе мис Колинс. Самият той с объркан и безсмислен живот, който актьорът успява да пресъздаде за няколко минути, й съчувства и я обгръща с внимание.

Пиесата е трагичен вик за пропуснатото в живота, за изгубеното и за безкрайната самота. И остава въпросът дали всеки от нас има своя измислен свят, който го спасява от грубата действителност?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Януари 2014 г., София