Книгата на Екатерина Томова „Забравени от небето“ много пъти е влизала в театъра. Но всички помним едно от тези техни сливания, онова, в което Мама Злата (Златина Тодева) събра целият свят в малкото пространство на Театър 199. Затова и всяко следващо стъпване на „Забравени от небето“ на сцена поставяме под съмнение, поглеждаме го с леко недоверие и доста голямо предубеждение. Не можем да се освободим от спомена. Досега.
Тръгнах и аз в една снежна виелица да гледам проекта на Театър „Грифон“ с чувството, че пропилявам поредната си вечер в този невероятно слаб театрален сезон. Млад актьор и моноспектакъл са трудно съвместими, пък отгоре на всичко и целият екип млад. Така нещата стават просто непосилни. Но както казват някои мои колеги, аз съм „бройкаджийка“ и съм готова да загубя времето си, за да се убедя с очи, уши, сърце и разум. И ето ме в Столичната библиотека на „Забравени от небето“, моноспектакъл на младия актьор Светозар Кнезовски – Заро и младите му съучастнички Кристина Бояджиева (режисьор), Весела Вълчинова (сценограф)и Бистра Диляноф (музикална среда). И още отсега ще кажа нещо, което би трябвало да оставя за накрая – Мама Злата беше там, но като вдъхновение, не като спомен. Защото това е друго представление и всякакви асоциации са невъзможни и биха били спекулативни. Не само и не толкова заради привнесените от Светозар Кнезовски текст и герой. Те просто спояват, доближават до нас днес и оправдават съприкосновението ни с чудото „Забравени от небето“.
Сценичното пространство, сиреч декорът – аскетичен, точно толкова, че да попаднеш в Родопа планина, истинската, а не онази с луксозните хотели, СПА-центровете и басейните. Две-три черги, малко трикрако столче с преметнат чембер, което за кратко става козичката на баба София, домашен олтар с кандило от ония времена, няколко дървени копанки с пясък, за да приемат свещите на гробищата и ясно сините очи на дядо Мануш, изпълнени с почуда, доверие, мъдрост и благост, въпреки, че е кукла на конци. И усещаш аромата на поляните, чуваш звъна на чановете, в Родопа планина си. Църковна музика, обзема те чувство за святост. Актьорът в гръб на колене в началото в безмълвна молитва, а после простичко се моли на „Господко“ за закрила на България, за народа, всъщност ,усещам го, зная го – за мен.
И започва да разказва Момчето (героят на Светозар Кнезовски) сладкодумно за това как е попаднал и заживял в затънтеното родопско селце и за столетниците – автентичните герои на Екатерина Томова. Преобразява се в тях и ти ги виждаш и чуваш, чувстваш ги и вече не забелязваш пуловера, мъжките панталони и брадата. Изповядват се старците и те боли, и тъгуваш, и се усмихваш с умиление за загубите на бързо отминаващото време, за нещата, които постепенно то взима със себе си и за това, което остава за лапите на Смъртта, за небето и звездите, които са направени да приютяват душите на хората след края. И дядо Мануш, бродещ по света, чиято душа го дърпа към безкрая на морето, на всемира, а той иска в пазвата на Родопа планина, у дома, при своите. Дядо Мануш, куклата. Всички сме марионетки в ръцете на съдбата поне в тоя живот и не случайно е казано: „Човек предполага, Господ разполага.“ И интимно тихият глас на Борис Христов ни обгръща с мисли за човека и неговата душа. Баба Тъжина пали свещи на гробищата и разговаря със звездите-души, а баба Дафина си уговаря среща със Смъртта. Космичното е в нас. Ние сме Космосът. Гледаш и слушаш в захлас Актьора, който не е себе си, а е всички тях и много други. Удивително превъплъщение за миг от Младото в мъдрия Столетник, който говори с вечността. Вярваш му омагьосан, „чуваш“ дълго след края песента му. И знаеш, че всичко това е мислено, мислено, изпипвано, извайвано, работено, а се излива ей така, като планински поток.
„Забравени от небето“ на Светозар Кнезовски. Представление за съкровищата и чудесата дълбоко вътре в нас, които можем и да не открием, но ще е жестоко да живеем и да умрем без да сме се докоснали до тях.
Даниела Стрелкова-Дянкова
февруари 2012 г.