ДА ГЛЕДАМЕ ЗВЕЗДИТЕ*

За мен Оскар Уайлд е специален. Специален, защото ми е много близък. Обожавам неговите афоризми и често отварям томът, в който са събрани. Съзвучни са с моето мислене, с моето светоусещане. А приказките му, поезията му, драматургията му…? Като малка бях влюбена в съседско момче, кръстено на неговия Дориан Грей. Тогава чух за първи път за ирландския писател. Малко по-късно започнах да го чета и всеки написан от него ред се оказа и мой. Мои са и декадентските му възгледи, които проповядват идеята за „чисто изкуство“. Харесвам и скандалното му поведение и облекло, начинът му на живот, екстравагантен, провокиращ, смел, неподчиняващ се на нормите, на общоприетото, на консервативното викторианско общество, което успява да го унищожи. Харесвам и крайните му индивидуализъм и естетизъм. Въобще харесвам всичко в Оскар Уайлд. Затова винаги трепетно, с приятно предчувствие и наслада очаквам сценичните си срещи с него.

Възхищавам се на Бойка Велкова, че никога не се хвърля на случайни неща, и като актриса, и като режисьор. Подбира, мисли, отнася се сериозно към изборите си. Като режисьор мъдро се опира най-вече на стабилната основа на класиката. Не рискува излишно, не се увлича по лесното, носещо бързи овации. Работи със стабилни екипи, не разчита на случайното.

И сега на камерната сцена на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е същото. Оскар Уайлд и „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“. Затова и актрисата Силвия Лулчева (мисис Ърлин) казва: „Най-големият подарък за мен е срещата ми с Бойка Велкова, която през годините ме е респектирала с работата си и като актриса, а сега съм много впечатлена от режисьорския й подход…“

Бойка Велкова, сценографът и костюмограф Чавдар Гюзелев и авторът на музиката Теодосий Спасов не се съобразяват с епохата на Оскар Уайлд. Музиката – различни стилове, добре и подходящо подбрани, звучащи точно на място. Сценографията и костюмите, както винаги са елегантни и стилни при Чавдар Гюзелев. Много стъкло, дори и при мебелите, дава усещане за въздушност, за прозрачност. Паунът, свещената птица в много религии през хилядолетията, символизиращ царственост, власт, красота, любов, мъдрост, често се появява като проекция на централната стена. От неговите пера е изработено и фаталното ветрило на лейди Уиндърмиър (Стефания Кочева). На същата стена – празни рамки за картини, в които се появяват някои от героите и разкриват двуличието на пуританския морал на обществото. Чудесно сътрудничество между режисьорката и сценографа.

Идеята да се акцентират някои реплики на героите чрез повторението им, макар и не откритие за историята на театъра, е изключително находчива и подходящо решение за този спектакъл.

Личи си, че Бойка Велкова е работила много с актьорите, за да разкрият блестящата сатира на Оскар Уайлд, да поднесат възможно най-добре остроумията му, да покажат ироничното му намигване и да разгърнат напълно изяществото на езика му.

Стефания Кочева в началото закачлива, игрива, със звънлив, заразяващ смях, който по-късно преминава в плач. Актрисата улавя и пресъздава отлично разликата между тях. В поведението й няма нищо пошло или вулгарно, нещо, за което намекват някои колеги. За Силвия Лулчева какво да кажа? Само суперлативи, както винаги. И този неин гръмък, необуздан, пронизващ смях. Невероятна е! Страхотна е сплетницата херцогиня Берик на Добрина Гецова с толкова нюанси в поведението, и смешна, и жалка, и опасна. А появата на полупияната лейди Плимдейл (Росица Александрова), забавлява и буди усмивки дори, когато изрича сериозни истини. Чудесна актриса! Режисьорите трябва да й обръщат повече внимание. Мъжете достойно партнират на дамите. Лорд Уиндърмиър (Михаил Сървански), е влюбен, закрилящ, загрижен, плътно изграден образ. Константин Икономов (мистър Дъмби) и тук доказва, че не случайно ми е любимец. Лорд Дарлингтън на Симеон Гълъбов е наистина искрено влюбен и макар не много, но все пак се отличава от двуличните издънки на това общество. Актьорът деликатно, но убедително го подсказва. Васил Грънчаров (мистър Сесил Греъм), Иван Панев (лорд Огъстъс Лортън) и Паркър (Красимир Куцупаров) са също на ниво. Малко по-безлични ми се сториха Полин Лалова (лейди Агата Карлайл) и особено Мартин Христов (мистър Хопър). Но това не намалява блясъка на останалите.

„Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ на Оскар Уайлд в Сатиричния театър за мен е безспорно най-зрялата и добра постановка на режисьорката Бойка Велкова. Очаквам с интерес следващата!

* “Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат звездите.“ Оскар Уайлд

Даниела Стрелкова-Дянкова

февруари 2020 г.

София

 

КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ ТАЛАНТЛИВ

Седим с моята приятелка и колежка Анелия Янева в салона на Сатиричния театър на премиерното представление „Без задръжки“ от Жорди Галсеран, постановка на Антон Угринов. Харесвам каталунския драматург, но не прекалено, докато режисьора харесвам много. Затова и предчувствията ми са приятни. Тече си спектакълът и всичко ми е напълно непознато, а мислех, че съм наясно с повечето пиеси на Галсеран. Тихичко питам Анелия: „Това нещо ново ли е? Не се сещам да съм го гледала или чела.“ Отговорът ме сразява: „Нали го гледахме преди месеци на гастрола на Варненския театър под режисурата на Георги Михалков, само че със заглавие „Изборът на Марта“?“ Спомних си, но пак не можах да позная пиесата, сякаш не е същата. Тогава скучах, отегчих се и напълно я забравих. А сега… не откъсвах очи от сцената, смеех се, забавлявах се, наслаждавах се… И чак по средата усетих нещичко слабо познато и толкоз. Ужким една пиеса, а двамата режисьори правят от нея две тотално различни пиеси. Просто всичко зависи от класата. Вярно е, че оригиналният превод на български на „Без задръжки“ е „Без резерви“, играна е тук и като „Испанска афера“, а на каталунски заглавието й е „Fuita“ – „Бягство“, но съдържанието й е едно. Въпреки това зависи кой го интерпретира. Овации за Антон Угринов!

Както обикновено при него нещата са изчистени, минималистични, нищо, което разсейва. За режисьора не материята, по-важни са духът, съзнанието, характерът, актьорите, които ги пресъздават, превъплъщавайки се в своите герои. Луксозна вила в бяло като един от символите на богатство и охолство, две канапета в полукръг, маса, а отгоре висят две големи огледала (помислете защо!) Декорът е на три нива – авансцена, мебелите и в дълбочина – черното кадифено облекло на сцената, улична лампа, животът навън. Създателки на това пространство са художничките Свила Величкова и Ванина Цандева. Тук, както на безброй места по Земята властват лъжата и измамата. Ироничният начин, по който говори за тях в комедията си Жорди Галсеран привлича Антон Угринов и той прави представление, което както сам казва „… е комбинация от законите на комедията и естетиката на криминалния жанр film noir.“

Политикът Изидре Гали – неуморният, неудържимият, изобретателен Александър Кадиев, си е подал оставката като министър на промишлеността и енергетика, защото след като е бил благопристоен цял живот, си е позволил само една волност и е бил уличен в корупция. Иска да се самоубие, но преди това – да бъде с проститутка, което никога не си е позволявал, защото го е смятал за непристойно. Но преди нея на врата се появява служителката на газовата компания Висента (Стела Ганчева). Много добър е изборът й за тази роля. Преобразяваща се и различна в двата часа на представлението. И започват смехът и забавата през ироничния поглед на автора и на постановчика. Политиката е десятката, в която се целят. Тя е почти еднаква и в Испания, и в България, навсякъде по света. Фалш, далавери, егоизъм, самолюбие, угодничество… и пари… много пари. Асоциациите на места са ясно различими. Горе-долу същото е и при „бедните“ измамници – Висента, проститутката Йоланда (Рада Кайрякова), Маноло (Борислав Захариев), Мариано (Стефан Попов). Не е измислица, искрена е само любовта на Изидре към Висента.

Находчив, внимателен и прецизен е Антон Угринов към детайлите. Някои от тях разсмиват – пост терминалът, който Йоланда вади от чантата си, за да й плати Изидре. Други – изненадват и задават въпроси – финалният режисьорски ход – появата на Изидре Гали в рамката на вратата.

Това е истинската пиеса на Жорди Галсеран. Показа ни я, разкри ни я Антон Угринов! А за морската – не си заслужава да се мисли и да се говори, нея просто я няма. Идете в Сатиричния театър! Очакват ви постановката „Без задръжки“ и създателите й!

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2019 г., София

ДА СИ УМРЕШ ОТ СМЯХ

Ако искате да си умрете от смях и да напуснете театъра в страхотно настроение, а после да разказвате на приятелите си каква весела пиеса сте гледали и колко сте се забавлявали, идете да видите спектакъла „Странната двойка“ от Нийл Саймън, постановка на Андрей Аврамов в Сатиричния театър.

Комедията на Нийл Саймън, написана през далечната 1965 година е световноизвестна с всичките си форми на представяне. След като Бродуей го прославя и получава доста награди, драматургът пише сценарий по пиесата, за който е номиниран за „Оскар“, а актьорите Джак Лемън и Уолтър Матау допринасят много филмът да се превърне в класика. Следват няколко телевизионни сериала, анимационен филм, адаптация на пиесата за жени, нейното продължение за това какво се случва след 30 години и естествено дълго и продължително пътешествие из театралните сцени по света.

Какво прави от двама приятели странна двойка? Нали приятелите се привличат? В комедията на американския драматург не е съвсем така, а тя е черпена от действителността. Автобиографична е. Прототипи на двамата главни герои са авторът и брат му Дани.

И така Феликс (Константин Икономов) и Оскар (Светломир Радев), макар и приятели са коренно различни. Разведеният Оскар е разхвърлян, дори мърляв, в дома му цари безпорядък, дори хаос и нормалното му жилище (сценография  Невена Белева) прилича на коптор. Докато обсесивния, както биха го диагностицирали психиатрите, а иначе казано вманиячен Феликс, изгонен от жена си е невероятен чистник и луд на тема ред. Оскар кани бездомния си приятел да живее при него и оттам започва всичко… и смешното и малко тъжното. Режисьорът Андрей Аврамов подчертава, че „пиесата деликатно ни напомня, че приятелството е трудно изкуство.“ Изскачат проблемите за толератността, за търпимостта, за приемането на другия, на инакомислещия, на различния. Освен това самотата също се е настанила сред героите. Страхът от нея, невъзможността да бъде приета, да се привикне с нея. Жаждата за близост с човешко същество до теб, за общуване, за присъствие, за обич и разбиране, е ненаситна. Оттук идва и тъгата.

Актьорите в ролите на Оскар и Феликс дават всичко от себе си на сцената. А то е много. Светломир Радев (Оскар) умело прикрива зад немарливостта, грубостта и агресивността на героя си застоя му, необходимостта му от ново начало, от възбуждащи преживявания. А Феликс на Константин Икономов открито показва своята чувствителност, нежност, невъзможност да се раздели с миналото, да приеме живота такъв, какъвто е. Истеричното му миене и чистене, подреждане и готвене не може да прикрие дълбокото му отчаяние. Актьорът е блестящ във всеки миг от присъствието си на сцената. А диалозите между двамата са като фехтовка от висша класа. Много добри думи могат да се кажат и за останалите членове на приятелската група – Мартин Каров (Мъри), Богдан Казанджиев (Рой), Явор Борисов (Вини) и за флиртаджийките съседки Инес (Милена Аврамова) и Хулия (Ирина Първанова).

В програмата режисьорът Андрей Аврамов е написал: „Вярвам, че ако останем верни на автора и неговия тънък хумор, зрителите ще изпитат удоволствие от поредната среща с неговото творчество.“ Е, постигнал е целта си. И все пак, нали съм критик, едно пожелание. Мисля, че малко ускоряване на темпоритъма ще допринесе още повече за успеха на представлението.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова, блог за театър

Април 2017г., София

АТОМЕН ВЗРИВ В САТИРАТА

Рядкост са постановките на комедии без простотии (пресен пример имаме в Народния театър). Незнам защо режисьорите смятат, че именно те ще привлекат и очароват публиката. И за съжаление твърде често успяват. Това, разбира се, не говори добре нито за тях, нито за публиката. Но има и изключения, които блестят като бисери в калта. Например спектакълът „Арт“ на Ясмина Реза, режисьор Антон Угринов в Сатиричния театър. Там заискри и още едно бисерче – пак дар от френската комедиография – „Името“ на Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, постановка на Здравко Митков.

Съвременен, модерен, стилен, елегантен, но и малко стандартен парижки апартамент (сценографията е на Петър Митев). Предстои семейна вечеря, от която очакванията са да мине приятно. Дори мароканските ястия не са изненада, защото домакинята Елизабет Гаро-Ларше (Ана Вълчанова) не ги сервира за първи път. Другите участници в партито са съпругът й Пиер Гаро (Николай Урумов), университетски преподавател, братът на Елизабет Венсан Ларше (Михаил Билалов), малко надменен и студен бизнесмен и съпругата му модната дизайнерка Анна Каравати (Ирина Първанова), която както винаги закъснява, също и семейният стар и близък приятел, музикантът Клод Готиньол (Богдан Казанджиев). Венсан гордо показва поредната ехографска снимка на бъдещия си син и естествено разговорът се завърта около името на детето. Името, което за толкова много народи по света има огромно значение и е свързано с поверия, обичаи и традиции. Бащата казва името и избухва бомбата, но не обикновена, а атомна. Става епохален скандал, който обхваща исторически, политически, морални, общочовешки аспекти. Разгорещено доказване, оборване, нападки, защита. Разпра с интелектуален привкус. Караница. Венсан признава, че това име е една от неговите жлъчни шеги. Но взривът е факт. И започва да пълзи, да се стеле и да се разгръща радиацията. Нахъсването на героите прераства във враждебност. Недомлъвки, недоразумения, стаени чувства и мисли… Казват се неща, които може би самите те не са подозирали и досега не са осъзнали. Връщат се към стари случки и истории, стари съмнения, лични нападки. Втори ядрен взрив. Хаос. Всичко е твърде сериозно, дори страшно. Всичко се разпада. Но нито за миг изтънченият хумор, финните закачки на авторите не напускат сцената, а в салона се смеят и забавляват, без това да пречи на задълбочените внушения.

Преводът на Михаил Билалов и Снежина Русинова-Здравкова е произведение на изкуството.

Постановката на „Името“ освен, че е стотна в кариерата на режисьора Здравко Митков, е и фатална – носи номер 13 на работите му в Сатиричния театър. Но не само това. Знакът е обратен. Тук фаталността е качество, превърнало я в една от най-стойностните му творби. Режисурата му е хем овладяна, хем лееща се като пролетен поток. Свежа, искряща, интелигентна. Мултимедията, за която неведнъж съм казвала, че не харесвам особено много в театъра, тук е на място. Заигравката с Анди Уорхол и серията му „Мерилин Монро“ е много забавна. Хармонията на режисьора с актьорите е забележителна. Михаил Билалов и Николай Урумов са чудесни. Малко им отстъпват по-младите Богдан Казаджиев и Ирина Първанова. В моите очи обаче най-ярко грее Ана Вълчанова. За пореден път се убеждавам колко великолепна актриса е тя. Блестяща в монолога си.

Мога още много да говоря за „Името“, но най-добре идете и вижте.

Даниела Стралкево-Дянкова

Декември 2016 г.

София

БЯЛО ВЪРХУ БЯЛО

DSC1085-700x464

Излезе „Арт“ на Ясмина Реза в Сатиричния театър. Пропуснах премиерата. Беше преди три сезона. И както често става в подобни случаи,  започнах все да отлагам кога да го гледам. И така… чак досега. Отлагах и по две съвсем конкретни причини. Боях се да не си разваля вкуса от невероятното представление на Пламен Марков в Малък градски театър „Зад Канала“ с Атанас Атанасов, Иван Петрушинов и Владимир Пенев, което се играе вече 15 сезона. Освен това съм много резервирана към мечките в театъра, защото някои от тях правят доста долнопробни и комерсиални боклуци. Затова не бях сигурна, че именно този екип, Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, като изключвам режисьора Антон Угринов и донякъде сценографа Никола Тороманов и композитора Калин Николов, може да ми даде нещо ново, интересно, находчиво. И съжалявам за пропуснатото време.

„Арт“ е първата рожба на продуцентската къща на тримата приятели актьори. Избират пиесата на Ясмина Реза, защото в нея става дума също за трима приятели отпреди 15 години, каквито са и те. Опасно начинание е за един актьор да играе себе си. Така че незнам дали приятелството им е помогнало, но таланта и професионализма – със сигурност. Както и режисьорът Антон Угринов. Той се „крие“ зад актьорите, но присъствието му се усеща стабилно, уверено и категорично, съумял е да ги увлече в стихията си и да извлече най-доброто от всеки от тях. Личи си, че освен решение, им е дал и свобода.

Дългогодишна дружба е поставена на кантар. Ябълката на раздора е картина, която си е купил дерматологът Серж (Захари Бахаров) за ужасно много, за неприлично много пари. На пръв поглед – нищо чак толкова лошо. Но платното на прочут художник е изцяло бяло. Такъв е и декорът на Никола Тороманов. Върху черното на естественото „облекло“ на сцената всичко е бяло – мебелите, стената… Сценографът майсторски играе с нюансите на белия цвят. Подчертава абсурдността и комичността на прескъпата картина. Но абсурдна и комична ли е само пиесата? Категорично не. Покупката е само поводът на „бял“ свят да излязат стаените дълбоко противоречия между тримата приятели. Прямият, директен и малко суховат Марк (Юлиан Вергов) нарича творбата „лайно“ и е непримирим в оценката си. Докато Иван (Владимир Карамазов), по-обикновен, малко наивен, дори привидно глуповат, не преуспял в живота, въпреки че е шокиран от видяното, се опитва да разбере приятеля си и да приеме факта, че щом тази картина му доставя удоволствие, вида й и парите нямат чак такова голямо значение. Владимир Карамазов буквално извайва образа на добряка, толерантния, сговорчив Иван. Обръща голямо внимание на детайлите в поведението си, присъствието му е ярко и впечатляващо. Монологът на героя за сватбените му вълнения и проблеми е изключително забавен, смешен и искрен.

Звучи музиката на Калин Николов, жива, модерна, жизнена, активна. А приятелите стоят пред картината и покрай това безкрайно гледане и обсъждане се разкриват много неща, за тях, за отношенията им, наяве изскачат сериозни различия, всякакви негативни натрупвания. Марк и Серж като че ли не могат да се примирят с другостта си и с повод и без повод се дърлят помежду си. Иван се опитва да балансира, докато и двамата се нахвърлят върху него, нещастния, неуспелия, безперспективния. И изведнъж престава да бъде смешно. Стига се дори и до омраза и като че ли до край на приятелството. Все пак всички правят компромиси и то остава. Но никога вече няма да е същото. А може би то никога не е било…

На тримата приятели актьори обаче им се е получило представлението.

Даниела Стрелкова-Дянкова

април 2016 г.

София