Помня, като че ли беше вчера вечерта, когато гледах Йорданка Стефанова в моноспектакъла „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, дипломна работа на младия тогава режисьор Йордан Славейков. Мъжът ми ме чакаше на вечеря в ресторант с приятели. Преди да вляза при тях, седях дълго в колата и пуших цигара след цигара. Бях толкова разтърсена от това, което видях, чух и почувствах, че исках да остана в тишината на късната вечер, сама с мислите и усещанията си. С тъгата и радостта от сблъсъка си с Йорданка Стефанова, защото тя е буря, която те завихря. Годината беше 2007-ма.
И ето я снощи в авторския спектакъл по разкази на Ерик-Еманюел Шмит на нейния състудент професор Ивайло Христов, сама с героинята си Габриел и още десетина образа, в които се превъплъщава в „Хроника на едно убийство“ на камерна сцена в Сатиричния театър.
Обикновено като чуя актьор да режисира, независимо дали е специализирал допълнително режисура или не, ме полазват ледени тръпки, чуствам се неконфортно, неудобно в очакване на поредното разочарование. Ноооо… Да. Понякога се появява и едно голямо „Но“. Говоря за изключение, което както казват, всъщност подчертава даденото правило. Изключението Ивайло Христов. Преди няколко вечери гледах най-новата му постановка „Без асансьор“ от Себастиен Тиери в Малък градски театър „Зад Канала“, която отново потвърди, казаното от мен за режисирането му. Вижте и нея!
А на сцената в Сатирата изплува осветено лицето на жена, която безстрастно, безчувствено и учудващо спокойно разказва за убийството на мъжа си, което хладнокръвно е замислила и извършила. Убийството на любимия си в продължение на тридесет години без последните три. Да, любовта може да бъде и опасна. Не случайно казват за нея, че освен безкрайно щастие, понякога може да носи и дълбока мъка
В сумрака жената се раздвижва и вече в светлина я виждаме цялата. Попреминала средната възраст, но не стара – черна пола, бяла риза, мъжка жилетка без ръкави и груби обувки с връзки. Около нея – две каменни стени, разбити, полуразрушени, на едната – малко прозорче с решетки, а на другата е окачен животински череп с рога като бялото на костта проблясва от време на време. Дървени маса и стол. И усещане за упадък, развала, студ… Това е декорът на Марина Янева. И стая, и затворническа килия, и всичко… Немногословен, но – достатъчен. Невъзможно е да си го представиш друг. Както и деликатната намеса на пианото. Музика, подбрана, предполагам, от автора на представлението.
Съмнението. Гробокопачът на доверието. Убиецът на вярата. Разрушителят на спокойствието, на щастието, на всичко. Всеки се е сблъсквал с него и винаги е губел или… почти винаги.
У Йорданка Стефанова то е подло, настъпателно, смазващо. Изтрива всичко хубаво или го обезобразява. Подклажда желанието да открие истината. Но каква се оказва тази истина? Смъртоносна. Защото заблудата е смъртоносна.
В главата ми се блъскат суперлативи за превъплъщенията на актрисата. Толкова са много, че едвам се побират в нея. Но все още не мога да открия онзи, точния, необикновения, нестандартния, който тя заслужава. Нюансите, детайлите, резките промени в поведението на героинята й, прескачанията й от един образ в друг. Всичко това не може да бъде оценено по обичайните начини, с обичайните думи. И тази дума, която ще използвам за изпълнението на Йорданка Стефанова не е достатъчно достойна за нея. И все пак ще я напиша. ВЕЛИКА!
И отново за изключението Ивайло Христов. Гледах представлението „Хроника на едно убийство“ два пъти, а ми се иска да го гледам още и още… Защото авторът му го е построил така изкусно и мъдро, че при всяка среща с него все едно си на археологически разкопки – откриваш пласт след пласт и дълбочината му сякаш няма край.
И още нещо. Последно. На времето в българския театър публиката ставаше на крака в невероятно редки случаи. Спомням си един такъв. При гостуването преди двадесетина години в Театър Българска Армия на постановката на Бургаския театър „Кралят умира“ от Йожен Йонеско с режисьор Борислав Чакринов и в главната Йосиф Сърчаджиев, публиката скочи на крака да го аплодира и вика на бис. В последните години обаче същата тази публика по неведоми за мен пътища реши, че трябва да се изправя на всеки поклон, на всеки спектакъл и във всеки театър. Нещо, което ме възмущава, защото мисля, че не е честно. Затова си седя на стола и ръкопляскам.
Снощи, след много години пак станах права! Защото си струваше!
Даниела Стрелкова-Дянкова
април 2022 г.
София
За мен Оскар Уайлд е специален. Специален, защото ми е много близък. Обожавам неговите афоризми и често отварям томът, в който са събрани. Съзвучни са с моето мислене, с моето светоусещане. А приказките му, поезията му, драматургията му…? Като малка бях влюбена в съседско момче, кръстено на неговия Дориан Грей. Тогава чух за първи път за ирландския писател. Малко по-късно започнах да го чета и всеки написан от него ред се оказа и мой. Мои са и декадентските му възгледи, които проповядват идеята за „чисто изкуство“. Харесвам и скандалното му поведение и облекло, начинът му на живот, екстравагантен, провокиращ, смел, неподчиняващ се на нормите, на общоприетото, на консервативното викторианско общество, което успява да го унищожи. Харесвам и крайните му индивидуализъм и естетизъм. Въобще харесвам всичко в Оскар Уайлд. Затова винаги трепетно, с приятно предчувствие и наслада очаквам сценичните си срещи с него.
Политикът Изидре Гали – неуморният, неудържимият, изобретателен Александър Кадиев, си е подал оставката като министър на промишлеността и енергетика, защото след като е бил благопристоен цял живот, си е позволил само една волност и е бил уличен в корупция. Иска да се самоубие, но преди това – да бъде с проститутка, което никога не си е позволявал, защото го е смятал за непристойно. Но преди нея на врата се появява служителката на газовата компания Висента (Стела Ганчева). Много добър е изборът й за тази роля. Преобразяваща се и различна в двата часа на представлението. И започват смехът и забавата през ироничния поглед на автора и на постановчика. Политиката е десятката, в която се целят. Тя е почти еднаква и в Испания, и в България, навсякъде по света. Фалш, далавери, егоизъм, самолюбие, угодничество… и пари… много пари. Асоциациите на места са ясно различими. Горе-долу същото е и при „бедните“ измамници – Висента, проститутката Йоланда (Рада Кайрякова), Маноло (Борислав Захариев), Мариано (Стефан Попов). Не е измислица, искрена е само любовта на Изидре към Висента.
Ако искате да си умрете от смях и да напуснете театъра в страхотно настроение, а после да разказвате на приятелите си каква весела пиеса сте гледали и колко сте се забавлявали, идете да видите спектакъла „Странната двойка“ от Нийл Саймън, постановка на Андрей Аврамов в Сатиричния театър.
Рядкост са постановките на комедии без простотии (пресен пример имаме в Народния театър). Незнам защо режисьорите смятат, че именно те ще привлекат и очароват публиката. И за съжаление твърде често успяват. Това, разбира се, не говори добре нито за тях, нито за публиката. Но има и изключения, които блестят като бисери в калта. Например спектакълът „Арт“ на Ясмина Реза, режисьор Антон Угринов в Сатиричния театър. Там заискри и още едно бисерче – пак дар от френската комедиография – „Името“ на Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, постановка на Здравко Митков.