Етикет: Николай Поляков

Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.

В спектакъла „Какво да правим с виолончелото?“, режисьорът Николай Поляков също е поканил Марин Янев заедно със Снежина Петрова, Валентин Танев и великолепния музикант проф. Анатоли Кръстев.

Сюжетът. Безвремие. В анонимна чакалня трима души чакат неизвестно какво, а четвърти – встрани от тях свири без да спира, преливайки една в друга мелодии на Йохан Себастиян Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай, Георги Арнаудов. За виолончелиста е ясно – той е в черен концертен костюм. Зад него се спуска дълга бледожълта, почти бяла тясна завеса, с която на финала покриват празния му стол. Авторката на сценографията и костюмите Марина Райчинова е облякла тримата чакащи – Мъжът с вестника (Валентин Танев), Дамата с воала (Снежина Петрова) и Старецът с бастуна (Марин Янев) също извън времето и пространството, в черно и с дрехи с безброй копчета, които сякаш ги задушават и им пречат да „излязат“ извън себе си, да се надскочат. Декорът също е неконкретен – черно кадифе и синкаво-сиви столове като тези в салона. А може би, защото всички ние все нещо чакаме в живота си?!

А навън? Дъждът вали, вали, гърми, гърми. Леко потискащо… Но героите се наслаждават на музиката, хвалят музиканта, оценяват изпълнението му. Той мълчи е само свири… Но нали казват, че понякога от много сладко започва да горчи. Лека-полека им става досадно, дори прекалено. Режисьорът Николай Поляков постепенно насища въздуха с напрежение. Умоляват виолончелиста да направи пауза, той спира и само след миг – продължава. Заражда се нетърпимост към другостта, към изкуството, омраза към елитарността на избраните за него. Обикновените, масата, ужким се борят за правата си, но превръщат всичко в слободия, противоречат си, викат, мразят до смърт. Убиват! И сядат да си хапват сладко, сладко халва (страхотно измислена и осъществена сцена), а виолончелото продължава само да свири ли, свири…

Vita brevis, ars longa! Животът е кратък, изкуството е вечно!

Може да не звучи изискано, но Николай Поляков е „изстискал“ докрай това, на което са способни актьорите. А то е много. Невероятната хармония помежду им прави отделните превъплъщения от изключително висока класа. Невъзможно е да се определи кое е по- най-. Снежина Петрова се хвърля от удоволствието от музиката до истеричната ненавист към нея. Марин Янев пестеливо изявява чувствата и мислите на героя си. Докато Валентин Танев, жив да го оплачеш преди да покаже острите си зъбки. Анатоли Кръстев е „друга опера“, спокоен, непроницаем, непобедим като музиката. Тя продължава да гърми в салона, когато развълнуваната публика го напуска. Не спира и след това. Никога. Още древните са го казали: „Животът е кратък, изкуството е вечно!“

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г.

Тринадесетгодишна съм. В чужбина сме и докато родителите ми се наслаждават на бавна вечеря в ресторанта, аз лежа с дрехите в сухата и празна вана на хотелската стая и чета. Чета „Ана Каренина“ на Лев Толстой. Още помня трепетите на детската ми душа, съзвучни с тези на героинята, въпреки че оттогава изтече много вода и смених безброй хотелски стаи. Но така и не се  наканих да препрочета романа. Жалко.

Анкети определят „Ана Каренина“ като най-великия роман на всички времена. Многото му киноверсии са с различен успех и сега тук няма да изброявам кинобогините, превъплъщавали се в героинята. Сега тук става дума за друго – за първата постановка на това произведение на българска сцена. Театър „София“ поднесе един бисер на театралите, който може с голяма вероятност да се окаже най-големият, чист и блестящ през този сезон. А авторът на драматизацията на литературната творба и режисьор Николай Поляков подаде висока топка за следващите, които ще се занимават с „Ана Каренина“. Драматизациите са сложно нещо, особено на 900 страници текст и аз рядко съм срещала толкова добри, колкото е тази на Николай Поляков, обхващаща почти всички аспекти на това необятно произведение. Любовната история на омъжената Ана и на офицера Вронски се разгръща на фона на живота в Русия от ХIХ век след премахването на крепостничеството, появата на електричеството, невъзможността на мужика да възприеме новостите и да се промени, политическите ежби, обедняването на дворянството и социалните вълнения.

Първо е визията. В постановката на театър „София“ тя е изключителна. Сценографията и костюмите са на Марина Райчинова. Оголена сцена, стените са ситно изписани с ръкописите на Лев Толстой. Подът е бял като лед, хлъзгав и несигурен като живота. Костюмите са от епохата, но леко стилизирани, с някакъв по-модерен отенък. Цветовете им играят важна роля. Обществото в бели сукнени палта с кожени яки и шапки, с бели маски, е като граблива птица, като подвижна опастност, като злокобно присъствие със своите клюки и интриги, закостенялост и жестокост. Маските, символ на фалша и притворството във висшите среди. Режисьорът заедно с хореографката Анна Пампулова рисуват живи картини. Пластиката, особено сполучлива на бала, е ненатрапчива, с много вкус и изящество. Въобще естетски спектакъл, в който хем се усещат руския дух и действителност, хем нещо вселенско. В него няма нищо случайно, всичко е точно премислено и премерено. Актьорите, които правят връзките, разказват и същевременно изпълняват малки роли, са находка с отличен резултат.

Ето я Ана Каренина на Мила Банчева. Не фрапантно бляскава, а с една скрита, приглушена, топла светлина, с осанка, елегантност и изящество. Постепенно, плавно и естествено стига до любовта, страстта, щастието, вината и безнадеждността. Тази любов е израз на стремеж към свобода. Актрисата се превръща в трептящ нерв, във вик, в отчаяние и тържество. Докато Вронски на Антон Григоров е само красив. Струва ми се малко равен, в първата част не се усеща пламенността на влюбването и образът остава статичен, като че ли взет от финала. Много хубави думи могат да се кажат за добрия, плах и наивен Костя Льовин на Юлиан Рачков, за невинната и очарователна Кити на Симона Халачева, за страдащия, студен Каренин на Ириней Константинов, за лекомисления Стива на Мартин Гяуров и неговата измъчена жена Доли на Милена Живкова, за семейство Шчербицки на Йорданка Любенова и Михаил Милчев, за разкрепостената княгиня Тверская на Лора Мутишева. Чудесен и хармоничен актьорски екип.

Не случайно за накрая оставям още едно главно действащо лице – музиката на Христо Йоцов. Неочаквано джазът се оказа в изключително съзвучие с развиващото се на сцената действие. Въздействащ и ярко отличаващ се като присъствие. Поздравления!

И така… „Ана Каренина“ на сцената. Великолепието на литературата на среща с великолепието на театъра.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2016 г. София