„Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стои гений!“ Това някога е казал великият Фредерик Шопен за великия Роберт Шуман. Аз съм далеч от величието, но също искам да ви кажа: Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стоят Галин Стоев, Саша Денисова, представлението им „Хага“ в Народния театър „Иван Вазов“, както и целият им екип: актьори, художници, музиканти, всички! Те ме стиснаха за гърлото, напълниха очите ми със сълзи, а сърцето и душата ми – с възторг! Поклон пред таланта им, достойнството им, пред силата и смелостта им!
Моите адмирации към написаното от Искра Ангелова! Не е нужно да си журналист или театрален критик, достатъчно е да имаш душа, чест и усет за истината, а тя ги притежава. Сякаш даваше глас на мислите и чувствата ми докато четях публикацията й. И също така срам и позор за жълтуркото Недялко Недялков и празноглава русофилска подлога, който съска и плюе отрова в безсилието си пред истината и таланта. Обаче с минимален резултат и то само сред неколцината подлизурковци като него и посредственият режисьор и създател на „Нов театър“ НДК Бойко Илиев, който се перчи, че прави „Театрален фестивал на българската класическа литература“, но със свои постановки и само една чужда за оправдание. И още нещо за пасквилите на тези двамата: Нямам нищо против традициите. Напротив. Но когато те носят тежестта на принудително налаганото задължение, ми е трудно да ги приема. Все пак всичко тече, всичко се променя… Светът, изкуството и театърът също. Стига толкова за злобата!
Сега най-важна е постановката „Хага“! Текстът на украинката Саша Денисова и брилянтната режисура на Галин Стоев сливат в перфектно съзвучие фантазия и въображение с документална прецизност и автентичност. Смях и сълзи. Адът и мечтата за Рая. Кошмарен, ужасяващ Ад на реалността и светъл, спокоен и обикновен Рай на миналото. Едно момиченце в Украйна мечтае сред руините от руските бомби. Няма си никого, няма вече баща, дядо, майка… Останала й е само мечтата за справедливост в Международния съд в Хага. Много истинска и близка Кремена Деянова. Неочаквано зряла за младостта си, един все още не докрай обработен диамант, подсказващ бъдещото си ослепително сияние.
В своебразния екзорсизъм на Галин Стоев подсъдимите (част от руския воинстващ елит), са абсурдни и гротесктни, жалки във фантасмагоричните сцени в затворническата столова, където се вайкат и чудят как да се измъкнат от присъдата, обвинявайки се един друг. Изобретателният размах на таланта на режисьора е сътворил безумни в своята супер театралност, сцени – хорът на затворниците, сълзливият монолог за „прекрасното соц. минало“ и песента на Валентина Матвиенко (чудесна София Бобчева), танцът от „Лебедово езеро“ на Николай Патрушев (Пламен Димов), „Хамлетовският“ разговор на Евгений Пригожин (Юлиан Вергов, както винаги от висока класа) с говорещата глава на убит войник от „Вагнер“. Има още много такива сред практичните и съзнателно ненабиващи се на очи декори на Борис Далчев за сметка на ефектното осветление на Иля Пашнин. Доста се шушукаше, че Путин ще бъде изигран от жена – Радена Вълканова. И композиторът Емилиян Гацов-Елби е озвучил появата на Главния с гърмът на руския химн. Впечатляващо и зловещо. Радена Вълканова е изключителна актриса. Разбрах го още преди години, когато гледах нейната Исмена в постановката на Маргарита Младенова „Антигона“ от Софокъл в Народния театър и тя го доказваше с всяка следваща своя роля. И Путин й ляга като ръкавица. Добра е, безкрайно добра! Дръзка, но изключително находчива е асоциацията, която Галин Стоев прави на Путин със злата кралица от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол на финала.
Дълбоки следи остават в съзнанието не само документалните кадри с върховните играчи във войната с Украйна, но извращенията на руски войници, оправдаващи се, че са изпълнявали заповеди.
Още по-силно и страшно въздейства театралното им превъплъщение. Сцените в покрития със стъкла от ракетните удари дом на украинското момиченце, както и в съда са умопомрачителни. И тук е мястото да пиша за Радина Кържилова! Да ме прощава Деян Донков, когото много харесвам като актьор. Но Радина Кържилова е на по-малко от крачка, за да го надмине с дарованието и постигнатото си майсторство. Двете й роли – на прокурорката в съда и на майката на момиченцето, добра и състрадателна украинска жена, толкова далечни една от друга, са страхотно изпипани и изиграни. Поздравления!
Още много похвали мога да изсипя върху Галин Стоев и хората му. Заслужили са ги. По-добре идете и съпреживейте всичко сами!
Даниела Стрелкова-Дянкова, октомври 2023 г., София
Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“
Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.
Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.
Режисьорът Антон Угринов стана вече проникновен познавач и изследовател на световноизвестната френска авторка Ясмина Реза. От няколко сезона в Сатиричния театър показват постановката му на „Арт“ – едно чудесно преживяване. Сега в Народния театър няма билети за спектакъла му „Богът на касапницата“. Тази пиеса бе реализирана за първи път у нас от професор Пламен Марков в Модерен театър под заглавието „Божествата на касапите“, но мина някак незабелязано без да може да се усети истинската й стойност. Сега представлението на Антон Угринов взривява емоциите ни, възприятията ни, мислите ни и оставя дълбоки следи у нас.
Мислех си, че влизам в Народния театър, а се озовах в окоп – брезент, торби с пясък, дървени палети… Но този окоп на сценографката Елица Георгиева е най-хубавото нещо в представлението „Ничия земя“. Сценична адаптация, режисура и звукова картина Стоян Радев. Не съм гледала едноименния филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович за конфликта от 90-те години между босненските сърби и босненските мюсюлмани, който през 2001 г. получи „Оскар“ за чуждоезичен филм, както и много други награди на международни фестивали. Но знаех, че Танович казва: „Сценарият беше като театрална постановка. Така и го написах.“ Бях чувала също, че филмът е страхотен. Така че очакванията ми бяха прекалено големи (а не биваше).
Не само любопитство, но и доста притеснение изпитвах, отивайки да гледам постановката „Крадецът на праскови“ по мотиви на едноименната повест на Емилиан Станев на камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“. Притеснението идваше от предишния, неуспешен опит на режисьора Бойко Илиев да пресъздаде духът на романа на Димитър Димов „Осъдени души“ на театрална сцена. От него се получи сълзливо преживяване за домакини. Какво ли е станало сега?, се питах. Приятна изненада, би било твърде меко казано, за да опиша професионалното си удовлетворение от спектакъла „Крадецът на праскови“. Гледах го два пъти и с удоволствие бих потретила, защото всеки път откривам нещо ново, интересно и заслужаващо адмирации. Бойко Илиев не само постига свой личен успех с тази си най-добра постановка, но представлението е и едно от най-успешните за сезона. Тук преживяването е разтърсващо и дълбоко, чувствата и мислите остават дълго след този час и нещо, прекаран в театралния салон, вълнението е истинско и искрено. Драматизацията на Бойко Илиев не просто се докосва, а плътно навлиза в света на Емилиан Станев, такъв, какъвто го помним, знаем и разбираме.