…КОЙТО МОЖЕ

Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.

Истината и лъжата, доброто и злото, миналото и настоящето, бъдещето, илюзиите и реалността и от античната драма – изкупването от децата греховете на родителите им. Тези неща най-общо се съдържат в прочутата и разтърсваща психологическа пиеса „Дивата патица“. Тя, според режисьора „…е и предчувствие за епохата на самонаблюдение, в която живеем и в която да снимаш замества това да живееш.“ Копия, копия, безброй копия. Къде е действителното? Къде е оригиналът? Като че ли се е загубил някъде…

Декорът на Никола Тороманов разсича на две сценичното пространство. Фотографското студио в дома на Ялмар, модерно оборудвано и с много плаки на портрети на любимата му жена Джина Екдал (Ана Пападополу), а в дъното – екран, на който се прожектират отвреме навреме кадри от партито на бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и на ранената дива патица. Костюмите са негови и на Елис Вели – модерни, също днешни.

Звучи напрегнатият ритъм на музиката на Асен Аврамов, не случайно отличен с толкова много награди. Олицетворява сблъсъка на едните и другите, на богатите (вечният социален акцент на Ибсен) и истинските.

От първият миг бях запленена от Цветан Алексиев (Грегерш Верле). Поразяващо присъствие. Като пръст на съдбата, като демон на истината, жестока и страшна. Актьорът се втурва към образа си стремглаво, фанатично, с убеденост и вяра, че това е справедливостта, че така трябва да бъде и докрай не осъзнава разрушителната си сила. До него Иван Бърнев, фотографът, търсещият, приятелят от детството, любящият съпруг и баща, сравнително доволен от ежедневието, неподозиращ миналото. Малко наивен, доста духовен, преживява покъртително драмата си, сбогуването с надеждите… Ана Пападополу му е достойна партньорка и чудесно се справя със сложността на образа си. И слънчицето – Елена Телбис (Хедвиг), нежна, изящна и невинна, докато истината не я прекърши, не погуби младостта и живота й. Очарова ме това момиче още с първата си роля и с всяка следваща! Убедена съм, че в небето на театъра е изгряла нова звезда! (извинете ме за шаблонния израз!)

Идеята на Крис Шарков в сцената на раздялата, Ялмар и Джина да се снимат едновременно един друг, е блестяща. Остава ли ни нещо в живота, освен копията?

Даниела Стрелкова- Дянкова

Февруари 2019 г., София

P.S. Снощи пак бях в Народния театър. На Деян Донков не му стигна, че унищожи Бекет с опита си върху „В очакване на Годо“, но сега и посегна към Пинтър и „Любовникът“ му. Ужас и безумие! Кой му дава на този човек да се упражнява така бездарно? Жалко, че учител му е професор Крикор Азарян. Да си до него и да не прихванеш нищо… Просто нямам думи! Добре, че беше музиката на Емилиан Гацов-Елби, че да издържа докрай!

Блог за театър

ПОЯВЯВА СЕ „БОГЪТ НА КАСАПНИЦАТА“

            Режисьорът Антон Угринов стана вече проникновен познавач и изследовател на световноизвестната френска авторка Ясмина Реза. От няколко сезона в Сатиричния театър показват постановката му на „Арт“ – едно чудесно преживяване. Сега в Народния театър няма билети за спектакъла му „Богът на касапницата“. Тази пиеса бе реализирана за първи път у нас от професор Пламен Марков в Модерен театър под заглавието „Божествата на касапите“, но мина някак незабелязано без да може да се усети истинската й стойност. Сега представлението на Антон Угринов взривява емоциите ни, възприятията ни, мислите ни и оставя дълбоки следи у нас.

На пръв поглед сюжета е прост. Две семейни двойки се срещат, за да изяснят конфликта между единадесетгодишните си синове. Единият нарича другия „доносник“, той пък му избива с пръчка два зъба. Родителите са от средната заможна класа и претендират, че са цивилизовани. И намерението им е разговорът да мине така. Започват кротко и спокойно да коментират случилото се, макар че вече у едната майка Вероник Улие (Радена Вълканова), се усеща леко напрежение за ударения й син. От друга страна бащата на побойника, Ален Рей (Владимир Карамазов), преуспяващ адвокат, непрекъснато говори по телефона по работа без да се съобразява с другите. Жена му Анет Рей (Александра Василева) е изнервена, страдаща и измъчена от вечното отсъствие на мъжа й от реалността и домашните проблеми в името на професията му. Тя признава лошото поведение на детето си. Сговорчив е и другият баща, търговецът Мишел Улие (Юлиян Вергов). Действието се развива в изискания хол на семейство Улие. Сценографът Никола Тороманов само е загатнал, без да показва претрупан разкош, защото това би било излишно, с нищо не би подкрепило ставащото между героите. Аскетичният му декор е много стилен. Кафе. Сладкиш. После уиски. Любезности. Но постепенно и незабелязано ситуацията се променя. Появява се Богът на касапницата и всява раздори. Започват караници, обиди, нападки. Хората се преобразяват, все едно не са същите. Комедията става трагикомедия. Продължаваме да се смеем на абсурдните реплики и реакции, но с тъга в очите. И смешно, и забавно, и дори страховито развитие на отношенията. На финала скандалът между четиримата придобива ужасно грозни форми. Настървяването става озверяване, неприязънта е личностна. Всеки е срещу всеки, отвреме навреме се прегрупират, съюзяват, разделят…

Режисьорът Антон Угринов наблюдава героите през много специален и силен микроскоп. Анализът му е подробен, обстоен, разнищващ ситуациите, реакциите, поведението, постепенната промяна. Безупречен. Интересува го психологията на действащите лица, техните дълбоки причини и следствия. Прави верни изводи за драмата на днешния човек, за самотата му, за невъзможността му да общува с другия, да се социализира, да живее живота си. За Антон Угринов е важна същността на нещата. Той казва: „В текста на Ясмина Реза ме интересува темата за експанзията на политическата коректност и онзи фундамент, върху който се изгражда цялата логика на изкуството на общуването. Липсата на свобода в отношенията. Принудата да не назоваваме нещата с истинските им имена и как табутата раждат демони.“

Подборът му на актьорите е изключително точен. Работата му с тях – детайлна. Радена Вълканова е прекрасна, неистова. Нейната писателка Вероник още от самото начало е раздразнителна, но актрисата го показва деликатно в майсторски изиграни опити да го прикрие и бавно и постепенно достига до по-късната си яростна нападателност. Владее до съвършенство нюансите, които разкриват психологията на героинята й. Зле говори за журито на наградите на Съюза на артистите в България „Икар“, че не я включи в номинациите за женска роля. Надявам се журито на следващите театрални награди „Аскеер“ да прояви повече компетентност. „Отсъстващият“ Владимир Карамазов всъщност ярко присъства и изпълва сценичното пространство. Неговата незаинтересованост прераства в активно участие в раздора, постигнато с различни актьорски прийоми и умения. Разсеяността му изчезва и той съсредоточено навлиза в конфликта. Една крачка назад са Александра Василева и Юлиян Вергов, но и те достойно партнират на колегите си. Тя, притеснена, чувства се виновна за постъпката на сина си, неочаквано се променя до неузнаваемост, груба, разюздана, нямаща нищо общо с хрисимата жена от началото. Той също коренно се променя без да подсказва и да предвещава такъв развой на образа си.

Ето какво става, когато се появи Богът на касапницата. Не го допускайте до себе си.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Февруари 2017 г. София

СМЪРТ ПО ПЪТЯ КЪМ СВОБОДАТА

Наричат го „ужасното дете на Германия“. Пиянство, наркотици, жени, мъже… Антиконформист, антикомунист, антисемит, хулиган. Казва за себе си: „Аз съм нежен анархист.“ И още работохолик. Световно известен. Един от най-поставяните немски драматурзи след войната. Навсякъде. Това е Райнер Вернер Фасбиндер. Сценарист, филмов режисьор, кино и театрален актьор, продуцент, театрален директор, драматург, редактор, оператор, композитор и дизайнер. Снима 41 филма, 2 телевизионни сериала, 3 късометражни филма, 4 видео продукции, изиграва 36 роли, написва 4 радиопиеси, 24 театрални пиеси, 37 сценария и е съавтор на още 13 сценария. И всичко това за живот, продължил 37 години, а други не биха могли да го постигнат и за два дълги живота. Бърза, защото се страхува от смъртта. „Страхът ме връхлита при писане, при чукане, внезапно идва, докато закусвам сутрин…“  България е гледала филмите му, но почти не познава драматургичните му текстове.

И сега Народният театър „Иван Вазов“ избра пиесата му „Свобода в Бремен Госпожа Геше Готфрид“, написана по истински криминален случай от 19 век. Геше (Александра Василева) се бори за свободата си, за човешките си права като помита всичко по пътя си. Това е битка с общоприетия морал, който би трябвало да защитава доброто от злото, но не го прави, а обръща човеците срещу човека. Религиозните и нравствени норми, създадени от човека са превърнати в бумеранг. Или както казва режисьорът Григор Антонов: „Моралът, това е поведението, което общността очаква от човека. Попадайки обаче в ръцете на общността, моралът се превръща в тирания.“

В камерната зала на театъра сценографката Петя Боюкова е изградила от дърво кръг, заобиколен от дървени сандъци. Пътеката, извеждаща от кръга завършва пред плъзгаща се врата, която оформя кръст и която прекрачват мъртвите, озарени от червена светлина. Пред този кръст Геше се опитва да измоли милост от Бога след всеки свой грях, а те са най-тежките – убийство. Моли се хем фанатично, хем същевременно без плам и вяра. Представлението започва с една много силна сцена, в която първият съпруг Милтенбергер, едно властно и ярко присъствие на Цветан Алексиев, с крясъци и грубости издава заповеди за желанията си на облечената в бяло героиня, която сама си надява примка на шията и тича в кръг като обезумяла, уплашена като подгонено животно да изпълнява нарежданията, като хипнотизирана, без мисъл, без чувства, само един страх. Кръглият подиум се превръща в арена за корида. Бие я, унижава я пред приятелите си, гаври се с нея. Убива го с отрова. Той е първият от многото. Бавно с всеки нов труп бикоборската арена се превръща в боксов ринг, в който има един единствен победител, тя самата, Геше. Постепенно върху бялата рокля все по-често се появява черно палто с качулка, докато накрая то е заменено със стилизиран военен мундир. Вторият съпруг, също  убит е единствения, който й вдъхва малко надежда, сваляйки примката от шията й, но и той я предава. Следващите убийства са с шеметна бързина, решителни, безкомпромисни, безмилостни. Музиката е повтаряща се, тържествена, заплашителна (композитор Христо Намлиев).

Григор Антонов е създал един естетски, стилен, почти съвършен спектакъл. Висшият му пилотаж не е лъжица за всяка уста. Цялостен, много силно въздействащ, с много вкус и внимание към детайла, към нюанса. От на пръв поглед постановка за феминизма и еманципацията „Свобода в Бремен…“ се превръща в нещо много по-голямо и всеобхватно, много добре измислено и изпипано. От един момент нататък вече не е важно жена или мъж е героинята, героя, защото вече става дума за човешко същество, което отчаяно се бори за оцеляването си, за свободата си, за правото само да ръководи и бизнеса, и живота си. Самотна, но силна Геше на Александра Василева е обкръжена от един враждебен свят, но дали победата й над него е истинска? Дълбок психологизъм и драматизъм излъчва актрисата и през повечето време те са в синхрон с цялото. Но има и моменти, в които играта й е прекалено силова и агресивна, тогава тя не просто прехвърля рампата, а я прелита отвъд стените на зрителната зала сякаш камерната сцена е стадион. И това е единствения недостатък, на както казах почти съвършеното представление. За него допринасят партньорите й: Николай Урумов, Владислав Павлов, Валери Йорданов, Албена Ставрева…

Ако искате да се насладите на театър от висша класа, идете и вижте „Свобода в Бремен Госпожа Геше Готфрид“ на Райнер Вернер Фасбиндер в Народния театър.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

 

март 2014 г.

София

ДА ПОПАДНЕШ В НИЧИЯ ЗЕМЯ

ZEN_1339Мислех си, че влизам в Народния театър, а се озовах в окоп – брезент, торби с пясък, дървени палети… Но този окоп на сценографката Елица Георгиева е най-хубавото нещо в представлението „Ничия земя“. Сценична адаптация, режисура и звукова картина Стоян Радев. Не съм гледала едноименния филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович за конфликта от 90-те години между босненските сърби и босненските мюсюлмани, който през 2001 г. получи „Оскар“ за чуждоезичен филм, както и много други награди на международни фестивали. Но знаех, че Танович казва: „Сценарият беше като театрална постановка. Така и го написах.“ Бях чувала също, че филмът е страхотен. Така че очакванията ми бяха прекалено големи (а не биваше).

За войната знаем толкова много, гледали сме, чели сме, слушали сме. Тя е една и съща и всъщност нищо не знаем, защото макар и същността й да е една, смъртта в нея винаги е различна.

Картечни откоси, изстрели, взривове… Паника и страх, дезориентация в ничията земя сред минираното поле. Един сърбин Нино (Валери Йорданов) и двама босненски мюсюлмани Чики (Филип Аврамов) и Цера (Йосиф Шамли) попадат в окопа случайно. Цера лежи ранен върху скачаща мина, която ако помръдне ще се взриви. Врагове. И няма изход. Карат се. Наше, ваше. Кой започна войната? Единият по-нападателен, другият – по-дружелюбен… но врагове. Ту единия държи оръжието, ту другия… Близки врагове, с обща земя, с общи спомени, с общи близки и познати, запяват една и съща песен. На моменти злощастието ги сближава, на моменти обстановката е нажежена. Безизходица. Има нещо абсурдно, нелепо и трагикомично, но без сълзи и без усмивки. Помощ идва от сините каски, но войната си е война и в нея врагът си е враг въпреки всичко и двамата взаимно се застрелват. „Нема мой, нема твой, всичко пуца на месо.“, казва Чики. Остава раненият върху мината в очакване на смъртта.

Валери Йорданов и Филип Аврамов играят неистово, отдадени до последен дъх, но похвалните им усилия са ощетени от режисьора. Стоян Радев не се справя с психологическия реализъм, заложен в този текст, който при това е особено важен за сцената поради спецификата на театралното изкуство. В постановката агресивно се набляга на външните неща, а не на вътрешното движение. Затова и Йосиф Шамли става безпомощен да изцеди нещичко от без това безцветната си роличка. А можеше повече, много повече. Сега, накрая не си равнодушен, а някакси незадоволен и оставаш с впечатлението за много шум за почти нищо.

 

P.S. „Аскеер“-а на Йосиф Шамли няма да го коментирам. Аз казах, каквото имах да казвам.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Май 2016 г.

София

„КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“ ЛЮБОВ И НЕ САМО…

IMG_8359Не само любопитство, но и доста притеснение изпитвах, отивайки да гледам постановката „Крадецът на праскови“ по мотиви на едноименната повест на Емилиан Станев на камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“. Притеснението идваше от предишния, неуспешен опит на режисьора Бойко Илиев да пресъздаде духът на романа на Димитър Димов „Осъдени души“ на театрална сцена. От него се получи сълзливо преживяване за домакини. Какво ли е станало сега?, се питах. Приятна изненада, би било твърде меко казано, за да опиша професионалното си удовлетворение от спектакъла „Крадецът на праскови“. Гледах го два пъти и с удоволствие бих потретила, защото всеки път откривам нещо ново, интересно и заслужаващо адмирации. Бойко Илиев не само постига свой личен успех с тази си най-добра постановка, но представлението е и едно от най-успешните за сезона. Тук преживяването е разтърсващо и дълбоко, чувствата и мислите остават дълго след този час и нещо, прекаран в театралния салон, вълнението е истинско и искрено. Драматизацията на Бойко Илиев не просто се докосва, а плътно навлиза в света на Емилиан Станев, такъв, какъвто го помним, знаем и разбираме.

От векове театралните специалисти се питат за какво е „Ромео и Жулиета“ на Шекспир – за любовта или за омразата? Същият въпрос буди и произведението на Емилиан Станев „Крадецът на праскови“. В решението на Бойко Илиев отговорът не е еднозначен. По-скоро става дума за сблъсъка на два светогледа, ставащи все по-непримирими един към друг в опитите си да се помирят. И развръзката е съвсем естествена. Без компромиси.

Декорът и костюмите на Нина Пашова без да шашват и потрисат с нещо изключително, чудесно изпълняват задачата си напълно да слеят сценичното пространство с действието и колизиите, които протичат в него. Имаш чувството, че извънградската колиба и градината с праскови просто не биха могли да бъдат други – уют, хармония и носталгия, тъга…

Поздравления за музиката на Иван Лечев. Лирико-поетична, тя не само се появява много на място и допълва цялостната атмосфера, но и се превръща в още едно действащо лице, което e в пълен синхрон с останалите, най-вече с тези, чиято вселена приемаме за наша. Един немаловажен акцент. И тук липсата на сълзлива мелодраматичност заслужава да бъде отбелязана.

А сега – актьорите. Които всъщност са и най-важните в тази психологическа драма. Ще повторя някои думи, използвани дотук. Правя го не от безсилие, а от желанието си да подчертая достоинства. Синхрон. Сливане. Хармония. Екип в буквалния смисъл на тази дума и всичките й значения. Не само един за всички и всички за един, но и всеки със своята индивидуалност и уникалност.

Като Лиза Аня Пенчева блести с неотразима светлина, различна, непозната, нова. Бавно, постепенно и почти незабележимо развива образа си от покорната, измъчена, примирена и безразлична жена в откриващата надежда в безнадеждността героиня. Придава и на страданието, и на щастието зрялост и мъдрост, неподозирани стойности. Красива е, но не само, одухотворена е, но не само, земна е, но не само… Обръща внимание на дребните неща – детайли, нюанси, мимики, жестове, потръпвания, паузи… Милва, гали, извайва, изпълва образа докрай. До нея пълната й противоположност Полковника на Мариус Донкин е недосегаем властелин и педант, груб до жестокост, ограничен и сляп за истинското в живота. Но актьорът го дарява и с чисто човешки измерения, само мигове, които като че ли го плашат и той бързо се затваря в по-силната си същност. Мариус Донкин заслужава овации за героя си, защото бяга от едноплановостта и го прави сложен и едроскроен. Макар че трудно издържа конкуренцията му, Юлиан Вергов, въпреки голямата си популярност, именно тук, в „Крадецът на праскови“ с военнопленника Иво осъществява най-доброто си постижение. Мъжественост и топлота, доброта и простота са преплетени в образа му. За съжаление, както винаги мястото започва да свършва и не мога да отдам заслуженото внимание на изпълнителите на поддържащите роли – Марин Янев (Учителят), Стоян Пепеланов (Ординарецът) и Ванча Дойчева (Майката). Но без направеното от тях тримата, „Крадецът на праскови“ в Народния театър нямаше да бъде това, което е – едно невероятно стойностно и силно въздействащо представление.

Даниела Стрелкова-Дянкова

януари 2009 г., София

НЕОЧАКВАН, РАЗЛИЧЕН, НОВ… ТЕДИ МОСКОВ

kakvato-1Режисьорът Теди Москов винаги е бил изключително противоречива творческа личност в българския театър. Около него се чуват викове от „осанна“ на тези, които го намират за забавен, изобретателен, с невероятно въображение и чувство за хумор, до „разпни го“ на онези, които го смятат за скучен, повтарящ се и че като си гледал един негов спектакъл е достатъчно, все едно си видял всичките му постановки. Сега при срещата му със сицилианеца Луиджи Пирандело на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, откриваме един неочакван, различен и нов Теди Москов.

„Пирандело е източник на голяма гордост за  нас италианците. Той е авторът, който смени лицето на театъра на ХХ век, без неговия гений щяхме да изглеждаме по-малко сложни…“, пише режисьорът Франко Дзефирели. Други театрални специалисти откриват във фарсовите елементи на драматургията му намек за и наченки на появилия се по-късно театър на абсурда. Но за съжаление не може да се каже,че българският театър е отделил заслуженото от него внимание на Пирандело. Постановките на пиесите му не са много чести в историята на театъра ни, но със сигурност в нея ще остане една, която се е превърнала в знакова и емблематична – „Хенрих IV“ на починалия неотдавна режисьор Енчо Халачев в Народния театър с участието на великолепния и незабравим Апостол Карамитев.

Но сега става дума за пиесата на Пирандело „Каквато ти ме искаш“, появяваща се за първи път в България като преводът е поръчан специално от Теди Москов на актрисата Ернестина Шинова. Творбата е била вдъхновена от действителния случай в следствие на Първата световна война, познат в съдебните анали и в медиите като „случаят Брунети-Канела“, интересът, към който не отслабнал повече от 40 години.

Първото особено ярко впечатление, което прави постановката на Теди Москов е визуалната й среда, чието решение е на самия режисьор като негови съмишленици и съавтори са художникът Чавдар Гюзелев и костюмографката Свила Величкова. Влизайки на голямата сцена, където е настанена, публиката се изправя на сантиметри от голям, прозрачен екран, който е използван не само по предназначение, но и като стена, зад която са актьорите. Декорът е в дълбока перспректива сякаш е отправен към отвъдното на миналото. Освен, че се прожектират образи, през цялото време на тази първа част по завесата трепкат бели петънца като на стара филмова лента. Зад нея всичко е черно-бяло или по-скоро в различни нюанси на сивото. Непознатата (Снежина Петрова, която за първи път се среща с Теди Москов и играе чудесно, както винаги), е попаднала в дома на известния писател Карл Салтер (Стоян Алексиев) без съзнание за собствената си идентичност, без спомени, без представа за бъдещето, надянала маска, непозната за самата нея. Появява се неизвестен мъж и нещата постепенно започват да се разплитат донякъде, което става във втората част в директен контакт с публиката и синьо-зелена окраска, перспективата е още по-дълбока. На сцената са и роднините: бившият съпруг Бруно Пиери (Цветан Алексиев), леля Лена (Жорета Николова), чичо Салезио (Марин Янев), сестрата Инес Маспери (Вяра Табакова) и други познати.

В случая Първата световна война е довела до тоталното объркване на героинята, но конкретният повод може да бъде всякакъв друг. Пиесата и постановката, повтарям, в съвсем неочаквана за Теди Москов естетика и стилистика са за човешката идентичност, за съзнанието и знанието за самия себе си, за евентуалната лъжовност на маските, които надяваме в търсене на тази идентичност и сменяме с надеждата, че всяка следваща е истинската. Какъв е импулсът да търсим и да променяме? Желанието да бъдем приемани, обичани, харесвани? И може ли да се постигне еднозначен резултат, еднозначна реалност? Сметкаджийство, лични интереси, измами, алчност. А човечността, истината? Краткото като времетраене представление синтезирано и силно наситено с вътрешна енергия събира всичко това и още много. Актьорският екип е хем сплотен, хем изграден от строги индивидуалности, в съзвучие и с отделни бляскави арии. Това още са: Никола Додов (Боффи), Илияна Коджабашева (Моп), Сава Драгунчев (Силвио Маспери), Елена Телбис (Дементната) и др.

„Каквато ти ме искаш“ е явление в театралния ни сезон дотук. Поздравления, г-н Москов!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2014 г.

София

 

БЕЗ СВИДЕТЕЛИ

Аплодисменти – няма. Възторзи – няма. Слава – няма. Просто, защото публика няма. Така е за Виктория Глас, двойничката, евентуалната заместничка на великата Мария Калас. Заместването така и не става. Но Калас вече също я няма. И ето го денят на концерта, на който най-после Виктория Глас ще пее. Вярно, арии из репертоара на другата, но ще бъде на сцената. Часовете до концерта се изнизват, минутите изтичат и тя е сама със себе си. Пиесата „Глас“ на Елена Алексиева е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на българската драматургия през последните години.

Новата й постановка в Народния театър е събитие, явление, взрив в театралния ни живот. Неин режисьор е Стоян Алексиев, а на сцената е актрисата Яна Титова.

Решението на режисьора е необичайно, оригинално, дори шантаво в най-хубавия смисъл на тази дума. Изборът на твърде младата за тази роля актриса е една от блестящите му идеи. Тя е малко гаменка, малко Гаврошка и най-вече бунтарка. И този бунт понякога драматичен с трагедийни нотки, понякога облечен с гняв е ядрото на спектакъла. Сценичното пространство (сценограф Венелин Шурелов), е едновременно условно, символистично, метафорично, фантазно и все пак не съвсем отдалечено от реалността, близо до границата й. И в него Стоян Алексиев прави невероятни игри с осветлението, светлосенки, акценти, затъмнения… Ненатрапливата, но драматична и силна музика на композитора Калин Николов звучи в точните моменти.

Яна Титова непрекъснато се преобразява на сцената, приковава вниманието, елегантно смесва младостта с изминалите дълги години. Жива е, изгаряща, искряща. Магнетична, с мощно излъчване, а всъщност е така крехка! Сама със себе си търси и се бори за своята идентичност, индивидуалност, за свое място в изкуството, за смисъла на своя живот. Дали ще успее? Гласът й ехти през микрофона като зов за помощ. Израснала, уверена, дълбока, великолепна е Яна Титова в тази роля.

Режисьорът Стоян Алексиев не е командвал актрисата, не е нареждал, не е диктувал, но не се е и „скрил“ в нея. Ярка режисура, обаче без да засенчва актрисата. Те просто са слети в едно, но всеки един от тях е личност. Затова на сцената греят две звезди. Яна Титова и Стоян Алексиев.

„Глас“ в Народния… Изключително преживяване. Незабравимо.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2015 г.

София

 

КОЛКО Е ДЪЛЪГ ПЪТЯТ НА ДЕНЯ КЪМ НОЩТА?

Преди години с безрасъдството и категоричността на младостта убедено твърдях, че най-любимият ми автор от световната драматургия е Юджийн О`Нийл, а най-любимата ми пиеса – неговата „Дългият път на деня към ноща“. Сега не съм толкова безапелационна, но и днес със сигурност мога да кажа, че и драматургът, и творбата му си остават сред най-любимите ми.

Бащата на американската драматургия и „зрелият гений на 43 години“, както наричат Юджийн О`Нийл създава „тази пиеса за дълголетна мъка, написана с кръв и сълзи“ през 1942 година. Оставя последният свой шедьовър в сейф и завещава той да бъде отворен 25 години след смъртта му, но съпругата му Карлота я изважда на бял свят 3 години след като умира през 1953 година. За нея получава посмъртно четвъртата си награда „Пулицър“. Какво е имал предвид с този завет Юджийн О`Нийл? Защо е искал да скрие приживе автобиографичната си творба? Можем само да гадаем. Важното е, че светът има това едновременно мащабно и камерно, изстрадано и ликуващо, всепоглъщащо и непобедимо произведение. Надежда в безнадеждността.

Не мога да си обясня защо, но този американски драматург не е особено често поставян на българска театрална сцена. И появилата се през този сезон постановка на „Дългият път на деня към нощта“ в Народния театър „Иван Вазов“ е едва четвъртата в историята му. Сцена на 4-тия етаж. Дали тя е точният избор на място и не задушава ли и без това задушаващата атмосфера на пиесата? Другаде по-различен ли щеше да бъде декорът на Елена Иванова? Тук, малко безличен, твърде сбутан и твърде лъскав, тоест не съвсем отговарящ на това, което говорят героите за вехтата, поянтова къща, която обитават. Качеството му е, че е неуютен, какъвто трябва да бъде по автор. За сметка на това така „модната“ мултимедия извиква в съзнанието ми изрази като: „на свинче, звънче“ и „на гол тумбак чифте пищови“. Безвкусна е. Едва ли има нещо, което би могло да бъде в такъв дисонанс с решението на режисьора Владлен Александров да поддържа изцяло психологическия реализъм на Юджийн О`Нийл. Мултимедията следи актьорите в съседните помещения и ни показва неща, които са излишни и с нищо не спомагат на действието, а облаците накрая са толкова буквални, че дразнят. Загадката повече буди напрежение и поддържа интереса.

Започнах с недоволството си, но то не надделява над общото ми впечатление от спектакъла. Въпреки, че той е спорен (мненията на колегите са различни и в повечето случаи противоположни), аз го харесвам и смятам, че си заслужава да бъде преживян. Да. Това, което става на сцената не се гледа, не се слуша, а се изживява, чувства, усеща, преболедува.

В заглавието попитах колко е дълъг пътят на деня към нощта? Мисля, че е дълъг цял един живот. Километри мъка, страдание, тъга, самота, недоволство, гняв, умиране и раждане, раждане и умиране, беззащитност и какво ли още не. Всеки освен, че носи своя кръст, поддържа и този на другия. Всеки от четиримата Тайроуновци има своята драма, дори трагедия, но същевременно те са преплетени една с друга и няма спасение.

Бойка Велкова и Стоян Алексиев като че ли са родени, за да си партнират. Синхрон, съзвучие, хармония. И… Първо дамата. Нейната Мери живее в къща без стени, а от тавана тече. Беззащитна, окаяна, самотна, дълбоко нещастна. Задушава се от липсата на дом, на дома закрила, убежище, необходимост, себеизява, на дома спасение. Затваря се, обвива се в опиума, в морфина, наложен й от евтиния лекар, избран от мъжа й скъперник и така за нея: „Миналото е настояще, то е бъдеще.“ И е убедена, че „всички са жертви на миналото.“ Бойка Велкова умело подсказва нервността на героинята си още в началото и постепенно я засилва с увеличаването на дозата наркотик. Движи непрекъснато обезобразените си от артрита ръце, търси отчаяно очилата си, като че ли с тях ще открие хармонията и спокойствието в себе си, около себе си, ще се спаси от ужасяващата истина за евентуалната смърт на малкия си син, отрича я, но дълбоко в себе си знае. И постепенно звукът на сирената я пронизва, мъглата я поглъща и тя потъва. Актрисата психологически обосновава всяка секунда от присъствието си на сцената. Детайлите и нюансите са в същността й. Блестяща е.

Блестящ е и Стоян Алексиев в ролята на Джеймс Тайроун. И той като Мери бяга от истината, но от тази, че любимата му жена отново е започнала да се дрогира. Опитва се да задържи щастието в шепите си, но то е отлетяло още в ония далечни години на бедност, глад и нищета. Те са го направили такъв зловещ скъперник, че да рискува и погубва здравето на Мери и сега на сина си Едмънд. Толкова е стиснат, че дори не осъзнава, не проумява, не разбира какво върши. Така убива и таланта си на актьор, в евтини, бездарни, но много печеливши ролички. Има пари, но има и страх, страхът да не завърши живота си в приют за бедни. Пие много и непрекъснато, а с него и синовете му. Стоян Алексиев нерационално съпреживява страданията на героя си, усеща го, съчувства му, но не го оправдава и не му прощава. Извайва го като статуя, филигранно и чувствително.

Макар и не така бляскави, по-скоро светещи с отразена светлина Дарин Ангелов (Едмънд) и Стефан Денолюбов (Джейми) изграждат интересни образи. Двамата ги събират братската обич, алкохола и мъката, иначе са различни. Едмънд е мечтател и поет, не от тоя свят. Докато Джейми предпочита да нарича нещата с истинските им имена и се раздира от любов и омраза към брат си.

Сирената вие. Мъглата се стеле, изяжда. Денят е стигнал нощта. Денят е нощ. Всичко е нощ.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2016 г.

София