Етикет: Народен театър „Иван Вазов“

Хъм-м-м…  „Всяка жаба да си знае гьола.“ Хубава, точна, вярна поговорка. Но има и такива жаби, които вместо да си седят в своето блато, се намърдват в морето, необятно, дълбоко и с онзи безкраен хоризонт… Което пък ми припомня приказката за лъжицата и устата. По-точно за техните размери.

Когато отивах да гледам постановката „Последният час на Мерилин Монро“ в Народния театър „Иван Вазов“ – сцена на Четвъртия етаж „Апостол Карамитев“, очаквах да се сблъскам с поредната американска боза-клише, защото не бях обърнала внимание на авторството на пиесата. Обаче се оказа много по-зле. Авторите са двама, семейство от Германия. Българка, завършила медицина, гинеколожка и сексоложка (Вивиан Праматароф-Хамбургер) и Андреас Хамбургер, професор по психоанализа. Написаното от тях, въпреки афишираното подробно проучване на документи и факти, ме довежда до мисълта, че всеки трябва да си знае мястото и още… кой за какво е учил. Някой може да каже, че в драматургията и въобще в литературата има много лекари. Да, така е: Чехов, Булгаков, сър Артър Конан Дойл, Съмърсет Моъм, Франсоа Рабле, Фридрих Шилер, Артур Шницлер, Джон Кийтс, Робин Кук, Майкъл Крайтън, Халед Хосейни… НО ТЕ СА ГЕНИИ!!!!

Няма да продължавам. До тук вече стана ясно, че така наречената „пиеса“ на Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер е пълен провал. Незнам кой безумец е позволил кощунството да бъде поставена на сцената на Първия ни театър?!

За съжаление приказката за Жабата и гьола продължава. Деян Донков (иначе страхотен актьор), не е разбрал от досегашните си нескопосани опити, че не става за режисьор. И „Последният час на Мерилин Монро“ е поредното доказателство за това. Явно, че актьорският му талант му дава смелост да си въобразява, че всичко му е позволено, че едва ли не е всемогъщ. Тази убеденост му изиграва лоша шега, след лоша шега и лоша шега. Жалко, но факт. Досадно, скучно, незадълбочено, без подтекст и втори и трети пластове. Без въображение, отегчително, уморително, загубено време за зрителите в театралния салон. Който го може, го може. Да не изреждам имена на актьори, на които режисурата им се отдава. Техните постановки са наистина много, много добри. Тук, както казах случаят не е такъв.

Що се отнася до Анна Кошко (Мерилин Монро), физически тя е недоизкусурено копие на Радина Кържилова. А по дарование е на светлинни години от нея. Какво да се прави?! На някои Бог дава много малко, почти нищо. Не бях гледала актрисата никъде. Тази й роля е първата ми среща с нея. Много разочароваща. Безпомощна, неубедителна, представя Мерилин Монро като мяучещо, хленчещо дете за кукла или близалка. Героинята не е това. Иначе нямаше да се превърне в легенда. Липсват страданието, противоречията, изчерпването, умората от живота и предателството. Безнадеждността. Нищо от това не й се отдава на Анна Кошко, не го постига. Може би другия път, в друга роля…

Бомбастичните похвали на някои колеги за представлението ми се струват фалшиви и неискрени, дори смешни. Защото едиственото с художествена стойност в него е музиката на Петя Диманова!

 

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2025 г.

София

„Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стои гений!“ Това някога е казал великият Фредерик Шопен за великия Роберт Шуман. Аз съм далеч от величието, но също искам да ви кажа: Шапки долу, господа, на колене! Пред вас стоят Галин Стоев, Саша Денисова, представлението им „Хага“ в Народния театър „Иван Вазов“, както и целият им екип: актьори, художници, музиканти, всички! Те ме стиснаха за гърлото, напълниха очите ми със сълзи, а сърцето и душата ми – с възторг! Поклон пред таланта им, достойнството им, пред силата и смелостта им!

Моите адмирации към написаното от Искра Ангелова! Не е нужно да си журналист или театрален критик, достатъчно е да имаш душа, чест и усет за истината, а тя ги притежава. Сякаш даваше глас на мислите и чувствата ми докато четях публикацията й. И също така срам и позор за жълтуркото Недялко Недялков и празноглава русофилска подлога, който съска и плюе отрова в безсилието си пред истината и таланта. Обаче с минимален резултат и то само сред неколцината подлизурковци като него и посредственият режисьор и създател на „Нов театър“ НДК Бойко Илиев, който се перчи, че прави „Театрален фестивал на българската класическа литература“, но със свои постановки и само една чужда за оправдание. И още нещо за пасквилите на тези двамата: Нямам нищо против традициите. Напротив. Но когато те носят тежестта на принудително налаганото задължение, ми е трудно да ги приема. Все пак всичко тече, всичко се променя… Светът, изкуството и театърът също. Стига толкова за злобата!

Сега най-важна е постановката „Хага“! Текстът на украинката Саша Денисова и брилянтната режисура на Галин Стоев сливат в перфектно съзвучие фантазия и въображение с документална прецизност и автентичност. Смях и сълзи. Адът и мечтата за Рая. Кошмарен, ужасяващ Ад на реалността и светъл, спокоен и обикновен Рай на миналото. Едно момиченце в Украйна мечтае сред руините от руските бомби. Няма си никого, няма вече баща, дядо, майка… Останала й е само мечтата за справедливост в Международния съд в Хага. Много истинска и близка Кремена Деянова. Неочаквано зряла за младостта си, един все още не докрай обработен диамант, подсказващ бъдещото си ослепително сияние.

В своебразния екзорсизъм на Галин Стоев подсъдимите (част от руския воинстващ елит), са абсурдни и гротесктни, жалки във фантасмагоричните сцени в затворническата столова, където се вайкат и чудят как да се измъкнат от присъдата, обвинявайки се един друг. Изобретателният размах на таланта на режисьора е сътворил безумни в своята супер театралност, сцени – хорът на затворниците, сълзливият монолог за „прекрасното соц. минало“ и песента на Валентина Матвиенко (чудесна София Бобчева), танцът от „Лебедово езеро“ на Николай Патрушев (Пламен Димов), „Хамлетовският“ разговор на Евгений Пригожин (Юлиан Вергов, както винаги от висока класа) с говорещата глава на убит войник от „Вагнер“. Има още много такива сред практичните и съзнателно ненабиващи се на очи декори на Борис Далчев за сметка на ефектното осветление на Иля Пашнин. Доста се шушукаше, че Путин ще бъде изигран от жена – Радена Вълканова. И композиторът Емилиян Гацов-Елби е озвучил появата на Главния с гърмът на руския химн. Впечатляващо и зловещо. Радена Вълканова е изключителна актриса. Разбрах го още преди години, когато гледах нейната Исмена в постановката на Маргарита Младенова „Антигона“ от Софокъл в Народния театър и тя го доказваше с всяка следваща своя роля. И Путин й ляга като ръкавица. Добра е, безкрайно добра! Дръзка, но изключително находчива е асоциацията, която Галин Стоев прави на Путин със злата кралица от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол на финала.

Дълбоки следи остават в съзнанието не само документалните кадри с върховните играчи във войната с Украйна, но извращенията на руски войници, оправдаващи се, че са изпълнявали заповеди.

Още по-силно и страшно въздейства театралното им превъплъщение. Сцените в покрития със стъкла от ракетните удари дом на украинското момиченце, както и в съда са умопомрачителни. И тук е мястото да пиша за Радина Кържилова! Да ме прощава Деян Донков, когото много харесвам като актьор. Но Радина Кържилова е на по-малко от крачка, за да го надмине с дарованието и постигнатото си майсторство. Двете й роли – на прокурорката в съда и на майката на момиченцето, добра и състрадателна украинска жена, толкова далечни една от друга, са страхотно изпипани и изиграни. Поздравления!

Още много похвали мога да изсипя върху Галин Стоев и хората му. Заслужили са ги. По-добре идете и съпреживейте всичко сами!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова, октомври 2023 г., София

Сред цялата мерзост и мизерия, които завзеха и битуват в Народния театър „Иван Вазов“ от известно време, там се случи и нещо прекрасно, ценен дар за всички, които се докоснат до него – премиерата на авторския моноспектакъл на Албена Ставрева „Неведение“, на малката сцена „Апостол Карамитев“ на четвъртия етаж. Но както казва великият Руми: „Тялото ми може да стои на брега, но духът ми е самото безбрежно море.“

Албена Ставрева ме впечатли мигновено още когато я видях за първи път преди много, много години в ателието на оператора Радослав Спасов в стара, красива къща на улица „Иван Шишман“. Току що се бе снимала във филма на Рангел Вълчанов „А, сега накъде?“. Нейното фино и деликатно излъчване, нейната крехкост и нежно, благо и дискретно обаяние, нейната енигматичност, ме завладяха и заинтригуваха. Предизвикаха ме да следя с нетърпение развитието й. Обаче изброените по-горе качества, които толкова ми допаднаха, често пречеха на Албена да се изявява, да изпъква, да блести, както заслужава. Скромността може да краси човека, но и понякога да му пречи. Актрисата не използваше лактите си и другите средства за борба за роли и това много често, мисля, че я лишаваше от тях. Лишаваше я от нещо, което талантът й напълно заслужава. Той има право да даде живот на много повече образи и героини. Да тържествува по сцени и екрани. Исках да споделя всичко това преди да пристъпя към основното – авторският й моноспектакъл „Неведение“. Тук Албена Ставрева е и актрисата, и драматуржката, и режисьорката, и сценографката, и костюмографката, и художничката на плаката заедно с Николай Димитров. Песента в представлението е на гръцкия композитор Никос Кипургос, музиката – на Мира Искърова, а звуковата картина на Юлиян Стоичков. Консултант на постановката е Явор Гърдев.

В тъмните салон и сцена заиграва пламъчето на кибритена клечка и едвам осветява лицето на на героинята Гичка Кукуто, родена на този свят и напуснала го като Евангелияна. Светва самотната крушка в камбанарията на църквата. Показва ни висок дървен стол, старовремски картонен куфар с железен обков, много голям буркан със сладко. Два бели камъка се открояват на черния под, по-едър и по-дребен.

Ето го момичето с късичка, бухнала, бяла, детска рокля и кожена ушанка на главата. Настанява се удобно на стола, гушнала огромния буркан, облизвайки сладкото от дървената лъжица. Заговаря…

Човеците изначално са различни, а някои от тях – още по-различни, други… Другостта е тежък товар, трудно се носи и в душата, и в тялото. Гичка Кукуто е такава. Личи си по това как сама се нарича и как й казват обикновените различни. Тя е добра и… самотна. Готова е на всичко, за да не бъде сама. Дори да скочи в силоза със зърно и да се довери на злото, на лошотията, на лъжовността, на жестокостта като наивно ги приема за добронамереност. „Много обичам да ме харесват. …само и само да не спрат да ме харесват!“ От нея струи невероятна доброта и тя щедро я раздава. Никой обаче не я иска, не се интересува, не я разбира. Единствено кучето й Вълкан я обича и пази. Но „Те“ го убиват. Затова седи сама в църковната камбанария и сладкодумно на мелодичен родопски диалект разказва истории, свои спомени от детството, от живота. И смешни до сълзи, и много тъжни, пак до сълзи. И държи на връв около шията съкровището си – кибритена кутийка пълна със светулки и други чудеса. Като нея, защото самата тя е чудо. Съчетание на простодушност и мъдрост. Притежава неистово привличане. Не можеш да откъснеш поглед от нея. Влизаш в нейния магичен свят, усещаш изгарящата я болка: „…натежала съм от тъгъ!“

Тъжни очи. Весели очи. Мъка и радост. Винаги благо изражение на лицето. Като името й – Евангелияна, което на гръцки означава „блага вест“ (или Благовеста по нашенски). Това са изразните средства на актрисата Албена Ставрева. Немногословни, но силни и всепоглъщащи, необятни. Глас, който дълбоко прониква в душата ти и остава в нея. Не си ли и ти малко Гичка Кукуто, малко Евангелияна?

Даниела Стрелкова-Дянкова

Март 2023 г. София

Прасетата в кочината продължават да рият и да си врат зурлите там, където не трябва. Престанете! Пръскате кал и мръсотии навсякъде, дори и извън нея. Какво ви е направила Велислава Кръстева, че се опитвате да изцапате и нея? Извън работното си място всеки е свободен да прави каквото желае. Нали не е поканила Ахмед Доган на кафе в кабинета си в Народния театър „Иван Вазов“? Страхливите мухльовци, директорът на Народния театър Васил Василев и министърът на културата проф. Велислав Минеков, се правят на ощипани, вместо да покажат позицията си. Тези хора не са достойни за длъжностите, които заемат. Те за нищо не са достойни. Вместо да уволнят псевдо-смелчагата простак Александър Морфов и да му дадат да разбере, че не може да безчинства, както иска, и че е виновен (а пък има и наглостта да се хвали с това), а вината се наказва, те са жалки като слабаци двойкаджии пред черната дъска. Какво да се прави? Срам и позор!

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

ноември 2022 г.

Новият Йонеско? Алюзия с „В очакване на Годо“ на Бекет? Абсурдизъм и… всякакви връзки с други течения в изкуството? Не. Матей Вишниек! Той не може да бъде сравняван с когото и да е било! Той си е Матей Вишниек! Румънец, емигрирал в Париж през 1987 г., защото е бил преследван за светоусещането си, за творческите си възгледи. И няма нужда от препратки, когато става дума за него и пиесата му „Какво да правим с виолончелото?“, чиято премиера в Народния театър „Иван Вазов“ беше преди малко повече от година. На същата сцена преди време проф. Ивайло Христов реализира друга негова творба – „Търси се стар клоун“ с чудесните Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, лека му пръст.

В спектакъла „Какво да правим с виолончелото?“, режисьорът Николай Поляков също е поканил Марин Янев заедно със Снежина Петрова, Валентин Танев и великолепния музикант проф. Анатоли Кръстев.

Сюжетът. Безвремие. В анонимна чакалня трима души чакат неизвестно какво, а четвърти – встрани от тях свири без да спира, преливайки една в друга мелодии на Йохан Себастиян Бах, Георг Филип Телеман, Камий Сен-Санс, Роберт Шуман, Габриел Форе, Антонин Дворжак, Паул Хиндемит, Золтан Кодай, Георги Арнаудов. За виолончелиста е ясно – той е в черен концертен костюм. Зад него се спуска дълга бледожълта, почти бяла тясна завеса, с която на финала покриват празния му стол. Авторката на сценографията и костюмите Марина Райчинова е облякла тримата чакащи – Мъжът с вестника (Валентин Танев), Дамата с воала (Снежина Петрова) и Старецът с бастуна (Марин Янев) също извън времето и пространството, в черно и с дрехи с безброй копчета, които сякаш ги задушават и им пречат да „излязат“ извън себе си, да се надскочат. Декорът също е неконкретен – черно кадифе и синкаво-сиви столове като тези в салона. А може би, защото всички ние все нещо чакаме в живота си?!

А навън? Дъждът вали, вали, гърми, гърми. Леко потискащо… Но героите се наслаждават на музиката, хвалят музиканта, оценяват изпълнението му. Той мълчи е само свири… Но нали казват, че понякога от много сладко започва да горчи. Лека-полека им става досадно, дори прекалено. Режисьорът Николай Поляков постепенно насища въздуха с напрежение. Умоляват виолончелиста да направи пауза, той спира и само след миг – продължава. Заражда се нетърпимост към другостта, към изкуството, омраза към елитарността на избраните за него. Обикновените, масата, ужким се борят за правата си, но превръщат всичко в слободия, противоречат си, викат, мразят до смърт. Убиват! И сядат да си хапват сладко, сладко халва (страхотно измислена и осъществена сцена), а виолончелото продължава само да свири ли, свири…

Vita brevis, ars longa! Животът е кратък, изкуството е вечно!

Може да не звучи изискано, но Николай Поляков е „изстискал“ докрай това, на което са способни актьорите. А то е много. Невероятната хармония помежду им прави отделните превъплъщения от изключително висока класа. Невъзможно е да се определи кое е по- най-. Снежина Петрова се хвърля от удоволствието от музиката до истеричната ненавист към нея. Марин Янев пестеливо изявява чувствата и мислите на героя си. Докато Валентин Танев, жив да го оплачеш преди да покаже острите си зъбки. Анатоли Кръстев е „друга опера“, спокоен, непроницаем, непобедим като музиката. Тя продължава да гърми в салона, когато развълнуваната публика го напуска. Не спира и след това. Никога. Още древните са го казали: „Животът е кратък, изкуството е вечно!“

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Ноември 2021 г.

или главоблъсканицата на Иван Пантелеев

 

Когато преди няколко години гледах в Народния театър постановката на Иван Пантелеев „NeoДачници“ по пиесата на Максим Горки „Дачници“, си помислих колко е неУдачна тя. Но… това беше тогава… Сега с новия му спектакъл пак в Народния театър, този път по мотиви на пиеси от Йодьон фон Хорват, нещата са още по-зле. Озаглавен е „Капитал(на) грешка“ и наистина е грешка, но на режисьора, при това фатална. Излизаш от представлението с такива бурни чувства на негодувание, възмущение и отвращение, че бушуването им в теб направо те задушава.

Имах за вършене много работи и по-естествено беше да забравя… обаче фаталната грешка не ме оставяше на мира. Бодеше съзнанието ми като таралеж. Много упорит таралеж. Принуди ме да седна и да пиша.

Връщам на така нареченото „по мотиви на…“, често пъти определение на онези, които са неспособни да се справят с… Изходната точка на представлението според някои изявления пиесата „Казимир и Каролине“, както и другите драматургични текстове на автора, осакатени, разчленени на миниатюрни, неузнаваеми частици, са натикани в ъгъла. А самият австро-унгарски драматург – натирен, наврян някъде „на дъното“.

„Същинският“ автор на текста в постановката „Капитал(на) грешка“ Иван Пантелеев, я превръща в ужасяваща, уморителна и за актьорите, и за зрителите говорилня, в която несръчното и неумело жонглиране с думите я превръща в безсмислица. Защото когато искаш да кажеш всичко, накрая се оказва, че не си казал нищо.

В едно интервю, като че ли за свое оправдание между другото Иван Пантелеев казва: „Аз много ругая превръщането на театъра в музей.“ И продължава неясно да говори нещо за връзката на театъра с интеграцията ни със света… Но това няма нищо общо с театъра. Той се преобразува в музей, когато в постановката няма режисьорско решение, гледна точка, концепция, а не когато режисьорът прави „сценична редакция“, тоест променя, дописва или пренаписва по-голямата част от пиесата. Тогава театърът се превръща в хаос, в нищо, по-точно – няма театър.

„Капитал(на) грешка“ е изградена от лошо съчетан колаж, нехармонично и безконтактно разхвърляни фрагменти – цитати от Платон под звуците на Котешкия марш, Шуберт и откъси от стихове на Вапцаров, шеговити песнички и „ни в клин, ни в ръкав“ – „Питат ли ме дей зората“. Жалко за талантливия музикант Антони Дончев. (всъщност винаги съм се питала какво общо може да има той с режисьори като Теди Москов и Иван Пантелеев?)

И след всичко това е нормално оформлението на сценичното пространство, костюмите, гримът и прическите на актьорите да „стоят“ в съзвучие с другото. Еклектика с много, много, много отрицателен знак.

„ВСЕКИМУ ЗАСЛУЖЕНОТО“, е неонов надпис, който свети нон стоп окачен на сцената.

Едно голямо НЕ за „Капитал(на) грешка“!

Остава само утешението, че снобите може и да одобрят…

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Юни 2021 г.

София

 

Мислех си, че влизам в Народния театър, а се озовах в окоп – брезент, торби с пясък, дървени палети… Но този окоп на сценографката Елица Георгиева е най-хубавото нещо в представлението „Ничия земя“. Сценична адаптация, режисура и звукова картина Стоян Радев. Не съм гледала едноименния филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович за конфликта от 90-те години между босненските сърби и босненските мюсюлмани, който през 2001 г. получи „Оскар“ за чуждоезичен филм, както и много други награди на международни фестивали. Но знаех, че Танович казва: „Сценарият беше като театрална постановка. Така и го написах.“ Бях чувала също, че филмът е страхотен. Така че очакванията ми бяха прекалено големи (а не биваше).

За войната знаем толкова много, гледали сме, чели сме, слушали сме. Тя е една и съща и всъщност нищо не знаем, защото макар и същността й да е една, смъртта в нея винаги е различна.

Картечни откоси, изстрели, взривове… Паника и страх, дезориентация в ничията земя сред минираното поле. Един сърбин Нино (Валери Йорданов) и двама босненски мюсюлмани Чики (Филип Аврамов) и Цера (Йосиф Шамли) попадат в окопа случайно. Цера лежи ранен върху скачаща мина, която ако помръдне ще се взриви. Врагове. И няма изход. Карат се. Наше, ваше. Кой започна войната? Единият по-нападателен, другият – по-дружелюбен… но врагове. Ту единия държи оръжието, ту другия… Близки врагове, с обща земя, с общи спомени, с общи близки и познати, запяват една и съща песен. На моменти злощастието ги сближава, на моменти обстановката е нажежена. Безизходица. Има нещо абсурдно, нелепо и трагикомично, но без сълзи и без усмивки. Помощ идва от сините каски, но войната си е война и в нея врагът си е враг въпреки всичко и двамата взаимно се застрелват. „Нема мой, нема твой, всичко пуца на месо.“, казва Чики. Остава раненият върху мината в очакване на смъртта.

Валери Йорданов и Филип Аврамов играят неистово, отдадени до последен дъх, но похвалните им усилия са ощетени от режисьора. Стоян Радев не се справя с психологическия реализъм, заложен в този текст, който при това е особено важен за сцената поради спецификата на театралното изкуство. В постановката агресивно се набляга на външните неща, а не на вътрешното движение. Затова и Йосиф Шамли става безпомощен да изцеди нещичко от без това безцветната си роличка. А можеше повече, много повече. Сега, накрая не си равнодушен, а някакси незадоволен и оставаш с впечатлението за много шум за почти нищо.

 

P.S. „Аскеер“-а на Йосиф Шамли няма да го коментирам. Аз казах, каквото имах да казвам.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Май 2016 г.

София