АТОМЕН ВЗРИВ В САТИРАТА

Рядкост са постановките на комедии без простотии (пресен пример имаме в Народния театър). Незнам защо режисьорите смятат, че именно те ще привлекат и очароват публиката. И за съжаление твърде често успяват. Това, разбира се, не говори добре нито за тях, нито за публиката. Но има и изключения, които блестят като бисери в калта. Например спектакълът „Арт“ на Ясмина Реза, режисьор Антон Угринов в Сатиричния театър. Там заискри и още едно бисерче – пак дар от френската комедиография – „Името“ на Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, постановка на Здравко Митков.

Съвременен, модерен, стилен, елегантен, но и малко стандартен парижки апартамент (сценографията е на Петър Митев). Предстои семейна вечеря, от която очакванията са да мине приятно. Дори мароканските ястия не са изненада, защото домакинята Елизабет Гаро-Ларше (Ана Вълчанова) не ги сервира за първи път. Другите участници в партито са съпругът й Пиер Гаро (Николай Урумов), университетски преподавател, братът на Елизабет Венсан Ларше (Михаил Билалов), малко надменен и студен бизнесмен и съпругата му модната дизайнерка Анна Каравати (Ирина Първанова), която както винаги закъснява, също и семейният стар и близък приятел, музикантът Клод Готиньол (Богдан Казанджиев). Венсан гордо показва поредната ехографска снимка на бъдещия си син и естествено разговорът се завърта около името на детето. Името, което за толкова много народи по света има огромно значение и е свързано с поверия, обичаи и традиции. Бащата казва името и избухва бомбата, но не обикновена, а атомна. Става епохален скандал, който обхваща исторически, политически, морални, общочовешки аспекти. Разгорещено доказване, оборване, нападки, защита. Разпра с интелектуален привкус. Караница. Венсан признава, че това име е една от неговите жлъчни шеги. Но взривът е факт. И започва да пълзи, да се стеле и да се разгръща радиацията. Нахъсването на героите прераства във враждебност. Недомлъвки, недоразумения, стаени чувства и мисли… Казват се неща, които може би самите те не са подозирали и досега не са осъзнали. Връщат се към стари случки и истории, стари съмнения, лични нападки. Втори ядрен взрив. Хаос. Всичко е твърде сериозно, дори страшно. Всичко се разпада. Но нито за миг изтънченият хумор, финните закачки на авторите не напускат сцената, а в салона се смеят и забавляват, без това да пречи на задълбочените внушения.

Преводът на Михаил Билалов и Снежина Русинова-Здравкова е произведение на изкуството.

Постановката на „Името“ освен, че е стотна в кариерата на режисьора Здравко Митков, е и фатална – носи номер 13 на работите му в Сатиричния театър. Но не само това. Знакът е обратен. Тук фаталността е качество, превърнало я в една от най-стойностните му творби. Режисурата му е хем овладяна, хем лееща се като пролетен поток. Свежа, искряща, интелигентна. Мултимедията, за която неведнъж съм казвала, че не харесвам особено много в театъра, тук е на място. Заигравката с Анди Уорхол и серията му „Мерилин Монро“ е много забавна. Хармонията на режисьора с актьорите е забележителна. Михаил Билалов и Николай Урумов са чудесни. Малко им отстъпват по-младите Богдан Казаджиев и Ирина Първанова. В моите очи обаче най-ярко грее Ана Вълчанова. За пореден път се убеждавам колко великолепна актриса е тя. Блестяща в монолога си.

Мога още много да говоря за „Името“, но най-добре идете и вижте.

Даниела Стралкево-Дянкова

Декември 2016 г.

София