АНА И РЕЖИСЬОРЪТ

Тринадесетгодишна съм. В чужбина сме и докато родителите ми се наслаждават на бавна вечеря в ресторанта, аз лежа с дрехите в сухата и празна вана на хотелската стая и чета. Чета „Ана Каренина“ на Лев Толстой. Още помня трепетите на детската ми душа, съзвучни с тези на героинята, въпреки че оттогава изтече много вода и смених безброй хотелски стаи. Но така и не се  наканих да препрочета романа. Жалко.

Анкети определят „Ана Каренина“ като най-великия роман на всички времена. Многото му киноверсии са с различен успех и сега тук няма да изброявам кинобогините, превъплъщавали се в героинята. Сега тук става дума за друго – за първата постановка на това произведение на българска сцена. Театър „София“ поднесе един бисер на театралите, който може с голяма вероятност да се окаже най-големият, чист и блестящ през този сезон. А авторът на драматизацията на литературната творба и режисьор Николай Поляков подаде висока топка за следващите, които ще се занимават с „Ана Каренина“. Драматизациите са сложно нещо, особено на 900 страници текст и аз рядко съм срещала толкова добри, колкото е тази на Николай Поляков, обхващаща почти всички аспекти на това необятно произведение. Любовната история на омъжената Ана и на офицера Вронски се разгръща на фона на живота в Русия от ХIХ век след премахването на крепостничеството, появата на електричеството, невъзможността на мужика да възприеме новостите и да се промени, политическите ежби, обедняването на дворянството и социалните вълнения.

Първо е визията. В постановката на театър „София“ тя е изключителна. Сценографията и костюмите са на Марина Райчинова. Оголена сцена, стените са ситно изписани с ръкописите на Лев Толстой. Подът е бял като лед, хлъзгав и несигурен като живота. Костюмите са от епохата, но леко стилизирани, с някакъв по-модерен отенък. Цветовете им играят важна роля. Обществото в бели сукнени палта с кожени яки и шапки, с бели маски, е като граблива птица, като подвижна опастност, като злокобно присъствие със своите клюки и интриги, закостенялост и жестокост. Маските, символ на фалша и притворството във висшите среди. Режисьорът заедно с хореографката Анна Пампулова рисуват живи картини. Пластиката, особено сполучлива на бала, е ненатрапчива, с много вкус и изящество. Въобще естетски спектакъл, в който хем се усещат руския дух и действителност, хем нещо вселенско. В него няма нищо случайно, всичко е точно премислено и премерено. Актьорите, които правят връзките, разказват и същевременно изпълняват малки роли, са находка с отличен резултат.

Ето я Ана Каренина на Мила Банчева. Не фрапантно бляскава, а с една скрита, приглушена, топла светлина, с осанка, елегантност и изящество. Постепенно, плавно и естествено стига до любовта, страстта, щастието, вината и безнадеждността. Тази любов е израз на стремеж към свобода. Актрисата се превръща в трептящ нерв, във вик, в отчаяние и тържество. Докато Вронски на Антон Григоров е само красив. Струва ми се малко равен, в първата част не се усеща пламенността на влюбването и образът остава статичен, като че ли взет от финала. Много хубави думи могат да се кажат за добрия, плах и наивен Костя Льовин на Юлиан Рачков, за невинната и очарователна Кити на Симона Халачева, за страдащия, студен Каренин на Ириней Константинов, за лекомисления Стива на Мартин Гяуров и неговата измъчена жена Доли на Милена Живкова, за семейство Шчербицки на Йорданка Любенова и Михаил Милчев, за разкрепостената княгиня Тверская на Лора Мутишева. Чудесен и хармоничен актьорски екип.

Не случайно за накрая оставям още едно главно действащо лице – музиката на Христо Йоцов. Неочаквано джазът се оказа в изключително съзвучие с развиващото се на сцената действие. Въздействащ и ярко отличаващ се като присъствие. Поздравления!

И така… „Ана Каренина“ на сцената. Великолепието на литературата на среща с великолепието на театъра.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Октомври 2016 г. София