Когато имената на Антон Павлович Чехов и на режисьорката Маргарита Младенова са едно до друго, очакванията ми са големи, нетърпението напрегнато от предвкусването на нещо хубаво, на наслада за душата и ума. Мисля, може да се каже, че Маргарита Младенова има определено пристрастие и слабост към руския автор. Доказва го работата й през целия й творчески път. Ще ви припомня само „Чайка“ заедно с Иван Добчев, с която откриха Театрална работилница „Сфумато“, „Три сестри“, „Иванов“ в Народния театър, „Вишнева градина“ във Франция пак с Иван Добчев, ателиетата й с френски и испански актьори и разбира се, върховото й постижение според мен – великолепната постановка „P.S.“ в зората на „Сфумато“.
Заглавието на новия й спектакъл в Малък градски театър „Зад Канала“, „Човекът, който искаше“ само по себе си е много красноречиво. То е цитат, реплика на героя от пиесата „Чайка“ Сорин. Представлението е по Чехов като сценичната версия и постановката са нейни. Използвала е четири любовни истории, новелите „Дамата с кученцето“, „Верочка“, „Учителка“ и едноактната комедия „Предложение“, както и някои други текстове. Любовта е поводът, той можеше да бъде друг. А причината е вечната човешка болка от разминаването на мечтите, на желанията, на достигнатото, на стремленията с реалността, невъзможността на човек да надскочи себе си, да прояви воля, упорство и последователност. Това е драма и от днешното ни битие. Започнала е отдавна, кога? Никой не знае, не помни, но е тук, сред нас, в нас.
Този път Маргарита Младенова се интересува повече от Чехов-лекаря, диагностика, отколкото от Чехов-душеведеца. Няма я идиличната картина. Режисьорката подхожда с твърда крачка към автора. Погледът й е необичаен, особен, дори странен, суров. На „първо четене“ декорът и костюмите на Ивайло Николов и Ива Гикова са като че ли от „друга опера“. Движещи се като люлки плоскости, върху които актьорите постигат крехко равновесие. Наоколо – черната кутия на сцената. Визията – сиво, кафяво, черно.
„Безсилието на душата“, грехът, равнодушието, истината, лъжата, любовта или отсъствието на любов, недостигането в живота, невъзможността да се замести с нещо липсата, съдбата и нейната неопределеност, невъзможността да бъде променена и отново любовта в обърканите човешки отношения и през призмата на живота на Чеховите герои. Щастието, нещастието. Всичко това го има в спектакъла на Маргарита Младенова. Искам. Мога. И го правя. Защо това съчетание е толкова недостижимо?
Музиката и звуковата инсталация на композитора Асен Аврамов в изпълнението на актьора Стоян Младенов, са сякаш незабележими, присъствието им се усеща на подсъзнателно ниво, но оказва силно влияние върху общото въздействие.
Актьорите. Те заслужават да бъдат споменати поименно: Алиса Атанасова, Весела Бабинова, Владимир Пенев, Владимир Зомбори, Владимир Димитров, Иван Петрушинов, Светлана Янчева, Луиза Григорова. Решението на Маргарита Младенова по отношение на тяхната игра е чисто Брехтово. Те представят, не се превъплъщават в героите си. Как изглежда Чехов, решен като Брехт? Като някой, който напомня на Чехов. В това няма нищо лошо. Може и така, стига да има театър. А в представлението „Човекът, който искаше“ на Маргарита Младенова има много театър.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Блог за театър
Януари 2017 г. София