Помня, като че ли беше вчера вечерта, когато гледах Йорданка Стефанова в моноспектакъла „Оскар и Розовата дама“ от Ерик-Еманюел Шмит, дипломна работа на младия тогава режисьор Йордан Славейков. Мъжът ми ме чакаше на вечеря в ресторант с приятели. Преди да вляза при тях, седях дълго в колата и пуших цигара след цигара. Бях толкова разтърсена от това, което видях, чух и почувствах, че исках да остана в тишината на късната вечер, сама с мислите и усещанията си. С тъгата и радостта от сблъсъка си с Йорданка Стефанова, защото тя е буря, която те завихря. Годината беше 2007-ма.
И ето я снощи в авторския спектакъл по разкази на Ерик-Еманюел Шмит на нейния състудент професор Ивайло Христов, сама с героинята си Габриел и още десетина образа, в които се превъплъщава в „Хроника на едно убийство“ на камерна сцена в Сатиричния театър.
Обикновено като чуя актьор да режисира, независимо дали е специализирал допълнително режисура или не, ме полазват ледени тръпки, чуствам се неконфортно, неудобно в очакване на поредното разочарование. Ноооо… Да. Понякога се появява и едно голямо „Но“. Говоря за изключение, което както казват, всъщност подчертава даденото правило. Изключението Ивайло Христов. Преди няколко вечери гледах най-новата му постановка „Без асансьор“ от Себастиен Тиери в Малък градски театър „Зад Канала“, която отново потвърди, казаното от мен за режисирането му. Вижте и нея!
А на сцената в Сатирата изплува осветено лицето на жена, която безстрастно, безчувствено и учудващо спокойно разказва за убийството на мъжа си, което хладнокръвно е замислила и извършила. Убийството на любимия си в продължение на тридесет години без последните три. Да, любовта може да бъде и опасна. Не случайно казват за нея, че освен безкрайно щастие, понякога може да носи и дълбока мъка
В сумрака жената се раздвижва и вече в светлина я виждаме цялата. Попреминала средната възраст, но не стара – черна пола, бяла риза, мъжка жилетка без ръкави и груби обувки с връзки. Около нея – две каменни стени, разбити, полуразрушени, на едната – малко прозорче с решетки, а на другата е окачен животински череп с рога като бялото на костта проблясва от време на време. Дървени маса и стол. И усещане за упадък, развала, студ… Това е декорът на Марина Янева. И стая, и затворническа килия, и всичко… Немногословен, но – достатъчен. Невъзможно е да си го представиш друг. Както и деликатната намеса на пианото. Музика, подбрана, предполагам, от автора на представлението.
Съмнението. Гробокопачът на доверието. Убиецът на вярата. Разрушителят на спокойствието, на щастието, на всичко. Всеки се е сблъсквал с него и винаги е губел или… почти винаги.
У Йорданка Стефанова то е подло, настъпателно, смазващо. Изтрива всичко хубаво или го обезобразява. Подклажда желанието да открие истината. Но каква се оказва тази истина? Смъртоносна. Защото заблудата е смъртоносна.
В главата ми се блъскат суперлативи за превъплъщенията на актрисата. Толкова са много, че едвам се побират в нея. Но все още не мога да открия онзи, точния, необикновения, нестандартния, който тя заслужава. Нюансите, детайлите, резките промени в поведението на героинята й, прескачанията й от един образ в друг. Всичко това не може да бъде оценено по обичайните начини, с обичайните думи. И тази дума, която ще използвам за изпълнението на Йорданка Стефанова не е достатъчно достойна за нея. И все пак ще я напиша. ВЕЛИКА!
И отново за изключението Ивайло Христов. Гледах представлението „Хроника на едно убийство“ два пъти, а ми се иска да го гледам още и още… Защото авторът му го е построил така изкусно и мъдро, че при всяка среща с него все едно си на археологически разкопки – откриваш пласт след пласт и дълбочината му сякаш няма край.
И още нещо. Последно. На времето в българския театър публиката ставаше на крака в невероятно редки случаи. Спомням си един такъв. При гостуването преди двадесетина години в Театър Българска Армия на постановката на Бургаския театър „Кралят умира“ от Йожен Йонеско с режисьор Борислав Чакринов и в главната Йосиф Сърчаджиев, публиката скочи на крака да го аплодира и вика на бис. В последните години обаче същата тази публика по неведоми за мен пътища реши, че трябва да се изправя на всеки поклон, на всеки спектакъл и във всеки театър. Нещо, което ме възмущава, защото мисля, че не е честно. Затова си седя на стола и ръкопляскам.
Снощи, след много години пак станах права! Защото си струваше!
Даниела Стрелкова-Дянкова
април 2022 г.
София
Когато имената на Антон Павлович Чехов и на режисьорката Маргарита Младенова са едно до друго, очакванията ми са големи, нетърпението напрегнато от предвкусването на нещо хубаво, на наслада за душата и ума. Мисля, може да се каже, че Маргарита Младенова има определено пристрастие и слабост към руския автор. Доказва го работата й през целия й творчески път. Ще ви припомня само „Чайка“ заедно с Иван Добчев, с която откриха Театрална работилница „Сфумато“, „Три сестри“, „Иванов“ в Народния театър, „Вишнева градина“ във Франция пак с Иван Добчев, ателиетата й с френски и испански актьори и разбира се, върховото й постижение според мен – великолепната постановка „P.S.“ в зората на „Сфумато“.