ТИШИНАТА КАТО ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Аз съм индивидуалистка. Затова и отидох да гледам постановката на Явор Гърдев „Празникът“ в Малък градски театър „Зад Канала“ доста предубедена, скептична и въоръжена с поговорките: „Много баби, хилаво бебе.“ и „Орташката работа и кучетата не я ядат.“ Те се отнасят за текста, който има много „бащи“: сценаристите на датския филм „Празненството“, който е първоизточник, Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Хансен, авторът на сценичната адаптация, британецът Дейвид Елдридж и накрая, режисьорът Явор Гърдев, който прави своя редакция. Освен това бях попрочела нещичко за драматургичния материал и гледах подозрително на факта, че е използвана една до болка позната формула – семейна сбирка, на която излизат наяве строго пазени тайни, сякаш са „забравени“, сякаш не са съществували. Всичко ми изглеждаше съмнително. Но… Изненадата ми беше огромна, завладяваща, поразяваща. Направи ми я Явор Гърдев. По принцип той не буди у мен сляп екстаз, безапелационно приемане. Някои негови работи харесвам ужасно много, други – не дотам, трети – направо не ми допадат. Тук ми направи показно как от малкото може да се роди нещо изключително, невероятно голямо и ценно. И за мен беше чест да го съпреживея!

В театъра всичко е важно, но в отделните случаи подредбата е различна. В този на първо място са актьорите, думите, които изричат, чувствата, които изпитват, характерите, психологията и мисленето на героите им. Интересно е решението на режисьора Явор Гърдев сред изпълнителите да не се открояват отделни „звезди“. Всички греят, всички блестят. Разбира се, най-трудно му е на Бойко Кръстанов (Кристиан), който трябва да предизвика взрив без много шум, емоции и илюминации, тихо, кротко, но дълбоко. И го прави успешно. Великолепно!

Да се върнем на всички! Няма да ги изреждам, макар че го заслужават. Странно е някак си това семейство и то още в началото на появяването на членовете му и приятелите им на сцената в имението за юбилея на бащата Хелгар (Иван Бърнев). Искат да се правят на нормални, но не са. Шумни, превъзбудено весели и радостни, с хумора си, с острите си шеги, с дрязгите помежду си, с ироничните си подмятания… Шумни, прекалено шумни… Затова и тишината се превръща всъщност в главния герой в „Празникът“. Само мигове тишина, обаче те поглъщат, изпълнени с неимоверно мощно съдържание и дълбок смисъл. А когато отсъства е „подсилена“ от гръмогласните детски песнички, разюзданите танци и от време на време – от тържествената, зловеща, предизвикваща тръпки музика на Калин Николов. Усещането е сякаш се появява призракът на Командора от „Дон Жуан“ на Молиер. Потресаващо! И това в една среда отлично съчетана с ограниченото сценично пространство на Малък градски театър „Зад Канала“. Повече не нужно. Така всичко ври и кипи и не се разстила и разпилява излишно. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Елица Рангелова. Те са черно-бели. Черна е предната част на сцената, където е тържеството, а над нея са трите спални на порасналите деца с белите чаршафи на леглата. Понякога действието тече и на четирите места едновременно. Получава се. Страхотна идея на режисьора! Костюмите, много изчистени и елегантни, при пристигането са в бяло, на празника – в черно, а на другата сутрин – отново в бяло. На закуската героите са седнали с гръб като че ли така ще избягат от разбушувалите се предишната вечер страсти и ще ги забравят. Нищо не се е случило! Животът продължава постарому! Така ли е? Не съм сигурна като гледам израженията на лицата на актьорите по време на поклона. Поразително представление!

Даниела Стрелкова-Дянкова

октомври 2019 г., София

НЯКОЙ, КОЙТО НАПОМНЯ

Когато имената на Антон Павлович Чехов и на режисьорката Маргарита Младенова са едно до друго, очакванията ми са големи, нетърпението напрегнато от предвкусването на нещо хубаво, на наслада за душата и ума. Мисля, може да се каже, че Маргарита Младенова има определено пристрастие и слабост към руския автор. Доказва го работата й през целия й творчески път. Ще ви припомня само  „Чайка“ заедно с Иван Добчев, с която откриха Театрална работилница „Сфумато“, „Три сестри“, „Иванов“ в Народния театър, „Вишнева градина“ във Франция пак с Иван Добчев, ателиетата й с френски и испански актьори и разбира се, върховото й постижение според мен – великолепната постановка „P.S.“ в зората на „Сфумато“.

Заглавието на новия й спектакъл в Малък градски театър „Зад Канала“, „Човекът, който искаше“ само по себе си е много красноречиво. То е цитат, реплика на героя от пиесата „Чайка“ Сорин. Представлението е по Чехов като сценичната версия и постановката са нейни. Използвала е четири любовни истории, новелите „Дамата с кученцето“, „Верочка“, „Учителка“ и едноактната комедия „Предложение“, както и някои други текстове. Любовта е поводът, той можеше да бъде друг. А причината е вечната човешка болка от разминаването на мечтите, на желанията, на достигнатото, на стремленията с реалността, невъзможността на човек да надскочи себе си, да прояви воля, упорство и последователност. Това е драма и от днешното ни битие. Започнала е отдавна, кога? Никой не знае, не помни, но е тук, сред нас, в нас.

Този път Маргарита Младенова се интересува повече от Чехов-лекаря, диагностика, отколкото от Чехов-душеведеца. Няма я идиличната картина. Режисьорката подхожда с твърда крачка към автора. Погледът й е необичаен, особен, дори странен, суров. На „първо четене“ декорът и костюмите на Ивайло Николов и Ива Гикова са като че ли от „друга опера“. Движещи се като люлки плоскости, върху които актьорите постигат крехко равновесие. Наоколо – черната кутия на сцената. Визията – сиво, кафяво, черно.

„Безсилието на душата“, грехът, равнодушието, истината, лъжата, любовта или отсъствието на любов, недостигането в живота, невъзможността да се  замести с нещо липсата, съдбата и нейната неопределеност, невъзможността да бъде променена и отново любовта в обърканите човешки отношения и през призмата на живота на Чеховите герои. Щастието, нещастието. Всичко това го има в спектакъла на Маргарита Младенова. Искам. Мога. И го правя. Защо това съчетание е толкова недостижимо?

Музиката и звуковата инсталация на композитора Асен Аврамов в изпълнението на актьора Стоян Младенов, са сякаш незабележими, присъствието им се усеща на подсъзнателно ниво, но оказва силно влияние върху общото въздействие.

Актьорите. Те заслужават да бъдат споменати поименно: Алиса Атанасова, Весела Бабинова, Владимир Пенев, Владимир Зомбори, Владимир Димитров, Иван Петрушинов, Светлана Янчева, Луиза Григорова. Решението на Маргарита Младенова по отношение на тяхната игра е чисто Брехтово. Те представят, не се превъплъщават в героите си. Как изглежда Чехов, решен като Брехт? Като някой, който напомня на Чехов. В това няма нищо лошо. Може и така, стига да има театър. А в представлението „Човекът, който искаше“ на Маргарита Младенова има много театър.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Януари 2017 г. София