Аз съм индивидуалистка. Затова и отидох да гледам постановката на Явор Гърдев „Празникът“ в Малък градски театър „Зад Канала“ доста предубедена, скептична и въоръжена с поговорките: „Много баби, хилаво бебе.“ и „Орташката работа и кучетата не я ядат.“ Те се отнасят за текста, който има много „бащи“: сценаристите на датския филм „Празненството“, който е първоизточник, Томас Винтерберг, Моргенс Руков, Бо Хансен, авторът на сценичната адаптация, британецът Дейвид Елдридж и накрая, режисьорът Явор Гърдев, който прави своя редакция. Освен това бях попрочела нещичко за драматургичния материал и гледах подозрително на факта, че е използвана една до болка позната формула – семейна сбирка, на която излизат наяве строго пазени тайни, сякаш са „забравени“, сякаш не са съществували. Всичко ми изглеждаше съмнително. Но… Изненадата ми беше огромна, завладяваща, поразяваща. Направи ми я Явор Гърдев. По принцип той не буди у мен сляп екстаз, безапелационно приемане. Някои негови работи харесвам ужасно много, други – не дотам, трети – направо не ми допадат. Тук ми направи показно как от малкото може да се роди нещо изключително, невероятно голямо и ценно. И за мен беше чест да го съпреживея!
В театъра всичко е важно, но в отделните случаи подредбата е различна. В този на първо място са актьорите, думите, които изричат, чувствата, които изпитват, характерите, психологията и мисленето на героите им. Интересно е решението на режисьора Явор Гърдев сред изпълнителите да не се открояват отделни „звезди“. Всички греят, всички блестят. Разбира се, най-трудно му е на Бойко Кръстанов (Кристиан), който трябва да предизвика взрив без много шум, емоции и илюминации, тихо, кротко, но дълбоко. И го прави успешно. Великолепно!
Да се върнем на всички! Няма да ги изреждам, макар че го заслужават. Странно е някак си това семейство и то още в началото на появяването на членовете му и приятелите им на сцената в имението за юбилея на бащата Хелгар (Иван Бърнев). Искат да се правят на нормални, но не са. Шумни, превъзбудено весели и радостни, с хумора си, с острите си шеги, с дрязгите помежду си, с ироничните си подмятания… Шумни, прекалено шумни… Затова и тишината се превръща всъщност в главния герой в „Празникът“. Само мигове тишина, обаче те поглъщат, изпълнени с неимоверно мощно съдържание и дълбок смисъл. А когато отсъства е „подсилена“ от гръмогласните детски песнички, разюзданите танци и от време на време – от тържествената, зловеща, предизвикваща тръпки музика на Калин Николов. Усещането е сякаш се появява призракът на Командора от „Дон Жуан“ на Молиер. Потресаващо! И това в една среда отлично съчетана с ограниченото сценично пространство на Малък градски театър „Зад Канала“. Повече не нужно. Така всичко ври и кипи и не се разстила и разпилява излишно. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Елица Рангелова. Те са черно-бели. Черна е предната част на сцената, където е тържеството, а над нея са трите спални на порасналите деца с белите чаршафи на леглата. Понякога действието тече и на четирите места едновременно. Получава се. Страхотна идея на режисьора! Костюмите, много изчистени и елегантни, при пристигането са в бяло, на празника – в черно, а на другата сутрин – отново в бяло. На закуската героите са седнали с гръб като че ли така ще избягат от разбушувалите се предишната вечер страсти и ще ги забравят. Нищо не се е случило! Животът продължава постарому! Така ли е? Не съм сигурна като гледам израженията на лицата на актьорите по време на поклона. Поразително представление!
Даниела Стрелкова-Дянкова
октомври 2019 г., София
Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.