Открихте ли частици от себе си у героинята на Стефка Янорова в моноспектакъла й „Слон в стаята“? Но да я караме по ред! Какво е „слон в стаята“? Англосаксонски израз, който означава, че има огромен като слон проблем, който ние се отказваме да видим. Кой е виновен за появата на пиесата и нейната постановка в Театър 199? Елена Телбис – актриса, драматуржка, режисьорка. Има нещо диво и ужасно интересно в нея. Широко скроена личност. Специална! Вече съм ви казвала колко много я харесам. В моноспектакъла си „Prima Facie“ направо ме порази. А дебютът й в драматургията „Боклук“, сериозно ме респектира и заинтригува, както и двете журита, които съвсем заслужено й връчиха наградите „Икар“ и „Аскеер“ през 2021 година. Затова винаги съм нетърпелива и развълнувана, когато става дума за Елена Телбис. Очаквам да се изненадам, да се впечатля, да й се възхитя… отново и отново, и отново… Така стана с текста и режисурата й на едноактната й пиеса „Слон в стаята“.
Това момиче определено има добри и щедри орисници. Талантът й не знае граници. Енергията и възможностите й – също. Да не говорим за въображението й…!
А що се отнася до невероятната актриса – много жалко, че чак сега ни разкрива дарбата си и широкия й спектър от нюанси и възможности в жанра моноспектакъл. Пропуснали сме твърде много време – актрисата, и ние. Дано в бъдеще наваксаме – и тя, и ние! Пожелавам го от сърце – и на нея, и на нас!
„Слон в стаята“ не може да се наблюдава от един или два ъгъла. Пиесата е многоъгълник и всеки си избира мястото, от което да я гледа. За едни гласът на Програмата, през която е задължително да минат всички, привикани от нея, е на изкуствен интелект, за други е на психотерапевт и извиква спомена за т. нар. боди билдинги, които ми миришат на принуда, сиреч – на насилие. На мен пък този глас по-скоро ми звучи магически и същевременно с лек, почти безплътен полъх на антиутопия. Не гледам, както някои мои колеги и зрители от ъгъла на проблема за наркотичната зависимост на младите, защото мисля, че „Слон в стаята“ го надскача и навлиза много по-дълбоко в човешката същност, душевност и съдба.
Сценографията на Ванина Цандева следва точно ремарките на авторката и това допринася много за съзвучието на визия и текст. Не мога да си представя и незнам как точно е съдействал консултантът Андрей Филипов, но резултатът е блестящ.
Пиесата крещи за сбърканите неща в живота ни, който не можем да върнем назад, за да го поправим, за пропуснатите мигове и шансове, за скъпоструващите „невинни“ грешки. Мисля си, че най-голямата е отказът ни да погледнем право в реалността, да я приемем и да се помирим с нея. Няма никакъв смисъл да се правим, че не забелязваме това, което ни плаши и тревожи. Сякаш като не го „виждаме“, то спира да съществува, или не го е имало въобще. „Да се самозаблуждаваш е рисковано, опасно и винаги свършва зле.“ (познавам такива хора), ни казват Елена Телбис и Стефка Янорова. Затова изведете слона от стаята!
Даниела Стрелкова-Дянкова
Януари 2026 г.
София
Да. Отива й! Озарява я с блестящ ореол! Винаги съм я харесвала. Но сега направо ме порази! Като прохладен, освежаващ летен дъжд! Слънчев лъч и топлина. Като зловеща, страшна зимна виелица! Студ и мрак.
Идете в Театрална работилница „Сфумато“ и ще чуете една чудна приказка. Една мъдра, чиста, бистра, блестяща и ценна като брилянт история за живота, тоест за любовта, защото всичко е любов най-накрая. Ще ви я разкажат британецът Дънкан Макмилан, режисьорът Марий Росен и актьорите Елена Телбис и Бойко Кръстанов. Нарекли са я „Дишай“. Може би, защото първото което прави новороденото човече е да започне да диша. И така… До края, когато изпуска последното си дихание, за да се превърне в ангел.