Плагиатствам от самата себе си. „Страх от нежност“ бях нарекла едно свое интервю преди доста години с писателя Цветан Марангозов. Сега това заглавие пак ми е нужно, защото го намирам за най-подходящо за представлението на Пловдивския театър „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“, постановка на Ованес Торосян, който с нея тръгва по пътя си на дипломиран режисьор. Авторът на пиесата Джон Патрик Шанли е световноизвестно име в драматургията, сценаристиката и режисурата, но стъпва за първи път на българска сцена. Носител е на „Оскар“ за сценария на фирма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж и награди „Тони“ и „Пулицър“ за пиесата си „Съмнения“, която екранизира с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман в главните роли. Ованес Торосян открива тази трагикомедия чрез колегите си Параскева Джукелова, неин преводач и Малин Кръстев, които преди време не са успели да осъществят желанието си да я реализират на сцена. Макар и писана през 80-те години на миналия век „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите“ е като че ли токущо излязла от компютъра на драматурга. Питате се какво общо има синьото море с танц на апашите? Този танц е вихрен танц за двама, изпълнен със сцени на насилие и произхожда от парижката ъндърграунд култура от началото на ХХ век. А героите на нашата пиеса са именно такива.
Действието се развива в един бар в Бронкс, най-опасния квартал в Ню Йорк. Не ви трябва да ходите там. Минавала съм през него с кола – страшно е, зловещо и мъртво. Питала съм се как може човек да живее в Бронкс и съм си отговаряла, че всъщност е по-добре да не знам.
Героите са двама млади, Роберта (Каталин Старейшинска) и Дани (Георги Гоцин), отхвърлени още с раждането си от обществото, живуркащи без надежда, непонасящи сами себе си и опасни, стигнали до предела на всичко в тоя живот. Морето ги покрива черно и бушуващо. Примирено чакат да се удавят. Може би изходът от „шибания живот, в който нищо не се случва“ е самоубийството. Окаяни, груби, избухливи, той насилник, тя с чувство за вина, не съм сигурна дали трябва да им съчувствам или трябва да ги обвинявам.
И все пак колкото и невероятно да ви се струва, това е пиеса за любовта. Любовта, която прави морето синьо и спокойно, красиво и слънчево. Сред тъжната действителност постепенно като Афродита от морските дълбини излиза тя.
„Дани и дълбокото синьо море“ е актьорска пиеса и макар че заслугите му са огромни и личат, Ованес Торосян се отнася с уважение към този факт. Работил е задълбочено и обстойно, анализирал е и е тълкувал всяка секунда от действието. Избрал е актьори с качества и особено подходящи за този текст. Не случайно Каталин Старейшинска е номинирана за „Аскеер“ за „изгряваща звезда“. Колкото и да се мъча, въобще не мога да измисля друга актриса така подходяща за тази роля. Тя те грабва още от първия миг, сама с гръб на празната сцена (сценографско решение и костюми Маргарита Данчева) с всяко рязко движение или помръдване дори, приковава вниманието и внушава. После смешна с насечения си говор, примигването и нестабилната си стойка. Хем се променя бавно, хем изведнъж става съвсем друга, споделя открива се, става истинската, от която самата тя се страхува, пази се и бяга. Танцът й е така искрен, така жив, така автентичен и като че ли падат пластове мъка. Актрисата разкрива романтичната, нежната и чувствителната същност на героинята си. При Георги Гоцин преходите не идват така естествено, но е добър партньор. Неговият герой също се преобразява. Когато двамата си говорят, като че ли се учат на любов, на взаимност, на близост и достигат момента, когато започват да виждат сърцата си. Поезията е сурова, но все пак е поезия.
Гледах два пъти представлението, веднъж на Камерната сцена на Народния театър и веднъж на мъничката сцена на театър „Възраждане“. И колкото и невероятно и абсурдно да звучи, по-големите пространства в Народния театър я разкриват по-добре, всичко, което бушува в душите на героите, взривовете им, могат да се разгърнат цялостно. Но, за който не го е виждал, няма да има такова голямо значение.
Трябва да кажа нещо за финал и се чудя какво. Може би: не се страхувайте от нежността.
Даниела Стрелкова-Дянкова
Блог за театър
Май 2017 г., София