Етикет: Владимир Карамазов

            Чели ли сте приказките на Оскар Уайлд? Приказки за пораснали деца. Те винаги са ме омайвали, мъдри, дълбоки, поетични, нежни, поглъщат те и никога не можеш да ги забравиш. Ако сте ги пропуснали, много сте сгрешили и трябва да се поправите. Намерете ги и четете, отдайте им се. Една от тях е омагьосала театралното изкуство и режисьорът Мариус Куркински я пресъздаде на сцената на Театър 199.

„Рибарят и неговата душа“. Влизаш в театралния салон. Сядаш на мястото си. Поглеждаш към сцената… вече си в приказката преди още да е започнала. Стар дървен шезлонг, върху него дълъг бял шал (има и такъв червен и режисьорът заедно с актьорите умело ги обиграва) и… шумът на морето. На брега си. С простички средства декорът на Петя Стойкова оживява и е съразказвач на историята. Жуженето от разговорите на зрителите изчезва, заглушено от морските вълни. Вече 13 години тези вълни обливат сцената на Театър 199. Дълъг живот за театрално представление. Гледах го на предпремиерата и сега пак. Спомените изникнаха, очарованието на ставащото ме обхвана и аз се потопих в дълбините на Оскар Уайлд, Мариус Куркински и четиримата актьори: Радена Вълканова, Ани Пападополу, Владимир Карамазов и Велислав Павлов. Те се превъплъщават едновременно като герои и като разказвачи, изпълнявайки по няколко роли. Съществуващите условност и оскъдност на средствата се превръщат в плюс, добре обмислен и богатство, защото дават простор за фантазията на зрителя. Силата и въздействието на словото се преобразуват във визия, която едновременно съществува, но и дава свобода на въображението. Оскъдни са и звуците и музиката в представлението, но въздействието им е оглушително. Тук Мариус Куркински продължава великолепно цялостния си замисъл.

Всъщност „Рибарят и неговата душа“ е една приказка за живота, една метафора за живота. А ето какво казва Оскар Уайлд за него: „Хората сега гледат на живота като на хазартна игра. А животът не е игра. Животът е тайнство. Неговият идеал е любовта. Неговото пречистване – жертвата.“ Да, любовта е по-силна от всичко, но не може да съществува без сърцето, без душата, без ума. Една епопея на любовта, тъжна и страстна. Красиво… до болка.  На сцената Мариус Куркински и екипът му успяват да разкажат с думи и образи неразказващото се, създадено само веднъж в гениалното съзнание на автора. И ни зашеметяват с енергията си, с умението си да вложат всичко от приказката в театралното й превъплъщение. Актьорите са прекрасни в единомислието си и в соловите си изпълнения. Съзвучието идва от дълбокото им потъване във въображението, символите, мъдростта и прелестта на това, което правят. Няма да ви го разказвам. Думите са безсилни. Или четете, или гледайте. А най-добре и двете. Без да искам до ощетявам другите актьори, държа да кажа за невероятното присъствие на Радена Вълканова в това представление, за тънката й чувствителност, за трептенията й и за стабилността й. Нейната магьосница е зла и лукава, но и по човешки търсеща и искаща щастието. А като Душата на Рибаря е направо изумителна. И страдаща и отчаяна, но и устремена, борбена, решена на всичко, за да получи това, което иска. Актрисата не пести сили и енергия и задълбава в детайлите, в нюансите и в почти незабележимото на пръв поглед мощно излъчване.

Думите ми не стигат, за да изразя чрез тях каква е приказката на Оскар Уайлд, представена от Мариус Куркински. Мога само да съжалявам, че нямам пред себе си хиляда и една нощ с тях. И последно. Само нежната душа, мъдрото сърце и острият ум на този режисьор могат да родят такъв спектакъл.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София

            Режисьорът Антон Угринов стана вече проникновен познавач и изследовател на световноизвестната френска авторка Ясмина Реза. От няколко сезона в Сатиричния театър показват постановката му на „Арт“ – едно чудесно преживяване. Сега в Народния театър няма билети за спектакъла му „Богът на касапницата“. Тази пиеса бе реализирана за първи път у нас от професор Пламен Марков в Модерен театър под заглавието „Божествата на касапите“, но мина някак незабелязано без да може да се усети истинската й стойност. Сега представлението на Антон Угринов взривява емоциите ни, възприятията ни, мислите ни и оставя дълбоки следи у нас.

На пръв поглед сюжета е прост. Две семейни двойки се срещат, за да изяснят конфликта между единадесетгодишните си синове. Единият нарича другия „доносник“, той пък му избива с пръчка два зъба. Родителите са от средната заможна класа и претендират, че са цивилизовани. И намерението им е разговорът да мине така. Започват кротко и спокойно да коментират случилото се, макар че вече у едната майка Вероник Улие (Радена Вълканова), се усеща леко напрежение за ударения й син. От друга страна бащата на побойника, Ален Рей (Владимир Карамазов), преуспяващ адвокат, непрекъснато говори по телефона по работа без да се съобразява с другите. Жена му Анет Рей (Александра Василева) е изнервена, страдаща и измъчена от вечното отсъствие на мъжа й от реалността и домашните проблеми в името на професията му. Тя признава лошото поведение на детето си. Сговорчив е и другият баща, търговецът Мишел Улие (Юлиян Вергов). Действието се развива в изискания хол на семейство Улие. Сценографът Никола Тороманов само е загатнал, без да показва претрупан разкош, защото това би било излишно, с нищо не би подкрепило ставащото между героите. Аскетичният му декор е много стилен. Кафе. Сладкиш. После уиски. Любезности. Но постепенно и незабелязано ситуацията се променя. Появява се Богът на касапницата и всява раздори. Започват караници, обиди, нападки. Хората се преобразяват, все едно не са същите. Комедията става трагикомедия. Продължаваме да се смеем на абсурдните реплики и реакции, но с тъга в очите. И смешно, и забавно, и дори страховито развитие на отношенията. На финала скандалът между четиримата придобива ужасно грозни форми. Настървяването става озверяване, неприязънта е личностна. Всеки е срещу всеки, отвреме навреме се прегрупират, съюзяват, разделят…

Режисьорът Антон Угринов наблюдава героите през много специален и силен микроскоп. Анализът му е подробен, обстоен, разнищващ ситуациите, реакциите, поведението, постепенната промяна. Безупречен. Интересува го психологията на действащите лица, техните дълбоки причини и следствия. Прави верни изводи за драмата на днешния човек, за самотата му, за невъзможността му да общува с другия, да се социализира, да живее живота си. За Антон Угринов е важна същността на нещата. Той казва: „В текста на Ясмина Реза ме интересува темата за експанзията на политическата коректност и онзи фундамент, върху който се изгражда цялата логика на изкуството на общуването. Липсата на свобода в отношенията. Принудата да не назоваваме нещата с истинските им имена и как табутата раждат демони.“

Подборът му на актьорите е изключително точен. Работата му с тях – детайлна. Радена Вълканова е прекрасна, неистова. Нейната писателка Вероник още от самото начало е раздразнителна, но актрисата го показва деликатно в майсторски изиграни опити да го прикрие и бавно и постепенно достига до по-късната си яростна нападателност. Владее до съвършенство нюансите, които разкриват психологията на героинята й. Зле говори за журито на наградите на Съюза на артистите в България „Икар“, че не я включи в номинациите за женска роля. Надявам се журито на следващите театрални награди „Аскеер“ да прояви повече компетентност. „Отсъстващият“ Владимир Карамазов всъщност ярко присъства и изпълва сценичното пространство. Неговата незаинтересованост прераства в активно участие в раздора, постигнато с различни актьорски прийоми и умения. Разсеяността му изчезва и той съсредоточено навлиза в конфликта. Една крачка назад са Александра Василева и Юлиян Вергов, но и те достойно партнират на колегите си. Тя, притеснена, чувства се виновна за постъпката на сина си, неочаквано се променя до неузнаваемост, груба, разюздана, нямаща нищо общо с хрисимата жена от началото. Той също коренно се променя без да подсказва и да предвещава такъв развой на образа си.

Ето какво става, когато се появи Богът на касапницата. Не го допускайте до себе си.

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Февруари 2017 г. София