Етикет: Ани Пападополу

Представяте ли си? Докато на Камерна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ се разхожда Дивата патица на Хенрик Ибсен, звучи рок, авторски версии на композитора Асен Аврамов на песните „Photographic“ на Depeche mode и „Love is blinduess“ на U2. Иван Бърнев (Ялмар Екдал) пее и свири на електрическа китара. Фотографско студио. За правенето на снимките се използва лаптоп. И веднага, но и за пореден път у мен възниква отговорът на Бертолд Брехт на въпроса: „Може ли да се осъвременява класиката?“, а той е: „Да, който може.“ Много рядко съм се сблъсквала с постановки на такива „можещи режисьори“. Сега това е Крис Шарков. Неговото влечение към драматургията на „бащата на съвременната драма“, доколкото може да бъде наречена сега съвременна такава от ХIХ век, е добре познато на пишещите за театър. Прави първо най-поставяната пиеса на Ибсен „Народен враг“, след това „Куклен дом“, която съм гледала и много харесвам и после – „Хеда Габлер“. Спектакълът му „Дивата патица“ е вторият на сцената на Народния театър, след този на Николай Масалитинов през 1939 г.

Истината и лъжата, доброто и злото, миналото и настоящето, бъдещето, илюзиите и реалността и от античната драма – изкупването от децата греховете на родителите им. Тези неща най-общо се съдържат в прочутата и разтърсваща психологическа пиеса „Дивата патица“. Тя, според режисьора „…е и предчувствие за епохата на самонаблюдение, в която живеем и в която да снимаш замества това да живееш.“ Копия, копия, безброй копия. Къде е действителното? Къде е оригиналът? Като че ли се е загубил някъде…

Декорът на Никола Тороманов разсича на две сценичното пространство. Фотографското студио в дома на Ялмар, модерно оборудвано и с много плаки на портрети на любимата му жена Джина Екдал (Ана Пападополу), а в дъното – екран, на който се прожектират отвреме навреме кадри от партито на бизнесмена Верле (Валентин Ганев) и на ранената дива патица. Костюмите са негови и на Елис Вели – модерни, също днешни.

Звучи напрегнатият ритъм на музиката на Асен Аврамов, не случайно отличен с толкова много награди. Олицетворява сблъсъка на едните и другите, на богатите (вечният социален акцент на Ибсен) и истинските.

От първият миг бях запленена от Цветан Алексиев (Грегерш Верле). Поразяващо присъствие. Като пръст на съдбата, като демон на истината, жестока и страшна. Актьорът се втурва към образа си стремглаво, фанатично, с убеденост и вяра, че това е справедливостта, че така трябва да бъде и докрай не осъзнава разрушителната си сила. До него Иван Бърнев, фотографът, търсещият, приятелят от детството, любящият съпруг и баща, сравнително доволен от ежедневието, неподозиращ миналото. Малко наивен, доста духовен, преживява покъртително драмата си, сбогуването с надеждите… Ана Пападополу му е достойна партньорка и чудесно се справя със сложността на образа си. И слънчицето – Елена Телбис (Хедвиг), нежна, изящна и невинна, докато истината не я прекърши, не погуби младостта и живота й. Очарова ме това момиче още с първата си роля и с всяка следваща! Убедена съм, че в небето на театъра е изгряла нова звезда! (извинете ме за шаблонния израз!)

Идеята на Крис Шарков в сцената на раздялата, Ялмар и Джина да се снимат едновременно един друг, е блестяща. Остава ли ни нещо в живота, освен копията?

Даниела Стрелкова- Дянкова

Февруари 2019 г., София

P.S. Снощи пак бях в Народния театър. На Деян Донков не му стигна, че унищожи Бекет с опита си върху „В очакване на Годо“, но сега и посегна към Пинтър и „Любовникът“ му. Ужас и безумие! Кой му дава на този човек да се упражнява така бездарно? Жалко, че учител му е професор Крикор Азарян. Да си до него и да не прихванеш нищо… Просто нямам думи! Добре, че беше музиката на Емилиан Гацов-Елби, че да издържа докрай!

Блог за театър

            Чели ли сте приказките на Оскар Уайлд? Приказки за пораснали деца. Те винаги са ме омайвали, мъдри, дълбоки, поетични, нежни, поглъщат те и никога не можеш да ги забравиш. Ако сте ги пропуснали, много сте сгрешили и трябва да се поправите. Намерете ги и четете, отдайте им се. Една от тях е омагьосала театралното изкуство и режисьорът Мариус Куркински я пресъздаде на сцената на Театър 199.

„Рибарят и неговата душа“. Влизаш в театралния салон. Сядаш на мястото си. Поглеждаш към сцената… вече си в приказката преди още да е започнала. Стар дървен шезлонг, върху него дълъг бял шал (има и такъв червен и режисьорът заедно с актьорите умело ги обиграва) и… шумът на морето. На брега си. С простички средства декорът на Петя Стойкова оживява и е съразказвач на историята. Жуженето от разговорите на зрителите изчезва, заглушено от морските вълни. Вече 13 години тези вълни обливат сцената на Театър 199. Дълъг живот за театрално представление. Гледах го на предпремиерата и сега пак. Спомените изникнаха, очарованието на ставащото ме обхвана и аз се потопих в дълбините на Оскар Уайлд, Мариус Куркински и четиримата актьори: Радена Вълканова, Ани Пападополу, Владимир Карамазов и Велислав Павлов. Те се превъплъщават едновременно като герои и като разказвачи, изпълнявайки по няколко роли. Съществуващите условност и оскъдност на средствата се превръщат в плюс, добре обмислен и богатство, защото дават простор за фантазията на зрителя. Силата и въздействието на словото се преобразуват във визия, която едновременно съществува, но и дава свобода на въображението. Оскъдни са и звуците и музиката в представлението, но въздействието им е оглушително. Тук Мариус Куркински продължава великолепно цялостния си замисъл.

Всъщност „Рибарят и неговата душа“ е една приказка за живота, една метафора за живота. А ето какво казва Оскар Уайлд за него: „Хората сега гледат на живота като на хазартна игра. А животът не е игра. Животът е тайнство. Неговият идеал е любовта. Неговото пречистване – жертвата.“ Да, любовта е по-силна от всичко, но не може да съществува без сърцето, без душата, без ума. Една епопея на любовта, тъжна и страстна. Красиво… до болка.  На сцената Мариус Куркински и екипът му успяват да разкажат с думи и образи неразказващото се, създадено само веднъж в гениалното съзнание на автора. И ни зашеметяват с енергията си, с умението си да вложат всичко от приказката в театралното й превъплъщение. Актьорите са прекрасни в единомислието си и в соловите си изпълнения. Съзвучието идва от дълбокото им потъване във въображението, символите, мъдростта и прелестта на това, което правят. Няма да ви го разказвам. Думите са безсилни. Или четете, или гледайте. А най-добре и двете. Без да искам до ощетявам другите актьори, държа да кажа за невероятното присъствие на Радена Вълканова в това представление, за тънката й чувствителност, за трептенията й и за стабилността й. Нейната магьосница е зла и лукава, но и по човешки търсеща и искаща щастието. А като Душата на Рибаря е направо изумителна. И страдаща и отчаяна, но и устремена, борбена, решена на всичко, за да получи това, което иска. Актрисата не пести сили и енергия и задълбава в детайлите, в нюансите и в почти незабележимото на пръв поглед мощно излъчване.

Думите ми не стигат, за да изразя чрез тях каква е приказката на Оскар Уайлд, представена от Мариус Куркински. Мога само да съжалявам, че нямам пред себе си хиляда и една нощ с тях. И последно. Само нежната душа, мъдрото сърце и острият ум на този режисьор могат да родят такъв спектакъл.

 

Даниела Стрелкова-Дянкова

Блог за театър

Май 2017 г., София